Изх. № М-94-Й-4
Дата: 22.04.2020 год.
ЗДДФЛ, чл. 5;
ЗДДФЛ, чл. 6;
ЗДДФЛ, чл. 8;
ЗДДФЛ, чл. 37, ал. 1, т. 7;
ЗДДФЛ, чл. 43;
ДР на ЗДДФЛ, § 1, т. 8.
ОТНОСНО: Изплащане суми по граждански договори на чуждестранни физически лица
Във Ваше писмо, препратено по компетентност и заведено в Централно управление на Националната агенция за приходите (ЦУ на НАП) с вх. №М-94-Й-4#1 от 15.01.2020 г., е изложена следната фактическа обстановка:
Дружество, регистрирано в България, предстои да изплати суми по граждански договори на чуждестранни физически лица, които са самоосигуряващи се в друга държава членка на Европейския съюз. От представената информация става ясно единствено, че услугите от тези лица няма да се извършват в България.
Във връзка с изложената фактическа обстановка са поставени следните въпроси:
1. Какъв документ трябва да ни предоставят лицата от държавата, в която се самоосигуряват, за да бъдат признати в НАП?
2. Дължи ли платецът на дохода осигурителни вноски за тези лица, изчислени по надлежния ред?
3. Платецът на дохода има ли задължение да изчисли и удържи авансов данък по чл. 43 от ЗДДФЛ на чуждестранните физически лица?
4. Дали след предоставяне на необходимите документи от чуждестранните лица може да бъде приложена СИДДО и физическите лица да се облагат в държавата, която е местна за тях?
Предвид изложената фактическа обстановка и съобразявайки относимата нормативна уредба, на основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за Националната агенция за приходите (ЗНАП) изразявам следното становище по направеното запитване:
Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗНАП изпълнителният директор на НАП организира разясняване на данъчното и осигурителното законодателство в рамките на функциите и правомощията на агенцията. В тази връзка следва да имате предвид, че съгласно чл. 85 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) в кореспонденцията си с НАП задължените лица трябва да посочват данните си за идентификация по чл. 84 от същия кодекс, както и идентификацията на лицата, с чиито права и задължения е свързано запитването им.
Поставените от Вас въпроси са формулирани общо и са свързани със задължения на други лица, които остават анонимни. В тази връзка следва да имате предвид, че изразявам само принципно становище по поставените от Вас въпроси. Възможно е факти и обстоятелства, които не са описани в запитването Ви, да дават основание за становище, различно от изложеното по-долу.
Съгласно чл. 5 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) чуждестранни физически лица са лицата, които не са местни по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ. В съответствие с чл. 7 от ЗДДФЛ чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци само за придобити доходи от източници в Република България, а облагането с данък на възнагражденията на чуждестранното физическо лице е в зависимост от характера на извършваните услуги. В тази връзка доходите, които са от източници в страната са регламентирани с разпоредбите на чл. 8 от ЗДДФЛ. В ал. 6 на чл. 8 от закона е определен кръг от доходи, които, когато са начислени/изплатени от местни лица, от търговски представителства, както и от място на стопанска дейност или определена база в Република България, са от източник в България, без оглед къде се извършват услугите. Сред тези доходи са и възнагражденията за технически услуги (чл. 8, ал. 6, т. 8 от ЗДДФЛ). Следва да се има предвид, че на основание § 1, т. 8 от ДР на ЗДДФЛ „възнаграждения за технически услуги“ е съответното понятие по смисъла на ЗКПО, а именно това са плащанията с източник Република България за монтаж или инсталиране на материални активи, както и всякакви услуги от консултантско естество и маркетингови проучвания, извършени от чуждестранно лице.
Следователно доходите по гражданския договор на чуждестранните лица ще подлежат на облагане с окончателен данък по реда на чл. 37, ал. 1, т. 7 от ЗДДФЛ, когато не са реализирани чрез определена база в страната при положение, че могат да се квалифицират като „възнаграждения за технически услуги“ по смисъла на ЗДДФЛ.
В останалите случаи, доколкото това ще са доходи от източник в чужбина, придобити от чуждестранни физически лица същите няма да подлежат на данъчно облагане по реда на ЗДДФЛ.
За да се отговори на въпроса дали ще намери приложение конкретна СИДДО между България и друга държава-членка на ЕС и кои са относимите разпоредби в случая, следва да бъдат изяснени предварително два основни въпроса:
1. Коя е евентуално приложимата СИДДО?
2. Какъв е видът на дохода, който реализират чуждестранните лица, съответно кои точно разпоредби на съответната СИДДО ще намерят приложение в случая?
На база изложените в запитването обстоятелства не е възможно да бъдат дадени отговори по горните две точки.
На първо място, от запитването не става ясно дали чуждестранните лица ще реализират доходи, които могат да бъдат определени като „доходи от източник в Република България“ по чл. 8, ал. 6 от ЗДДФЛ. От една страна само в този случай поставеният от лицето 4-ти въпрос би имал смисъл, след като услугите се предоставят извън страната. Същевременно обаче в 3-ти въпрос лицето изразява питане по отношение облагането с авансов данък по чл. 43, ал. 5 от ЗДДФЛ. Облагането с авансов данък на посоченото основание и облагането на доходи от източник в страната по чл. 8, ал. 6 от ЗДДФЛ с данък по чл. 37 от с.з. касаят облагане на съвсем различни по своя характер доходи. Липсата на каквито и да било допълнителни факти, не позволява да бъде установено дали реализираните от чуждестранните физически лица възнаграждения са облагаеми по вътрешното законодателство, както и да бъде направена преценка дали ще може да бъде ползвано облекчение по СИДДО след доказване на основанията за това (предвидени в чл. 136 и сл. от ДОПК).
При евентуално изясняване на горепосочените въпроси ще може да бъде изразено становище дали физическите лица ще могат да ползват облекчение предвидено в СИДДО и какво точно, съответно дали ще е необходимо да представят доказателства за прилагането на СИДДО.
По отношение на задължителните осигурителни вноски:
За да се установи дали е налице основание за социално осигуряване в България спрямо едно лице, попадащо в обхвата на координационните регламенти, е необходимо първо да се определи кое е приложимото за него законодателство.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004. Вследствие от определяне на приложимото законодателство се определя и държавата членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски, съгласно законодателството на тази държава.
Регламент (ЕО) №883/2004 се прилага на територията на всички държави членки на ЕС, на държавите от Европейското икономическо пространство (ЕИП) – Норвегия, Исландия, Лихтенщайн, както и Конфедерация Швейцария.
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата членка, на чиято територия полагат труда си. В Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези. Една от тях е осъществяване на дейност в две или повече държави членки, какъвто е конкретният случай.
За да се приложат правилата при определяне на приложимото законодателство по отношение на лицата, осъществяващи дейност в две или повече държави членки, преди всичко е необходимо да се дефинира дали са заети или самостоятелно заети за труда, полаган на територията на съответните държави. В тази връзка следва да се има предвид, че по отношение на България лицата, които полагат труд без трудово правоотношение по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 5 и 6 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), спадат към категорията „самостоятелно заети лица“.
В случай че извършваната дейност на територията на другата държава членка се третира като самостоятелна трудова заетост съгласно местното законодателство, е налице хипотезата на чл. 13(2) от Регламент (ЕО) №883/2004.
Съгласно тази разпоредба лице, което обичайно осъществява дейност като самостоятелно заето лице в две или повече държави членки, е подчинено на законодателството на:
– държавата членка по пребиваване в случаите, когато самостоятелно заетото лице осъществява значителна част от дейността си в тази държава (чл. 13(2)(а) от Регламент (ЕО) №883/2004;
– държавата членка, в която е съсредоточена дейността му – в случаите, когато самостоятелно заетото лице не пребивава в една от държавите членки, в която осъществява значителна част от дейността си (чл. 13(2)(б) от Регламент (ЕО) №883/2004).
Следва да имате предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 16 от Регламент (ЕО) №987/2009, във всички случаи, когато едно и също лице упражнява дейности в две или повече държави-членки, то следва да уведоми за това обстоятелство компетентната институция на държавата членка по пребиваване. Дефиниция на понятието „пребиваване” за целите на прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 е въведена с чл. 1(й) от него. „Пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите за установяване на пребиваването са посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) №987/2009.
Приложимото законодателство се удостоверява чрез формуляр А1 (Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност), издаван от институцията на държавата членка, чието законодателство е определено като приложимо за съответното лице.
В случай че бъде определено като приложимо чуждо законодателство, издаването на такъв формуляр е от компетентността на съответната чуждестранна институция. Този формуляр ще удостовери, че лицето е подчинено на едно законодателство за социална сигурност и е освободено от прилагане на осигурителните законодателства на съответните други държави членки, в които то полага труд.
ЗАМ. ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА НАП:
/ПЛАМЕН ДИМИТРОВ/