Прилагане на нормите на Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ и на осигурителното законодателство.

ЗДДФЛ чл. 37, ал. 1, т. 9
КСО чл. 4, ал. 1, т. 7; чл. 5, ал. 4; чл. 127, ал. 1
ЗЗО чл. 40, ал. 1, т. 1
Регламент 883/2004 чл. 11, ал. 3, буква а, чл. 13
Регламент 987/2009 чл. 16, ал. 2 и ал. 3

Относно: Прилагане на нормите на Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ и на осигурителното законодателство.

В Дирекция ОДОП ………… е постъпило Ваше запитване с вх.№ …….. от 24.01.2020 г. Отправените въпроси са относно прилагането на чл. 37, ал. 1 т. 9 и чл. 42 от ЗДДФЛ и нормите на осигурителното законодателство.
Посочвате, че собственик на капитала на българско юридическо лице е физическо лице полски гражданин, който е получавал доходи в Р Полша и се е осигурявал там.
Това лице притежава удостоверение за постоянно пребиваване, на гражданин на ЕС, в Р България, в което е посочен персонален номер на чужденец /ЛНЧ/ и постоянен адрес в България. В допълнителен разговор по телефона пояснявате, че не е ясно, дали постоянно ще пребивава в страната и колко дни ще е престоят му.
От 02.01.2020 г. собственика на капитала ще получава възнаграждение по сключен договор за управление и контрол /ДУК/. От тази дата лицето няма да получава доходи в Полша и няма да се осигурява там. Считате, че според българското законодателство това лице попада в кръга на задължително осигурените лица съгласно чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО и чл. 34, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 33, ал. 1, т. 3 от ЗЗО.
Поставяте въпросите:
1. Какво е данъчното третиране на изплащаното възнаграждение и приложение на нормите на ЗДДФЛ?
2. Кое е приложимото осигурително законодателство? От месец януари ще се начисляват осигуровки по българското законодателство. Следва ли да се представят в НАП формуляри за координация на системите за социална сигурност?
3. Какви документи трябва да представи това лице, за да докаже център на жизнени интереси и в чия компетентност е този център да бъде определен?
При така изложената фактическа обстановка, с оглед на предоставената на Националната агенция за приходите компетентност и действащата към настоящия момент нормативна уредба, изразявам следното становище:

По прилагане на данъчното законодателство (Отговор на въпрос 1 и 3):
Данъчното третиране на изплатеното възнаграждение по договор за управление и контрол е в зависимост от това, дали лицето получател на дохода е местно или чуждестранно лице за данъчни цели на страната.
Дефинирането на едно физическо лице като местно или като чуждестранно има определящо значение за формиране на данъчните му задължения по този закон. Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, а чуждестранните физически лица – само за придобити доходи от източници в Република България /чл. 6 и 7 от ЗДДФЛ/.
Съгласно чл. 4 от ЗДДФЛ, местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице:
* което има постоянен адрес в България, или
* което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период (лицето се смята за местно за годината, през която пребиваването му надхвърли 183 дни, като денят на излизане и денят на влизане в страната се смятат поотделно за дни на пребиваване в страната) или
* което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или
* чийто център на жизнени интереси се намира в България.
Попадайки в една от гореизброените хипотези, физическото лице се счита за местно по смисъла на ЗДДФЛ, с изключение на случаите по чл. 4, ал. 5 от същия закон, а именно: не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната. Съгласно чл. 5 от ЗДДФЛ чуждестранни физически лица са лицата, които не са местни лица по смисъла на чл. 4.
Предвид изложеното по-горе, гражданството не е критерий, по силата на който едно физическо лице може да се квалифицира като местно или като чуждестранно за целите на българското данъчно законодателство.
В описания от Вас случай лицето има полско гражданство, не е ясно колко ще пребивава в страната, но има удостоверение за постоянно пребиваване в България. Има вписан и постоянен адрес на територията на страната.
Центърът на жизнените интереси се определя от това, с коя държава са по-тясно свързани интересите на лицето, къде е семейството на лицето, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си /чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ/.
Следователно ако лицето осъществява трудова дейност в страната и пребивава повече от 183 дни през всеки 12-месечен период в Р България, няма дейност в другата държава, не реализира доходи от там и има постоянен адрес тук, може да се определи като местно за данъчни цели на страната.
При определяне на лицето като местно, приложение относно облагането на дохода ще намерят нормите на чл. 24 и чл. 42 от ЗДДФЛ, във връзка с пар. 1, т. 26, б. „З“ от ДР на ЗДДФЛ.
При условие, че лицето не пребивава повече от 183 дни за всеки 12 месечен период в страната и няма център на жизнени интереси в Р България, същото би следвало да се определи като чуждестранно и доходът от ДУК ще подлежи на облагане по реда на чл. 37 от ЗДДФЛ.

Относно прилагане на осигурителното законодателство:
Свободното движение в рамките на Общността е право, гарантирано на трудово активните лица с Договора за създаване на Европейската общност. За да се реализира свободата на движение на заетите и самостоятелно заетите лица са установени правила за координиране на системите за социално осигуряване. Целта е да се предотврати едновременното прилагане на осигурителните законодателства на повече от една държава-членка спрямо трудово-активните лица, които се движат в рамките на Общността, а така също да се избегнат ситуации, при които не се прилага законодателството на нито една от държавите-членки.
Координационните правила са въведени с Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламента за неговото прилагане – Регламент (ЕИО) № 574/72. С присъединяването на Република България към Европейския съюз, регламентите за координиране на схеми за социална сигурност имат пряка сила с приоритет пред националното законодателство в случаи на противоречия.
От 1 май 2010 г. са в сила нови регламенти за координация на системите за социална сигурност в ЕС – Регламент (ЕО) № 883/2004 и регламентът за неговото прилагане – Регламент (ЕО) № 987/2009. От същата дата (01.05.2010 г.) се отменят Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламентът за неговото прилагане – Регламент (ЕИО) № 574/72.
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави–членки на ЕС към граждани на държава–членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава–членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави–членки, както и към членовете на техните семейства.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 11 – 16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват).
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл.11(1) от Регламент № 883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си (“lex loci laboris”). Лицата, осъществяващи дейност като заети или самостоятелно заети в една държава-членка са подчинени на законодателството на тази държава (чл. 11(3)(а) от Регламент № 883/2004).
В Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези. Една от тях е осъществяване на дейност в две или повече държави-членки (чл. 13 от Регламент (ЕО) №883/2004).
За да се приложат правилата при определяне на приложимото законодателство по отношение на лицата, осъществяващи дейност в две и повече държави-членки, преди всичко е необходимо да се дефинира дали са наети или самостоятелно заети лица.
За целите на прилагането на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 „дейност като заето лице“ и „дейност като самостоятелно заето лице“ е всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за целите на осигурителното законодателство на държавата-членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение (основание чл. 1(а) и (б) от Регламент (ЕО) № 883/2004).
Следователно, с оглед определяне на приложимото законодателство квалифицирането на лице като заето или самостоятелно заето се извършва въз основа третирането на съответната дейност според осигурителното законодателство на държавата-членка, на чиято територия подлежащият на осигуряване полага труда си.
В тази връзка, следва да се има предвид, че по отношение на България към категорията “заети лица” спадат всички осигурени лица съгласно чл. 4, ал. 1 от КСО, а към категорията “самостоятелно заети лица” – самоосигуряващите се лица съгласно чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), както и полагащите труд без трудово правоотношение по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 5 и 6 от КСО.
Съгласно чл. 16 от Регламент (ЕО) № 987/2009, във всички случаи, когато едно и също лице упражнява дейности в две или повече държави-членки е длъжно да уведоми за тази ситуация компетентната институция на държавата-членка, в която пребивава. В чл. 1(й) от Регламент № 883/2004 пребиваването е дефинирано като мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите за обичайно пребиваване са определени в чл. 11 от прилагащия Регламент № 987/2009.
Институцията на държавата-членка по пребиваване на лицето определя приложимото спрямо него законодателство. Това първоначално определяне е временно. Институцията, извършила временното определяне, информира институциите на всички държави–членки, на чиято територия лицето извършва дейност, или при необходимост се свързва с тях, за да се постигне взаимно съгласие относно приложимото законодателство. Освен ако вече не е постигнато взаимно съгласие, временно определеното законодателство става окончателно при условие, че в срок от два месеца някоя от институциите, които са били надлежно информирани, не изрази различно становище (основание чл. 16(2) и (3) от Регламент № 987/2009).
Приложимото законодателство се удостоверява чрез формуляр А1 – „Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага по отношение на притежателя“, издаден от институцията на държавата-членка, чието законодателство е определено като приложимо за съответното лице. Предназначението на формуляра е да доказва, че лицето е подчинено на законодателството на съответната държава–членка, респективно че е освободено от прилагане на законодателството на други държави–членки, с които би могло да възникне правна колизия.
Напълно е възможно лице, което упражнява трудова дейност в две или повече държави–членки да има задължение по регламента да уведоми компетентната институция на една държава–членка, а да се наложи да подаде искане за издаване на формуляр А1 в компетентната институция на друга държава–членка. Това е така, защото определеното като приложимо спрямо лицето законодателство не винаги съвпада с това на държавата–членка по пребиваване. Документът може да бъде издаден само от институцията на държавата–членка, чието законодателство е определено за приложимо.
Основното следствие от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент № 883/2004 е, че се определя държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави–членки. При определяне на дължимите осигурителни вноски, всички дейности и доходи в две или повече държави–членки се считат за реализирани на територията на компетентната държава–членка (основание чл. 13(5) от Регламент № 883/2004). Освен превеждане на осигурителните вноски националното законодателство на компетентната държава–членка може да предвижда задължения за регистрации, подаване на информация за осигуреното лице и др.
В конкретния случай, при условие, че полският гражданин, ще осъществява дейност единствено на територията на България, във връзка със сключения договор за управление и контрол с българското търговско дружество за него ще е приложимо основното правило, което е посочено в чл. 11(3)(а) от Регламент № 883/2004, и ще се прилага българското законодателство за социална сигурност. Той следва да се осигурява по реда определен в Кодекса за социално осигуряване (КСО) и Закона за здравното осигуряване (ЗЗО).
Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, управителите на търговски дружества подлежат на задължително осигуряване за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица. Осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване за тези лица се дължат върху получените, включително начислените и неизплатените, брутни месечни възнаграждения или неначислените месечни възнаграждения, но върху не по-малко от минималния осигурителен доход по основни икономически дейности и квалификационни групи професии, и не повече от максималния месечен размер на осигурителния с доход, определени със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) за съответната година (основание чл. 6, ал. 3 от КСО).
Задължително се осигуряват за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд лицата, родени след 31 декември 1959 г., ако са осигурени във фонд „Пенсии“, съответно във фонд „Пенсии за лицата по чл. 69“, на държавното обществено осигуряване, с изключение на лицата, осигуряващи се по реда на чл. 4б (чл. 127, ал. 1 от КСО). Осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят върху доходите, за които се дължат осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване (чл. 157, ал. 6 от КСО).
Здравното осигуряване на лицата по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, се провежда по реда на чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО. Осигурителните вноски се внасят върху дохода, върху който се дължат вноски за държавното обществено осигуряване, определен съгласно КСО.
На основание чл. 5, ал. 4 от КСО осигурителите, осигурителните каси, самоосигуряващите се лица и работодателите периодично представят в Националната агенция за приходите данни за:
1. осигурителния доход, осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване, Учителския пенсионен фонд, здравното осигуряване, допълнителното задължително пенсионно осигуряване, вноските за фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“, дните в осигуряване и облагаемия доход по Закона за данъците върху доходите на физическите лица – поотделно за всяко лице, подлежащо на осигуряване (декларация образец № 1);
2. декларация за сумите за дължими осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване, „Учителския пенсионен фонд“, здравното осигуряване, допълнителното задължително пенсионно осигуряване, вноските за фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ и данък по Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Декларация за сумите за осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване и за допълнителното задължително пенсионно осигуряване се подава и за лицата по чл. 4, ал. 5 и 9 (декларация образец № 6).
Според цитираната разпоредба осигурителите следва да подават посочената осигурителна информация за управителите на търговски дружества, които подлежат на задължително осигуряване по реда на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО.
Съдържанието, сроковете, начинът и редът за подаване и съхраняване на декларациите по ал. 4 се определят с наредба, издадена от министъра на финансите съгласувано с управителя на Националния осигурителен институт. Данните по ал. 4 се използват за изчисляване и отпускане на пенсиите, паричните обезщетения и помощите (чл. 5, ал. 6 от КСО). В сила от 03.01.2020 г. данните се подават по реда на Наредба № Н-13 от 17 декември 2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица (Наредба № Н-13/17.12.2019 г.)
В случай, че полският гражданин ще полага труд на територията и на двете държави-членки (България и Полша), ще попадне в изключенията на основното правило на Регламент 883/2004, и на основание чл. 16 от Регламент № 987/2009 следва да уведоми компетентната институция на държавата-членка по пребиваване за упражняването на трудова дейност на територията на двете държави-членки. След определяне на приложимото законодателство за цялата му трудова дейност на територията и на двете държави-членки (България и Полша) осигуряването му ще се провежда съгласно това законодателство.

5/5

Вашият коментар