прилагане на чл. 22, т. 2 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/

Изх. № EП-52
Дата: 30.01.2019 год.
ЗМДТ, чл. 22, т. 2

ОТНОСНО: прилагане на чл. 22, т. 2 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/

В Централно управление на Националната агенция за приходите е получено Ваше писмо с вх. №EП-52 от 13.12.2018 г., в което поставяте въпроси за начина на облагане на жилищни имоти по чл. 22, т. 2 ЗМДТ, разположени в курорти, които могат да се обобщят в следните два въпроса:
1. Следва ли с по-високата ставка да се облагат и земята и всички други сгради /друго жилище, декларирано като основно, второстепенни сгради, навеси, гаражи и пр./, намиращи се в имота или само обекта – жилище, което не е декларирано като основно?
2. В случай че същата сграда е основно жилище за някой от съсобствениците на имота и не е основно жилище за друг или други съсобственици, каква ставка за данъка върху недвижимите имоти следва да се начисли за всеки от съсобствениците?
В отговор на поставените въпроси и на основание чл. 10, ал.1 т. 10 от Закона за Националната агенция за приходите изразявам следното становище:
По силата на новата т. 2 на 22 ЗМДТ общинският съвет определя ставката на данъка за жилищни имоти, разположени на територията на населено място или селищно образувание, включени в Списъка на курортите в Република България и определяне на техните граници, приет с Решение на Министерския съвет № 153 от 24 февруари 2012 г., които за съответната година не са основно жилище на данъчно задълженото лице, не са отдадени под наем и не са регистрирани като места за настаняване по смисъла на Закона за туризма, в граници, както следва:
а) от 5 до 7 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот – за имотите, разположени в балнеолечебни, климатични планински и климатични морски курорти от национално значение, включени в списъка по т. 2;
б) от 4,5 до 6 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот – за имотите, включени в списъка по т. 2, извън тези по буква „а“.
Разпоредбата е създадена като мярка за създаване на ефективен механизъм за борба с незаконосъобразното отдаване на жилища под наем в курортите, за което техните собственици не заплащат данък върху доходите. Тъй като същата е утежняваща, т.е. предвижда по-висок данък за споменатите жилищни имоти, следва да се тълкува стриктно. Поради тази причина понятието „жилищен имот“ се схваща единствено като „жилище“, каквото съдържание се влага и в „основно жилище“, което означава, че при облагане с по-висока ставка на данъка не се включват декларираните земя, второстепенни постройки, стопански постройки, гаражи и пр., разположени в същия имот.
В хипотезата, в която едно жилище принадлежи на няколко съсобственици и за един от тях то е основно, а за други не е, за съсобствениците, за които жилището не е основно, би следвало да се начислява по-високата ставка на данъка по чл. 22, т. 2 от закона. Мотивите за това становище се извеждат от самия текст на т. 2, според който по-високата ставка не се прилага за имот, който за съответната година е основно жилище на данъчно задълженото лице, т.е. за имот, който не е основно жилище на лицето, ставката се начислява, при условие, че са изпълнени и другите две условия по т. 2. В случай че лицето, чийто имот е обложен с по-висока ставка, получава доходи от наем за този имот, които е декларирало, второто условие по т. 2 не е изпълнено /имотът да не се отдава под наем/, в резултат на което облагането следва да се извърши със ставката по чл. 22, т. 1 ЗМДТ.

5/5

Вашият коментар