ДОПК – чл. 17, ал.1и 3
ЗДДФЛ – чл. 50, ал.1, т.5
ЗКПО § 1,т.2
ТЗ чл. 134, ал.1
ОТНОСНО:Прилагането на чл. 50, ал. 1, т. 5 от Закона за данъците върху
доходите на физическите лица.
В отговор на направено от Вас запитване,постъпило с вх. № … от 01.03.2013 год. при Дирекция ОДОП – …,Ви уведомяваме за следното:
Отправeно е писмено запитване, в което е описана следната фактическа обстановка:
След проведено общо събрание на „…ООД е взето решение за внасяне на допълнителни парични вноски от съдружниците поради временна необходимост от парични средства, във връзка с чл. 134 от ТЗ. Допълнителните вноски подлежат на връщане в определен от решениетона ОС срок и за тях не се дължат лихви.
Задавате следните въпроси:
1.Задължително ли е да се сключи договор за заем между съдружниците от една страна и дружеството от друга за внесените допълнителни парични вноски по чл. 134 от ТЗ.
2.Подлежат ли на деклариране по ЗДДФЛ направените допълнителни вноски по чл. 134 от ТЗ от съдружниците – физически лица,когато за тези вноски не е сключен договор за заем, не се дължат лихви и са внесенипо решение на Общото събрание на дружеството.
Предвид изложената фактическа обстановка и съобразявайки относимата нормативна уредба, по зададените от Вас въпроси на основание чл. 10, ал. 1, т. 10 от Закона за националната агенция за приходите изразявам следното становище:
Правните основания за предоставяне на временна финансова помощ от съдружниците, които са физически лица на търговското дружество се съдържат в разпоредбите на Търговския закони Закона за задълженията и договорите. Тези взаимоотношения между страните са уредени от разпоредбите на гражданското и облигационно право, поради което не засягаме въпроса заправната форма и необходимостта от съставяне на договор за отдаване на парични суми в заем.
Според информацията в запитването, съдружниците като физически лица са внесли парични вноски в дружеството с характер на временно предоставени суми и с намерение да бъдат върнати в определен срок.
Задължението за допълнителна парична вноска по чл.134. ал.1 от ТЗ възниква в резултат на решение на Общото събрание на дружеството, прието с мнозинство повече от три четвърти /чл. 137, ал.З от ТЗ/, което означава, че за част от съдружниците това задължение възниква принудително, тъй като те не са гласували или са гласували против, а не като последица от съвпадане на насрещни волеизявления. В резултат на решението за съдружниците възниква задължение за внасяне на вноските, а за дружеството – задължение да ги върне в определения срок. В конкретния случай съществува задължение за извършване на вноски, които в правната доктрина се приравняват на заем за потребление, без да е налице свободно изразена воля.
Казаното по-горе важи единствено при условие, че са изпълнени императивно дадените в чл.134. ал.1 от ТЗ условия, за да бъдат законосъобразни вземаните на това основание решения на Общи събрания, респективно — да се породят целените с тях правни последици. Тези условия са следните:
-налице са загуби;
-налице е временна необходимост от парични средства за покриване на
тези загуби;
-посочен е срок, след който вноските следва да бъдат върнати или срок,
за който те да бъдат предоставени на дружеството.
Освен, че тези три условия следва да са кумулативно налице, следва да е документално обосновано и че претърпените от дружеството загуби не могат да бъдат покрити чрез търсене на заем отвън, чрез намаление на капитала или чрез друг алтернативен способ. Следва да са налице и счетоводните документи, които доказват необходимостта от финансиране. Съответният съдружник също може да не разполага с паричните средства, представляващи определената му допълнителна вноска, но следва да намери други ресурси, за да ги подсигури. Т.е. – вътрешното кредитиране е краен способ, свързано с икономическото обезпечаване на дружеството и на самото му съществуване. Определянето на допълнителни парични вноски по чл.134, ал.1 от ТЗ може да стане само въз основа на доказване необходимостта от вземане на такова решение на Общото събрание и съответствието му с императивните изисквания на закона.
Този извод се налага при тълкуване характера на задължението за допълнителни вноски – ако те не бъдат направени, не възниква общата договорна отговорност при неизпълнение по чл.79 от ЗЗД, а неизпълнението се отразява на самите членствени правоотношения – съдружникът се изключва.
В тези случаи не подлежат на деклариране по чл. 50, ал. 1, т. 5 от ЗДДФЛ,
допълнителните вноски в капитала на дружество, извършени по реда на чл. 134 от
Търговския закон (ТЗ). Съгласно чл. 134, ал. 1 от ТЗ, по решение на общото събрание
за покриване на загуби и при временна необходимост от парични средства
съдружниците могат да бъдат задължени да направят допълнителни парични вноски
за определен срок. Допълнителните вноски са съразмерни на дяловете в капитала, ако
не е предвидено друго. Следователно, става въпрос за възникване на едно задължение
за физическото лице в качеството му на съдружник, а не за свободно волеизявление,
каквото е налице за заемодателя при договора за заем. Нещо повече, задължението за
допълнителна парична вноска по чл. 134, ал. 1 от ТЗ за част от съдружниците възниква
принудително, когато не са гласували или са гласували против.
От друга страна, взаимоотношенията между съдружниците и дружеството по
повод извършването на допълнителните вноски по чл. 134, ал. 1 от ТЗ се документират
и би следвало да са надлежно отразени в счетоводната отчетност на дружеството, което
обезсмисля идеята на законодателя за ролята на чл. 50, ал. 1, т. 5 от ЗДДФЛ. Основният
мотив за въвеждането на цитираната разпоредба е да се прекрати порочната практика
договорите за заем да се използват като средство за доказване на доходите на
физическото лице. За да направи вноска по реда на чл. 134 от ТЗ, въпросният съдружник
трябва да разполага с необходимите му парични средства.
В случай, че за целта съдружникът (местно физическо лице) е взел заем от друго лице(физическо или юридическо), следва да го декларира в годишната данъчна декларация, ако са налице условията на чл. 50, ал. 1, т. 5, буква „в“ и/или буква „г“ от ЗДДФЛ.
Когато съдружник (местно физическо лице) е предоставил заем на дружеството, в
което участва и този заем попада в хипотезите по чл. 50, ал. 1, т. 5, букви „а“ и/или „б“
от ЗДДФЛ, същият подлежи на деклариране в годишната данъчна декларация.
По същият начин следва да се процедира и когато не са изпълнени императивно дадените в чл.134, ал.1 от ТЗ условия. В този случай сделката следва да се сключи при обичайни пазарни условия и между страните следва да се договори пазарна лихва. Понятието „пазарна лихва „ е определенов § 1, т.32 от ДР на ЗКПО, а именно това е лихвата, която би била платена при същите условия за предоставен или получен кредит под каквато и да е форма по сделка между лица, които не са свързани.
Определената според условията на пазара лихваза дружеството представлява разход за лихви, а за физическото лице заемодател е налице доход от лихви по смисъла на чл.35 от Закона за данъците върху доходите на физически лица/ ЗДДФЛ/.
На основание чл.36 от ЗДДФЛ,годишните данъчни основи за доходи от лихви на физически лица се облагат с данъки се декларират по реда на чл.50 от ЗДДФЛ с годишна данъчна декларация в срок до 30.04 на годината, следваща годината на придобиване на дохода.
‘