Изх. № 26-Ф-774
Дата: 28.02.2020 год.
ЗДДФЛ, чл. 4;
ЗДДФЛ, чл. 75;
СИДДО между България и Белгия, чл. 15.
Във Ваша молба, постъпила в Централно управление на Националната агенция за приходите (НАП) с вх. №26-Ф-774/27.11.2019 г., е изложена следната фактическа обстановка:
След направени проверки на обекти на „…“ ЕООД в Белгия, Държавната служба за социално осигуряване – Брюксел е установила, че трудовото възнаграждение, изплатено от български работодател за труд, положен на територията на Белгия, подлежи на облагане в Белгия, ако съгласно чл. 15 от Спогодбата между България и Белгия за избягване на двойното облагане с данъци на дохода и имуществото (СИДДО), престоят на лицата превишава 183 дни в рамките на данъчната година. На дружеството е предоставен списък на работниците и начална дата на осигуряване в кралство Белгия, копие от който е приложен към молбата Ви. Посочили сте също, че осигуровките са платени от „…“ ЕООД в кралство Белгия. Тъй като кралство Белгия има правото да обложи тези доходи, то нейното право е да ги облага от самото начало на дейността. Посочили сте, че за същия период данъци и осигуровки на работниците са внасяни и в Република България. В тази връзка желаете доходите на физическите лица да бъдат освободени от облагане в България от началото на дейността в Белгия и съответно да се възстановят внесените данъци и осигуровки на „…“ ЕООД.
В молбата Ви не е формулиран конкретен въпрос по прилагането на данъчното и осигурителното законодателство, но във връзка с изложената фактическа обстановка, Ви уведомявам за следното:
Дефинирането на едно физическо лице като местно или като чуждестранно има първостепенно значение за определяне на данъчните му задължения. Това е така, тъй като на основание чл. 6 и 7 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, докато чуждестранните физически лица са носители на задължението само за данъци за придобити доходи от източници в Република България. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗДДФЛ местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице:
1. което има постоянен адрес в България, или
2. което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период, или
3. което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или
4. чийто център на жизнени интереси се намира в България.
Попадайки в една от изброените хипотези, физическото лице се счита за местно по смисъла на българското законодателство, с изключение на случаите по чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ, а именно – не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната. В тази връзка следва да се има предвид, че центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си (чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ).
В конкретния случай може да се каже, че е налице хипотезата на чл. 4, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ, доколкото работниците са изпратени на работа в чужбина от българско предприятие („…“ ЕООД). В този случай физическите лица се определят като местни и съответно са носители на задължението за данъци, както за придобити доходи от източници в България, така и в чужбина.
От друга страна, според разпоредбата на чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор. В конкретния случай следва да се има предвид действащата СИДДО между България и Белгия.
Съгласно разпоредбата на чл. 15 „Заплати и надници“ от СИДДО с Белгия, отнасяща се до облагане на доходите от трудови правоотношения, възнагражденията от заплати, надници и други подобни възнаграждения, които местно лице на едната договаряща държава получава от трудова дейност, се облагат само в тази държава, освен ако работата се извършва в другата договаряща държава (Белгия). Ако работата се извършва там, възнагражденията, получени на това основание, се облагат в тази друга държава (Белгия). Следователно общата разпоредба на чл. 15, ал. 1 от цитираната СИДДО дава право на Белгия да обложи трудовите доходи на физическите лица за положения труд на нейна територия.
В ал. 2 на разглежданата СИДДО е предвидено изключение, съгласно което възнаграждението, получено от местно лице на едната договаряща държава (България) за полагане на труд в Белгия, се облага само в тази държава (България), ако са налице следните три условия:
* получателят пребивава в другата договаряща държава за период или периоди, непревишаващи общо 183 дни в течение на данъчната година;
* възнагражденията се плащат от работодател или за сметка на работодател, който не е местно лице на другата договаряща държава;
* възнагражденията не са за сметка на място на стопанска дейност или определена база, каквито работодателят има в другата държава.
Когато и трите условия, предвидени в ал. 2, са изпълнени едновременно, доходът следва да се обложи в договарящата държава, на която служителят е местно лице (България). Както става ясно от изложената фактическа обстановка обаче, в случая първата предпоставка не е налице, което е достатъчно условие трудовите възнаграждения на работниците на „….“ ЕООД да се обложат в Белгия. В допълнение, приема се, че правото на Белгия да обложи с данък работниците за труда, положен на нейна територия, следва да се счита за възникнало още от началото на дейността, извършена на нейна територия.
За да бъде избегнато двойното данъчно облагане по отношение на доходите от трудови правоотношения, които подлежат на облагане в Белгия, в чл. 24, ал. 2, б. „а“ и б. „в“ от СИДДО между България и Белгия е предвиден методът „освобождаване с прогресия“, при който тези доходи следва да бъдат изключени от облагаемата данъчна основа на лицата в България.
От друга страна, според изложеното в запитването Ви, данъчното облекчение, предвидено в цитираната СИДДО, не е приложено чрез работодателя и доходите на лицата са обложени, както в Белгия, така и в България. С оглед на това и доколкото работниците на „…“ ЕООД са местни лица на България за данъчни цели, то доходите, реализирани от тях от източник в България и от Белгия, следва да бъдат декларирани в годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ, като за доходите от Белгия се приложи предвиденият в СИДДО метод за избягване на двойното данъчно облагане „освобождаване с прогресия“. Тъй като данъчната ставка в България не е прогресивна, на практика ще е налице пълно освобождаване от данъчно облагане на доходите от трудовото правоотношение, които подлежат на облагане в Белгия.
На основание чл. 50, ал. 6 от ЗДДФЛ, за доходи от източник в чужбина, при облагането на които съгласно действаща данъчна спогодба се прилага метод за избягване на двойното данъчно облагане „освобождаване с прогресия“, местните физически лица могат да не представят доказателства за размера на внесения данък в чужбина.
Във връзка с молбата Ви за възстановяване на внесените осигуровки и данъци на … ЕООД е необходимо да имате предвид следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) данъци или задължителни осигурителни вноски, удържани и внесени от лице, което е задължено да удържа и внася данъци или задължителни осигурителни вноски, се смятат за платени от името и за сметка на лицето, от чието възнаграждение или плащане са били удържани, дори и когато не е имало задължение за удържане. По силата на цитирания законов текст следва да се приеме, че данъкът по чл. 42 от ЗДДФЛ, ако същият е преведен във фиска от дружеството в качеството му на работодател, се смята за платен от името и за сметка на физическите лица, от чиито възнаграждения е бил удържан, независимо че работодателят не е имал задължението за удържане на данъка. Предвид това право на възстановяване на данъка има не работодателят, а съответният работник или служител, от чието възнаграждение той е бил удържан.
ЗАМ. ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА НАП:
/ПЛАМЕН ДИМИТРОВ/