Регламент (ЕО) № 883/2004 – чл. 13(1)
Регламент (ЕО) № 98782009 – чл. 14 и чл. 16
ДОПК – чл. 4 и чл. 17, ал. 1, т. 2 и т. 5, букви „б” и „в”
ОТНОСНО: Издаване на удостоверения за приложимото осигурително законодателство за наети лица – шофьори, извършващи международен автомобилен превоз на товари в две или повече държави-членки на Европейския съюз
По повод Ваше запитване, препратено по компетентност в Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр. …….. от 28.10.2014 г., отговарямеследното:
От представената фактическа обстановка в писмото Ви става ясно, че управляваното от Вас дружество е с предмет на дейност – счетоводни услуги. Ваш клиент е немска фирма, притежаваща лиценз за извършване на международен автомобилен превоз на товари, която желае да открие клон в България със същата дейност. Българският клон ще осъществява дейността си с товарни автомобили, взети под наем от фирмата-майка и от трета фирма, които ще бъдат с немски регистрационни номера, тъй като регистрация на автомобили в България не се предвижда. За тази цел в клона ще бъдат наети с трудови договори български граждани, които ще работят като шофьори, монтьори и технически сътрудници. Интересувате се, дали за назначените във фирмата шофьори ще бъдат издадени удостоверения А1 за приложимото осигурително законодателство като лица, наети на територията на две или повече държави-членки.
Във връзка с поставения въпрос Ви уведомяваме, че правата на задължените лица са регламентирани в чл. 17 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК): правото да им бъдат разяснявани правата в производствата по този кодекс, включително и правото на защита в административното, изпълнителното и съдебното производство, и да бъдат предупредени за последиците от неизпълнение на задълженията им по този кодекс, правото на безплатна информация за публичните им задължения и за сроковете, в които следва да заплатят дължимите от тях данъци, задължителни осигурителни вноски и други публични задължения, както и правото да получат информация за здравно-осигурителния им статус и осигурителния им доход (чл. 17, ал. 1, т. 2 и т. 5, букви „б” и „в” от ДОПК).
На правата на задължените лица съответстват функциите и правомощията на Националната агенция за приходите (НАП), сред които е и осигуряване на необходимата информация и разяснения по правата и задълженията на лицата (чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за Националната агенция за приходите). Правомощията на НАП, да осигурява необходимата информация и да разяснява правата и задълженията на задължените лица се отнасят единствено до техните права и задължения, но не и за такива на други лица, които искат принципно тълкуване на законодателството.
Тъй като въпросът, който задавате, не е по конкретна фактическа обстановка, а е свързан с бъдещи намерения на Ваш клиент от Германия да извършва транспортна дейност и чрез клон в България, какъвто към настоящия момент няма регистриран, считаме че отговорът на същия не кореспондира с функциите и правомощията на НАП.
Следва да имате предвид също така, че удостоверенията съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност се издават по реда на глава ХІІ от ДОПК – след подадено искане от заинтересованото лице до компетентната териториална дирекция на НАП (чл. 88, ал. 2 и чл. 89, ал. 1 от ДОПК). Следователно, преценката за наличието или липсата на основания за издаване на документа е на органа по приходите от съответната ТД (офис) на НАП, който осъществява производството самостоятелно. При изпълнение на правомощията си той е независим и действа само въз основа на закона (чл. 4 от ДОПК).
Предвид изложеното и с оглед изразеното становище от Изпълнителния директор на НАП по сходен казус с писмо Изх. № 24-31-8/28.04.2011 г., Ви предоставяме следния принципен отговор:
Първичните източници на правото на Европейския съюз (ЕС) определят свободното движение като основно право на гражданите на Съюза. За да се реализира свободата на движение на лицата, са установени правила за координация на системите за социална сигурност.
От 01.05.2010 г. се прилагат нови регламенти за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС – Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета и регламент за неговото прилагане – Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета.
„Определяне на приложимото законодателство“ е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004, съгласно който лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава-членка (чл. 11(1) от Регламент № 883/2004).
Основните последици от определяне на приложимото законодателство са:
– определя се държавата-членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски, съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави-членки;
– определя се от коя държава следва да се заплатят всички обезщетения и услуги по регламента.
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си. Съгласно разпоредбата на чл. 11(3)(а) от Регламент 883/2004, спрямо лице, осъществяващо дейност като заето или като самостоятелно заето лице в една държава–членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.
В Дял II от Регламент 883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези. Една от тях е осъществяване на дейност в две или повече държави-членки.
В Регламент 883/2004 не е предвидена специална разпоредба по отношение членовете на екипажи на предприятия, които осъществяват международен транспорт. Когато тези лица обичайно осъществяват дейност като заети лица в две или повече държави-членки, приложимото спрямо тях законодателство в сферата на социалната сигурност се определя въз основа разпоредбата на 13(1) от Регламент 883/2004, която е изменена с Регламент (ЕС) № 465/2012, в сила от 28.06.2012 г. Съгласно тази разпоредба лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки, е подчинено:
а) на законодателството на държавата-членка на пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава-членка; или
б) ако не осъществява значителна част от дейността си в държавата-членка на пребиваване:
i) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, ако лицето е наето от едно предприятие или работодател; или
ii) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятията или работодателите, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, чието седалище или място на дейност се намира само в една държава-членка; или
iii) на законодателството на държавата-членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, различна от държавата-членка на пребиваване, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, чието седалище или място на дейност се намира в две държави-членки, една от които е държавата-членка на пребиваване; или
iv) на законодателството на държавата-членка на пребиваване, ако лицето е наето от две или повече предприятия или работодатели, на поне двама от които седалището или мястото на дейност се намира в други държави-членки, различни от държавата-членка на пребиваване.
Съгласно чл. 14(8) от Регламент 987/2009 „значителна част от дейността като заето лице“, упражнявана в държава-членка означава, че значителна като количество част от всички дейности на лицето се извършва там, без непременно да представлява основната част от тези дейности. За да се определи дали значителна част от дейностите се упражняват в държава-членка, като примерни критерии се вземат предвид работното време и/или възнаграждението.
В рамките на цялостната оценка, дял по-малък от 25 % по отношение на посочените критерии е показател за това, че в съответната държава-членка не се извършва значителна част от дейността.
Освен това при определяне на приложимото законодателство в тази хипотеза се взема предвид и предполагаемото бъдещо положение през следващите 12 календарни месеца (основание чл. 14(10) от Регламент № 987/2009).
Дефиниция на пребиваване за целите на прилагане на Регламент № 883/2004 е въведена с чл. 1(й) от него. „Пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите за установяване на пребиваването са въведени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Според тази разпоредба пребиваването по смисъла на основния регламент се определя въз основа центъра на интересите на лицето, като в зависимост от случая, могат да се вземат предвид следните критерии: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, семейното положение и роднинските връзки на лицето, упражняването на неплатена дейност, жилищното положение на лицето, държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане и др.
В случай, че пребиваването не може да се установи въз основа горепосочените критерии се взима предвид намерението на лицето, определено на база изследване на тези критерии и особено причините за неговото преместване (основание чл. 11(2) от Регламент № 987/2009).
Когато от първоначалната оценка става ясно, че работникът осъществява значителна част от дейността си в своята държава по пребиваване,не е необходимо да се прилагат специфичните критерии, определени в следващите параграфи от разпоредбата.
В хипотезата на предоставяне на персонал обаче, в болшинството от случаите, работниците не осъществяват никаква дейност в държавата по пребиваване, въпреки че запазват трудовите си правоотношения с работодателя, който предоставя персонал. В тази хипотеза лицата не изпълняват критериите, съгласно които за тях може да остане приложимо законодателството на държавата по пребиваване.
По отношение на заетите лица, които работят за един работодател в две или повече държави членки и не осъществяват значителна част от дейността си в държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на държавата членка, в която се намира седалището или мястото на стопанска дейност на предприятието или работодателя (чл. 13(1)(б)(i) от Регламент 883/2004, изменен с Регламент 465/2012).
За целите на прилагането на Дял ІІ от основния регламент “седалище или място на дейност” се отнася за седалище или място на дейност, в което се вземат основните решения на предприятието и където се изпълняват функциите по неговото(чл. 14(5а) от Регламент № 987/2009, изменен с Регламент № 465/2012).
За да се приеме, че седалището или мястото на дейност на дадено предприятие, е на територията на определена държава–членка трябва да са изпълнени някои условия. Критериите, които се разглеждат от институцията по местопребиваване могат да са:
– мястото, където предприятието има седалище и администрация;
– периодът от време, през който предприятието е било установено в държавата-членка;
– броят на административните служители, работещи във въпросното седалище;
– мястото, където са сключени по-голямата част от договорите с клиенти;
– офисът, който определя стратегията и оперативните въпроси на дружеството;
– мястото, където се извършват основните финансови функции, включително банковите операции;
– мястото, определено съгласно разпоредбите на ЕС като отговарящо за управлението и за поддържането на документация във връзка с регулаторните изисквания на конкретния сектор, в който действа предприятието;
– мястото, където се наемат работниците.
Значението на термина „седалище или място на дейност“ може да е различно за отделните сектори и да е съобразено с областта, в която се прилага, например при извършване услуги в сектора на автомобилния транспорт. По отношение на автомобилния транспорт предприятията трябва да са действително и трайно установени в една от държавите-членки. Освен всичко друго, това предполага сграда, в която се намират документите, отнасящи се до основната дейност, счетоводната отчетност, управлението на персонала, времето за управление и за почивка.
Ако след разглеждане на описаните по-горе критерии компетентната институция стигне до заключението, че седалището или мястото на дейност на дадено предприятие не е на територията на определена държава–членка, то в този случай към съответните лица следва да бъде приложено законодателството на държавата-членка, в която се намира предприятието, с което те имат най-тясна връзка при осъществяване на дейността, за която са наети.
За целите на регламентите това предприятие следва да се счита за седалище или място на дейност, наело съответните лица, тъй като то действително е наело въпросните лица и има пряка връзка с тях, съгласно критериите, посочени в Решение №А2 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност.
Целта на координационните правила е да се осигури защита на правото на социална сигурност на гражданите на Европейския съюз чрез адекватна зависимост между приложимото законодателство и държавата–членка, с която лицата са най–тясно свързани. Правата на лицата могат да бъдат гарантирани само при условие, чеработодателят е свързан с държавата, в която е регистрирано седалището или мястото му на дейност, и ако се запази пряката връзка с наетите международни шофьори.
Съгласно разпоредбата на чл. 16 от Регламент № 987/2009 във всички случаи, когато едно и също лице упражнява дейности в две или повече държави-членки, то уведомява за това компетентната институция на държавата-членка по пребиваване.
На първо време институцията на държавата-членка по пребиване на лицата
определя приложимото законодателство и уведомява институциите на всички
държави-членки по трудова заетост за временното определяне или директно
осъществява контакт с въпросните институции, за да се намери взаимно съгласие по
отношение на приложимото законодателство. Първоначално определеното
законодателство може да е различно от това на държавата-членка по пребиваване на
лицата. Временното определяне се превръща в окончателно, при условие че в срок от
два месеца след информирането на институциите някоя от тях не възрази, освен ако
законодателството вече не е окончателно определено въз основа на взаимно съгласие.
Законодателството, което е определено като приложимо, се удостоверява с
формуляр А l. Документът доказва принадлежността на лицето към системата за
социална сигурност на държавата-членка, чието законодателство е приложимо и
респективно, че за него не се дължат осигурителни вноски по законодателството на
други държави-членки.
Напълно е възможно лице, което осъществява дейност в две или повече държави-
членки, да има задължение по регламента да уведоми компетентната институция на
една държава-членка, а да се наложи да подаде искане за издаване на формуляр А l в
компетентната институция на друга държава-членка. Това е така, защото определеното
като приложимо спрямо лицето законодателство не винаги съвпада с това на
държавата-членка по пребиваване. Въпреки това документът може да бъде издаден
само от институцията на държавата-членка, чието законодателство се прилага спрямо
лицето.