.№62-00-12
Дата:13.11.2012 год.
ЗДДФЛ, чл. 50;
ДР на ЗДДФЛ, § 1, т. 26, буква „а”;
ДР на ЗДДФЛ, § 1, т. 26, буква „е”;
ДР на ЗДДФЛ, § 1, т. 27;
ДР на ЗДДФЛ, § 1, т. 54;
ДР на КСО, § 1, ал. 1, т. 5а;
ДР на ЗЗО, § 1, т. 23;
Регламент № 883/2004, чл. 11(1);
Изречение първо от Регламент № 883/2004, чл. 11(4).
Относно: задължителни осигурителни вноски и данък върху доходите на членове на екипажа на кораб под български флаг; подаване на уведомления по чл. 62, ал. 3 от Кодекса на труда
Във връзка с Ваше писмо, заведено внас вх. № ………………/13.09.2012 г., Ви уведомявам следното по въпросите, които са от компетентността на агенцията:
1. Задължителни осигурителни вноски и подаване на уведомления по чл. 62, ал. 3 от Кодекса на труда
Легална дефиниция на морско лице за целите на държавното обществено осигуряване(ДОО) е въведена с § 1, ал. 1, т. 5а от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО. „Морско лице” е физическо лице, което заема длъжност по трудово правоотношение като член на екипажа на морски кораб, вписан в регистъра на корабите на държава–членка на Европейския съюз, независимо дали се намира на брега или на борда на кораба, притежава свидетелство за правоспособност и свидетелство за допълнителна и/или специална подготовка, придобито по реда на наредбата по чл. 87, ал. 1 от Кодекса на търговското корабоплаване.
В легалната дефиниция се съдържат задължителните условия, които трябва да са кумулативно изпълнени, за да се разглежда едно физическо лице като „морско лице” от гледна точка на ДОО:
1.лицето е наето по трудово правоотношение;
2.член е на екипажа на морски кораб, вписан в регистъра на корабите на държава–членка на Европейския съюз (ЕС);
3.притежава свидетелство за правоспособност и свидетелство за допълнителна и/или специална подготовка.
Преди да се определи основанието на което лицата подлежат на задължително осигуряване, следва да се определи подчинени ли са на българското законодателство в сферата на социалната сигурност. Това е така, защото след присъединяването на Република България към ЕС се прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите–членки на Съюза.
От 01.05.2010 г. се прилагат Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета и регламент за неговото прилагане (Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета). Като източник на вторичното право на ЕС регламентите се прилагат пряко и с приоритет в случаи на противоречие с националното законодателство на държавите–членки.
Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави–членки на ЕС. От 01.04.2012 г. държавите–членки, в това число България, прилагат Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 и с Конфедерация Швейцария, а от 01.06.2012 г. и с държавите от ЕИП – Норвегия, Исландия и Лихтенщайн.
Материалният обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 е определен в чл. 3 от него. Това означава, че определеното приложимо законодателство засяга всички тези клонове на социалната сигурност и лицето ползва права от тези клонове за сметка на държавата, която е определена като компетентна.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 11 – 16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват). В конкретния случай считам, че е налице трансгранична ситуация, тъй като от изложеното в запитването става ясно, че работодателя на лицата е установен в друга държава–членка.
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент (ЕО) № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл. 11(1) от Регламент № 883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото законодателство по Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че лицата осъществяващи трудова дейност на територията на една държава–членка са подчинени на законодателството на тази държава. А трудова дейност, обичайно осъществявана на борда на морски плавателен съд под флага на държава–членка се счита за извършвана в тази държава–членка (основание чл. 11(4), изречение първо от Регламент № 883/2004). Това означава, челицата, които обичайно осъществяват дейност на борда на морски плавателен съд под флага на държава–членка са подчинени на законодателството в сферата на социалната сигурност на тази държава.
Основното следствие от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че се определя държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски, съгласно законодателството на тази държава.Работодателите са длъжни да превеждат осигурителните вноски в съответствие с националното законодателство на компетентната държава–членка, което е приложимо за наетите от тях лица, независимо дали предприятието е регистрирано в тази държава–членка (основание чл. 21(1) от Регламент № 987/2009). Тези работодатели могат да се договорят с лице, за което е определено законодателството на съответната друга държава–членка, да изпълнява от свое име задълженията по плащането на вноски и подаване на данни във връзка с осигуряването (основание чл. 21(2) от Регламент № 987/2009). Осигурителят уведомява за тази договореност компетентната институция на държавата–членка, чието законодателство се прилага спрямо лицето. Въпреки това, тази договореност не освобождава осигурителя от отговорност в случай, че лицето с което се е договорил, не изпълнява въпросните задължения.
Работодателите, установени на територията на друга държава, които по силата на регламента следва да изпълняват задължения по българското осигурително законодателство и за които не се извършва служебно вписване на данни в регистъра на задължените лица, получават служебен номер от НАП на основание чл. 82, ал. 4 от ДОПК.
Ако въпросните лица са подчинени на българското законодателство, но не отговарят на условията, въведени с легалната дефиниция за „морско лице”, тяхното ДОО се провежда съобразно правоотношението, въз основа на което се упражнява съответната трудова дейност по чл. 4 от КСО.
В контекста всичко изложено до тук, да се има предвид, че за целите на Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), „морско лице” е физическо лице по смисъла на КСО (основание § 1, т. 23 от ДР на ЗЗО).
Приложимото трудово законодателство е извън въпросите, които урежда Регламент (ЕО) № 883/2004. Независимо от определеното спрямо лице приложимо законодателство в сферата на социалната сигурност, при сключен договор по Кодекса на труда, същият следва да бъде регистриран в НАП по реда на Наредба № 5 от 29 Декември 2002 г., тъй като това задължение на работодателя произтича от приложимото трудово право, а не от осигурителното законодателство. Следва да се има предвид, че на регистрация в НАП подлежат единственодоговори, които са сключени по българския Кодекс на труда.
2. Облагане на доходите, придобити от морски лица
Легалната дефиниция на понятието „морско лице”, възприета за целите на ЗДДФЛ, е идентична с установената за целите на осигурителното законодателство. По смисъла на §1, т.54 от ДР на ЗДДФЛ, „морско лице” е физическо лице, заемащо длъжност по трудово правоотношение като член на екипажа на морски кораб, вписан в регистъра на корабите на държава – членка на Европейския съюз, независимо дали се намира на брега или на борда на кораб, притежаващо свидетелство за правоспособност и свидетелство за допълнителна или специална подготовка, придобито по реда на Наредбата по чл.87, ал.1 от Кодекса за търговско мореплаване. Следователно, за да се ползва лицето от преференциалния режим на облагане, регламентиран в този данъчен закон, кумулативно трябва да са изпълнени следните условия:
1. физическото лице е наето по трудово правоотношение;
2. член е на екипажа на морски кораб, вписан в регистъра на корабите на държава-членка на Европейския съюз;
3. притежава свидетелство за правоспособност и свидетелство за допълнителна и/или специална подготовка.
Последното от условията кореспондира с изискванията на вътрешното ни законодателство, но то както и използваното в дефиницията понятие „трудово правоотношение”, не е основание да се счита, че морски лица са само физическите лица, членове на екипажите на морски кораби, които плават под българско знаме. Понятията”трудови правоотношения” и „работодател” имат своите специални дефинициив данъчния закон – §1, т. 26 и т. 27 от ДР на ЗДДФЛ. В тази връзка е необходимо да се уточни, че в обхвата на понятието „трудови правоотношения” не попадат само трудовите договори по смисъла на Кодекса на труда. За целите на данъчното облагане трудови са и правоотношенията по наемане на работна сила на местно физическо лице от чуждестранно лице, когато трудът се полага извън територията на страната (§1, т. 26, букви „а” и „е” от ДР на закона).
Предвид цитираните разпоредби като „морско лице” за целите на ЗДДФЛ може да се дефинира и всяко местно физическо лице (притежаващо необходимите свидетелства), което е наето на морски кораб, плаващ под знамето на друга държава и вписан в регистъра на корабите на държава – членка на Европейския съюз.
По смисъла на § 1, т. 27 от ДР на ЗДДФЛ, „работодател” е всяко местно лице, чуждестранно лице, извършващо дейност чрез място на стопанска дейност или определена база на територията на страната, както и търговско представителство по Закона за насърчаване на инвестициите, което наема физически лица по трудови правоотношения или е страна по договор за предоставяне на персонал от чуждестранно лице. Видно от цитираната дефиниция работодател може да бъде и физическо лице, като при това данъчният закон не изисква наличие на регистрация като лице, упражняващо свободна професия.
Ако е налице правоотношение, което се счита за трудово по смисъла на § 1, т. 26, буква „е” от ДР на ЗДДФЛ, и чуждестранното лице – страна по такъв договор няма качествата на работодател, доходите на морските лица не подлежат на авансово облагане. В тези случаи облагането е само годишно и се извършва при подаването на годишната данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ.
ИЗПЪЛНИТЕЛЕНДИРЕКТОР НА НАП:
/КРАСИМИР СТЕФАНОВ/