ЗДДФЛ – чл. 4; чл. 5;чл. 38, ал. 1, т.2, б. „а“; чл. 58, ал. 1; чл. 75;
ДОПК – чл. 129; чл. 136; чл. 142
ОТНОСНО:данъчно третиранепри изплащане на дивиденти на чуждестранно физическо лице.
В отговор на направено от Вас запитване,постъпило с вх. № … от 27.12.2013 год. при дирекция ОДОП – …,Ви уведомяваме за следното:
Според описаната от Вас фактическа обстановка – физическо лице – гражданин на Кралство Белгия, е съдружник и управител на местно ЕООД. Дружеството е изплатило дивидент на собственика, като е начислен и удържан данък в размер на 5 % върху брутния размер на дивидентите. Върху размера на тези дивиденти, в Белгия е наложен идентичен данък със ставка, по-висока от българската. Във връзка с двойното данъчно облагане, задавате следните въпроси:
1.Трябва ли надвнесеният данък да се възстанови?
2.Ако трябва да се възстанови, в коя страна трябва да се направи това – Република България или Кралство Белгия?
3.Какви документи са необходими за доказване на двойното облагане?
От описаната в запитването фактическа ситуация не може да се направи категоричен извод за статута на физическото лице, а именно дали то е местно или чуждестранно за целите на данъчното му облагане в България. Предвид на това изразявам принципно становище по поставените въпроси:
Дефинирането на едно физическо лице като местно или като чуждестранно има първостепенно значение за определяне на данъчните му задължения. Дефиниция на понятията „местно физическо лице” и „чуждестранно физическо лице” се съдържа в разпоредбите на чл. 4 и 5 отЗакона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ). Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗДДФЛ, местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице:
?което има постоянен адрес в България, или
?което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период (лицето се смята за местно за годината, през която пребиваването му надхвърли 183 дни, като денят на излизане и денят на влизане в страната се смятат поотделно за дни на пребиваване в страната) или
?което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или
?чийто център на жизнени интереси се намира в България.
Попадайки в една от гореизброените хипотези, физическото лице се счита за местно по смисъла на българското законодателство, с изключение на случаите по чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ, а именно: не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната. В тази връзка имайте предвид, че центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си (чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ).
Чуждестранни физически лица са лицата, които не са местни лица по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ (чл. 5 от ЗДДФЛ).
Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, а чуждестранните физически лица – само за придобити доходи от източници в Република България (чл. 6 и 7 от ЗДДФЛ). В тази връзка, ако лицето е чуждестранно по смисъла на ЗДДФЛ, то ще е данъчно задължено само за доходи от източници в България.
В случай, че физическото лице е чуждестранно по смисъла на чл. 5 от ЗДДФЛ, следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2, буква „а“ от същия закон. Доходите от дивиденти на местни и чуждестранни физически лица се облагат с окончателен данък, който в съответствие с разпоредбите на чл. 38, ал. 2 от ЗДДФЛ се определя върху брутната сума, определена с решението за разпределяне на дивидент.
Ставката на данъка върху дивидентите е 5 на сто /чл. 46, ал. 3 от ЗДДФЛ/. Предприятието – платец на дохода е задължено да подаде данъчна декларация по чл. 55, ал. 1 от ЗДДФЛ за дължимия данък.
Съгласно чл. 52, т. 5 от ЗДДФЛ не са задължени да подават годишна декларация чуждестранни лица за доходи от дивиденти, обложени с окончателен данък.
Без оглед на това, че лицето е чуждестранно, то дължи данък по предвидения в закона ред за получените доходи от източници в България.
Разпоредбата на чл.73, ал.1, т. 2 от ЗДДФЛ регламентира, че предприятията, платци на доходи подават справка, в която декларират всички изплатени през годината доходи по глава шеста, подлежащи на облагане с окончателен данък, с изключение на подлежащите на деклариране по реда на чл. 142, ал. 5 от ДОПК.
На основание чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор. Необходимо е да имате предвид, че между България и Кралство Белгия е сключена Спогодба за избягване на двойното облагане с данъци на дохода и имуществото. В този смисъл, по отношение облагането на физическо лице, което е местно лице за една от двете държави, разпоредбите на ЗДДФЛ се прилагат дотолкова, доколкото не противоречат на упоменатата Спогодба. При наличие на противоречие разпоредбите на Спогодбата се прилагат с приоритет пред тези на ЗДДФЛ.
На основание чл. 10 т. 1 и т. 2 от сключената между България и Кралство Белгия спогодба за избягване на двойното облагане с данъци на дохода и имуществото,
1.Дивиденти, плащани от дружество, което е местно лице на едната договаряща държава, на местно лице на другата договаряща държава, се облагат в тази друга държава.
2.Все пак дивидентите се облагат и в договарящата държава, на която дружеството, плащащо дивидентите, е местно лице, съгласно законодателството на тази държава, но ако действителният получател на дивидентите е местно лице на другата договаряща държава, така определеният данък не може да надвишава 10 на сто върху брутната сума на дивидентите.
Тъй като спогодбата предвижда възможност за облагане на тези доходи както в едната, така и в другата държава и поради това, че данъкът е платен и на двете места,лицето има право в една от двете държави да поиска възстановяване на данъка.
Ако се иска възстановяване на данъка, внесен на територията на Република България, процедурата за прилагане на спогодбите за избягване на международното двойно данъчно облагане на доходите и имуществата по отношение на чуждестранни лица е регламентирана в раздел трети чл.135 – чл.142 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс.
Раздел ІІІ«Процедура за прилагане на спогодбите за избягване на международното двойно данъчно облагане на доходите и имуществото по отношение на чуждестранни лица», съответно членове от 135 до 142 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ регламентира действията, които следва да се извършат от данъчно задължените лица, когато имат основание да поискат прилагането на спогодба за избягване на двойното данъчно облагане. На основание разпоредбата на чл. 135 от ДОПК процедурата за избягване на двойното данъчно облагане се прилага, когато в СИДДО са предвидени съответните данъчни облекчения и основанията за прилагането им са удостоверени по съответен ред пред платеца на дохода, т.е. доказани са изискванията на чл. 136 от кодекса.
Следва да имате предвид, че съгласно чл. 142, ал. 3 от ДОПК, след внасяне на данък основанията за прилагане на СИДДО по отношение на вече обложения доход се доказват по реда на чл. 129.Процедурата за възстановяване се извършва по инициатива на орган по приходите или на лицето. При извършване на проверка по реда на чл. 129 или на ревизия обстоятелствата по чл. 136 се удостоверяват пред органа по приходите, без да се подава искане по образец, а ако такова е подадено, становище по него не се издава.
Ако лицето предприеме действия за възстановяване на данъка, внесен в Кралство Белгия, може да изиска по реда на чл. 58 от ЗДДФЛ удостоверение по образец за внесен по реда на този закон данък от чуждестранно физическо лице. Искането
се подава в ТД на НАП, в която е подадена или подлежи на подаване данъчната
декларация по чл. 50 от същия закон.
Издаването на удостоверението по чл.58, ал.1 от ЗДДФЛ е производство по административно обслужване, което се инициира от съответното заинтересовано лице и се осъществява чрез издаване от органите на НАП на документи от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения (чл. 88 и сл. от ДОПК).