ОТНОСНО: Социално и здравно осигуряване на лице – гражданин на Полша и Германия, на когото е отпусната пенсия по немското законодателство, полагащо труд на територията на Република България като самоосигуряващо се лице.
В Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ … постъпи Ваше писмо с вх. № 94-00-23/08.02.2019 г., в което е изложена следната фактическа обстановка:
През последните десет години осигуряването на Й.Т. се извършва в България. Той е с немско и полско гражданство, и упражнява трудова дейност на територията на страната като: самоосигуряващо се лице, изпълнител по договор за управление и контрол, и по трудов договор. От 2018 г. му е отпусната пенсия по немското законодателство. През 2019 г. ще упражнява дейност само като самоосигуряващо се лице на територията на България, като едноличен собственик на капитала на „Енерго….. –……“ ЕООД.
Поставяте въпроса: Следва ли обстоятелството, че лицето е пенсионер в друга държава-членка на ЕС, да се използва като основание за самоосигряване като пенсионер в България?
С оглед изложената фактическа обстановка, изразявам следното становище:
Свободното движение в рамките на Общността е право, гарантирано на трудово активните лица с Договора за създаване на Европейската общност. За да се реализира свободата на движение на заетите и самостоятелно заетите лица са установени правила за координиране на системите за социално осигуряване. Целта е да се предотврати едновременното прилагане на осигурителните законодателства на повече от една държава-членка спрямо трудово-активните лица, които се движат в рамките на Общността, а така също да се избегнат ситуации, при които не се прилага законодателството на нито една от държавите-членки.
Координационни правила са въведени с Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламента за неговото прилагане – Регламент (ЕИО) № 574/72. С присъединяването на Република България към Европейския съюз, регламентите за координиране на схеми за социална сигурност имат пряка сила с приоритет пред националното законодателство в случаи на противоречия.
От 1 май 2010 г. са в сила нови регламенти за координация на системите за социална сигурност в ЕС – Регламент (ЕО) № 883/2004 и регламентът за неговото прилагане – Регламент (ЕО) № 987/2009. От същата дата (01.05.2010 г.) се отменят Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и регламентът за неговото прилагане – Регламент (ЕИО) № 574/72.
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави–членки на ЕС към граждани на държава–членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава–членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави–членки, както и към членовете на техните семейства.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 11 – 16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват).
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл.11(1) от Регламент № 883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си (“lex loci laboris”). Лицата, осъществяващи дейност като заети или самостоятелно заети в една държава-членка са подчинени на законодателството на тази държава (чл. 11(3)(а) от Регламент № 883/2004).
В Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези. Една от тях е осъществяване на дейност в две или повече държави членки (чл. 13 от Регламент (ЕО) №883/2004).
За да се приложат правилата при определяне на приложимото законодателство по отношение на лицата, осъществяващи дейност в две и повече държави членки, преди всичко е необходимо да се дефинира дали са наети или самостоятелно заети лица.
За целите на прилагането на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 „дейност като заето лице“ и „дейност като самостоятелно заето лице“ е всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за целите на осигурителното законодателство на държавата членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение (основание чл. 1(а) и (б) от Регламент (ЕО) № 883/2004).
Следователно с оглед определяне на приложимото законодателство квалифицирането на лице като заето или самостоятелно заето се извършва въз основа третирането на съответната дейност според осигурителното законодателство на държавата членка, на чиято територия подлежащият на осигуряване полага труда си.
В тази връзка, следва да се има предвид, че по отношение на България към категорията “заети лица” спадат всички осигурени лица съгласно чл. 4, ал. 1 от КСО, а към категорията “самостоятелно заети лица” – самоосигуряващите се лица съгласно чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО, както и полагащите труд без трудово правоотношение по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 5 и 6 от КСО.
Съгласно чл. 16 от Регламент (ЕО) № 987/2009, във всички случаи, когато едно и също лице упражнява дейности в две или повече държави членки е длъжно да уведоми за тази ситуация компетентната институция на държавата членка, в която пребивава. В чл. 1(й) от Регламент № 883/2004 пребиваването е дефинирано като мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите за обичайно пребиваване са определени в чл. 11 от прилагащия Регламент № 987/2009. Институцията на държавата членка по пребиваване на лицето определя приложимото спрямо него законодателство. Това първоначално определяне е временно. Институцията, извършила временното определяне, информира институциите на всички държави–членки, на чиято територия лицето извършва дейност, или при необходимост се свързва с тях за да се постигне взаимно съгласие относно приложимото законодателство. Освен ако вече не е постигнато взаимно съгласие, временно определеното законодателство става окончателно при условие, че в срок от два месеца някоя от институциите, които са били надлежно информирани, не изрази различно становище.
Основното следствие от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент № 883/2004 е, че се определя държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави–членки.
Приложимото законодателство се удостоверява чрез формуляр А1 – „Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага по отношение на притежателя“, издаден от институцията на държавата членка, чието законодателство е определено като приложимо за съответното лице. Националната агенция за приходите (НАП) е компетентна да определя приложимото законодателство по Дял ІІ от Регламент (ЕО) №883/2004 и да издава формуляр А1 въз основа на Приложение №4 от Регламент (ЕО) №987/2009.
Следва да се има предвид, че ако се извършва трудова дейност само на територията на една държава членка, формуляр А1 за определяне на приложимото законодателство не се издава.
Съгласно разпоредбата на чл. 16(2) от Регламент № 883/2004, лице, което получава пенсия или пенсии съгласно законодателството на една или повече държави-членки и което пребивава в друга държава-членка, може, по негово искане да бъде освободено от прилагането на законодателството на последната държава при условие, че спрямо него не се прилага това законодателство поради осъществяване на дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
От горецитираните разпоредби може да се направи извод, че в случаите в които на европейски гражданин е отпусната пенсия по законодателството на държава-членка и той осъществява дейност като самостоятелно заето лице в друга държава-членка, за него ще се приложи законодателството по трудовата му заетост. За целите на определяне на приложимото законодателство дейността на работещият собственик в търговското дружество в България се квалифицира като дейност на самостоятелно заето лице (лице по чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО).
Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 от Кодекса за социално осигуряване собствениците, упражняващи трудова дейност в търговските дружества, са задължително осигурени за инвалидност общо заболяване, за старост и за смърт. Когато на тези лица е отпусната пенсия, те се осигуряват по свое желание, съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 6 от КСО.
В КСО не е направено разграничение по отношение осигуряването на лицата в зависимост от тяхното гражданство и вида на получаваната пенсия. Поради това, посоченият осигурителен режим следва да се прилага и когато собственикът, който упражнява труд в търговското дружество е европейски (полски и немски) гражданин и има отпусната пенсия от друга държава. В конкретния случай, европейският гражданин, като собственик на капитала на търговското дружество и упражняващ трудова дейност в България, не е задължен да се осигурява социално предвид разпоредбата на чл. 4, ал. 6 от КСО, ако за него е приложимо българското осигурително законодателство съгласно регламентите за координация на системите за социална сигурност.
На основание чл. 33, ал. 1, т. 6 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса са лицата, извън посочените в т. 1-5, за които се прилага законодателството на Република България съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност.
В Закона за здравното осигуряване липсва изрична норма, както чл. 4, ал. 6 от КСО, която да освобождава от задължение за внасяне на здравноосигурителни вноски лицата, които упражняват дейност като самоосигуряващи се, макар и да им е отпусната пенсия. За собствениците, упражняващи труд в търговските дружества е приложима разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО, съгласно която освен авансови осигурителни вноски върху избран месечен осигурителен доход, следва да определят и окончателен размер на месечния си осигурителен доход въз основа на доходите, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Следователно европейският гражданин, дължи здравноосигурителни вноски, както всички самоосигуряващи се лица, ако за него е приложимо българското осигурително законодателство.