прилагането на разпоредбите на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО).

53-00-261/05.08.2013 г.
чл. 209, ал. 1, т. 1 от ЗКПО
чл. 204, т. 2, буква ”б” от ЗКПО
чл. 214, ал. 3 от ЗКПО
В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” е постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. № 23-29-16/11.02.2013 г., препратено от ТД на НАП, и вх. № 53-00-261/01.03.2013 г. относно прилагането на разпоредбите на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО).
Фактическата обстановка, изложена в запитването е следната:
Ръководството на „Е” АД възнамерява да предостави на служителите на дружеството ваучери за храна на стойност 60,00 лв. месечно. За различните длъжности в дружеството са регламентирани различни нива на заплащане.
В чл. 209, ал. 1, т. 1 от ЗКПО е поставено условие за необлагане с данък социалните разходи по чл. 204, т. 2, буква „б” от с.з. в размер до 60,00 лв. месечно, предоставени под формата на ваучери за храна на всяко лице, относно договореното основно месечно възнаграждение на лицето в месеца на предоставяне на ваучерите.
Във връзка с изложената фактическа обстановка е поставен следният въпрос:
Нарушено ли е изискването на чл. 209, ал. 1, т. 1 от ЗКПО в случай на преназначаване с допълнително споразумение към основния трудов договор на служител от една длъжност на друга, за която е регламентирано по-ниско ниво на заплащане, т.е. по-ниско основно месечно възнаграждение?
Предвид изложената фактическа обстановка, въпросът и относимата към тях нормативна уредба, изразявам следното становище:
На основание чл. 204, т. 2, буква ”б” от ЗКПО документално обоснованите социални разходи, предоставени в натура под формата на ваучери за храна на работници и служители и лица, наети по договор за управление и контрол (наети лица) се облагат с данък върху разходите.
Не се облагат с данък социалните разходи по чл. 204, т. 2, буква ”б” в размер до 60,00 лв. месечно, предоставени под формата на ваучери за храна на всяко наето лице, когато са налице едновременно условията, посочени в чл. 209, ал. 1 от ЗКПО.
Първото условие, визирано в чл. 209, ал. 1, т. 1 от ЗКПО се отнася до договореното основно месечно възнаграждение и изисква в месеца на предоставяне на ваучерите същото да не е по-малко от средномесечното договорено основно възнаграждение на лицето за предходните три месеца. Следователно, условието трябва да е изпълнено за всяко наето лице, а не за предприятието като цяло.
Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 7 от Кодекса на труда (КТ) трудовият договор определя основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане. В този смисъл основното трудово възнаграждение може да бъде променено единствено с промяна на индивидуалния трудов договор.
Предвид гореизложеното, ако със сключването на допълнително споразумение към основния трудов договор се променя договореното основно месечно възнаграждение и в резултат на това то е по-малко от средномесечното основно възнаграждение на лицето за предходните три месеца, няма да са изпълнени изискванията на чл. 209, ал. 1, т. 1 от ЗКПО. В този случай, независимо от изпълнението на останалите две изисквания посочени в нормата, при предоставянето на ваучери за храна в размер до 60,00 лв. данъчно задълженото лице не може да ползва предвиденото в закона освобождаване от данък върху разходите за ваучерите, предоставени на наетото лице. На основание чл. 214, ал. 3 от ЗКПО когато не са изпълнени условията за освобождаване от данък по чл. 209, данъчната основа за определяне на данъка върху разходите е целият размер на начислените разходи за календарния месец. В случая данъчната основа е целият размер на разходите за ваучери за храна на конкретното наето лице, по отношение на което не е изпълнено условието на чл. 209, ал. 1 от ЗКПО, без значение че разходите са до 60,00 лв.
Ако със сключването на допълнителното споразумение не се променя договореното основно възнаграждение и се изпълняват кумулативно изискванията на чл. 209, ал. 1, т. 1 – 3 от ЗКПО предоставените от дружеството ваучери за храна в размер до 60 лв. няма да се облагат с данък върху разходите.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.

Оценете статията

Вашият коментар