Изх. № 24-39-21
Дата:16.03.2017 год.
ЗДДС, чл. 2, т. 1;
ЗДДС, чл. 8;
ЗДДС, чл. 9, ал. 1;
ЗДДС, чл. 26;
ЗА, чл. 38, ал. 1;
ЗА, чл. 38, ал. 2.
ОТНОСНО: данъчно третиране по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) на услуга по процесуално представителство на материално затруднени лица на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА)
Във Ваше писмо, постъпило в ЦУ на НАП с вх. № ………..г., е изложена следната фактическа обстановка:
Данъчно задължено физическо лице, регистрирано по ЗДДС, упражнява дейност като адвокат, регистриран в ….. адвокатска колегия. При оказване на адвокатска помощ няма право да представлява клиентите си безплатно или при възнаграждения по-ниски от предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1).
Изключения от този принцип са предвидени в чл. 38, ал. 1 от ЗА, съгласно който адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица и на роднини, близки или на друг адвокат. Въпреки това, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случай че насрещната страна е осъдена за разноски, тя дължи и адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1.
Сочите, че съдебната практика по въпроса дали насрещната страна следва да заплати дължим данък върху добавената стойност с данъчна ставка в размер 20 на сто върху стойността на присъденото възнаграждение, е противоречива. Някои от съдебните състави приемат, че върху определеното от съда адвокатско възнаграждение следва да се начисли данък върху добавената стойност като се съобразява § 2а от Наредба № 1, според който за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на възнагражденията е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС. Други съдебни състави при идентични обстоятелства приемат, че върху възнаграждението не следва да бъде начисляван данък върху добавената стойност, тъй като същото се дължи не като резултат от правна сделка (облагаема доставкапо смисъла на ЗДДС), а по силата на самия закон, доколкото в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗА размерът на възнаграждението на адвоката се определя от съда в съответствие с нормативно установени стандарти (Наредба № 1), а не е обект на свободно договаряне между адвоката и страната.
В тази връзка въпросът Ви е следва ли върху определеното от съда адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА да се начислява данък върху добавената стойност.
Предвид така изложената фактическа обстановка и съобразявайки относимата нормативна уредба, на основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за Националната агенция за приходите, изразявам следното становище по зададения от Вас въпрос:
Услуга по смисъла на чл. 8 от ЗДДС е всичко, което има стойност и е различно от стока, от парите в обращение и от чуждестранната валута, използвани като платежно средство. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗДДС доставка на услуга е всяко извършване на услуга. Предвид посочените разпоредби процесуалното представителство, с което се осъществява правото на защита на физически лица в досъдебни, съдебни, административни и арбитражни производства, е доставка на услуга. Същевременно съгласно чл. 2, т. 1 от ЗДДС обект на облагане с данък върху добавената стойност е възмездната облагаема доставка на услуга. По аргумент за противното от тази разпоредба следва изводът, че безвъзмездната доставка не може да бъде обект на облагане с данък върху добавената стойност. Доколкото за осъществяваното процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 1 от ЗА не е дължимо възнаграждение, извършената услуга не може да бъде обект на облагане с данък върху добавената стойност.
В условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатът, процесуален представител на страната, в зависимост от изхода на делото, би могъл да получи възнаграждение за осъществената услуга. В тези случаи очевидно характерът на осъществената доставка се променя и от безвъзмездна тя придобива белезите на възмездна доставка. Фактът, че възнаграждението се дължи не от страната, представлявана от адвоката, а от трето лице, е ирелевантен, доколкото, видно от нормата на чл. 26, ал. 2 от ЗДДС, законът допуска такава възможност. Също ирелевантно по отношение на облагането с данък върху добавената стойност е, че възнаграждението е с нормативно определен минимален размер. Това е така предвид обстоятелството, че за възникването на данъчно събитие, прилагането на правилата за определяне на данъчната основа на доставката и дължимостта на данък върху добавената стойност е достатъчно доставката да е извършена и за нея да е дължимо възнаграждение. Освен това към момента, в който адвокатът се съгласява да представлява безплатно лицата, посочени в т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗА и сключва договор за правна помощ и съдействие, е налице нормативно основание (чл. 38, ал. 2 от ЗА), което гарантира, че адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Предвид изложеното, в случаите по чл. 38, ал. 2 от ЗА, при които на адвоката се дължи възнаграждение, осъществената доставка ще попадне в кръга на доставките, предмет на облагане с данък върху добавената стойност съгласно чл. 2,т. 1 от ЗДДС.
ЗАМ.
/ГАЛЯ ДИМИТРОВА/’