1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1245
С., 12.12. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4714 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. А. Ч. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Д. С. от АК-В. против въззивно решение № 1781 от 08.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 5245/2012 г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ „В” въззивен състав, с което като е потвърдено решение от 22.11.2010 г. на Софийския районен съд, 34 състав, постановено по гр.д. № 23505/2009 г., е уважен предявеният иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 124, ал. 1, и чл. 415, ал. 1 ГПК, като е прието за установено, че касаторът Ч. дължи на [фирма] сумата от 5 638,87 лв. главница, представляваща стойността на незаплатена от ответника топлинна енергия за периода м.март 2003 г. – м. април 2008 г., както и сумата от 1931,20 лв. – лихва за забава за периода 01.03.2003 г. – 05.11.2008 г., за топлоснабдяван имот в [населено място], ведно със законната лихва от 27.11.2008 г. до окончателното изплащане на сумите, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 13.01.2009 г. по ч.гр.д. № 39666/2008 г. на СРС, 36 с-в, както и разноските по делото.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че в постановеното въззивно решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, решаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са обособени в две групи като в първата група въпросите/13 броя/ са свързани с правомощията на съда при констатиране несъответствие на законова разпоредба с основния закон на страната, а втората група въпроси/17 броя/ са свързани с допуснати от съда процесуални нарушения и нарушения при прилагането на материалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Третото лице помагач [фирма] [населено място] не изразява становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 124, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 ГПК, с цена на иска над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 124, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 ГПК въззивният съд е приел, че от фактическа страна по делото е установено, че стойността на отчетената като потребена и неплатена топлинна енергия от ответника, изчислена съобразно нормативните актове, регламентиращи продажбата на топлинна енергия от ищцовото дружество и разпределението й, възлиза след изготвяне на изравнителните сметки на 5 638,87 лв. за исковия период. Съдът е приел, че искът за главницата е доказан по основание и размер от ищеца, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, регламентирано в чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази връзка съдът е отразил, че в конкретния случай е била въведена системата за дялово разпределение, като съгласно заключението на СТЕ справките на дяловия разпределител съдържат данни за общия разход на топлинна енергия от абонатната станция и разходите на конкретния имот, като за процесния период ответникът дължи сумата от 5 638,87 лв. главница, представляваща стойността на незаплатена от него топлинна енергия, както и сумата от 2 026,86 лв. мораторна лихва, съгласно изслушаната ССчЕ. В. съд е изложил свои подробни мотиви относно основателността на предявените от ищцовото дружество срещу ответника искове като е приел, че не е налице клауза по ОУ на топлофикационното дружество, която да не отговаря на изискванията за добросъвестност в договарянето и да води до значително неравновесие в правата и задълженията между доставчика и потребителя, т.е. да противоречи на чл. 143 – чл. 146 от Закона за защита на потребителите, както и че възражението на ответника за давност е въведено за първи път пред въззивната инстанция и не може да бъде зачетено, предвид настъпилата преклузия по чл. 133, вр. с чл. 131 ГПК.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Поставените от жалбоподателя 13 правни въпроса в първата група като цяло имат теоретичен характер, отнасят се до правомощията на съда при констатиране несъответствие на законова разпоредба с основния закон на страната и европейските директиви, не са били предмет на обсъждане от въззивния съд в обжалваното решение, поради което не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Що се отнася до втората група въпроси – 17 броя, тези от тях, които са обусловили изхода на делото са свързани с приложението на чл. 133, вр. с чл. 131 ГПК и са свързани с въпроса от кой момент се преклудира правото на ответника да направи възражение за погасяване на вземането по давност, който в случая е решен от въззивния съд в съответствие с тези процесуални норми. Приетото от въззивния съд не противоречи с разрешението, дадено в т. 6 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1 2000 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „възражения за изтекла погасителна давност или придобивна давност могат да се правят за пръв път пред въззивната инстанция, за да се избегне преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на тези отбранителни средства”, тъй като това ТР № 1/2001 г. е постановено с оглед тълкуване разпоредбите, касаещи въззивното производство, така както то е уредено в ГПК/1952 г. отм./. С приемането на новия ГПК/2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, предвид предвидените в него преклузии/чл. 133 ГПК/ същото в коментираната част е изгубило своето значение. Освен това по този правен въпрос съдебната практика е уеднаквена по реда на чл. 292 ГПК с постановеното Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., т. 4, съгласно която възраженията на ответника по предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и до възраженията за погасителна и придобивна давност. Извършеното в случая от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на чл. 133 ГПК е съобразено изцяло с тази задължителна съдебна практика, поради което посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Останалите правни въпроси не са били предмет на разглеждане от въззивния съд, същите имат теоретичен характер, в който аспект не са от значение за изхода на конкретното дело, поради което по тях не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка в случая следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1781 от 08.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 5245/2012 г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ „В” въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 46353 от 17.04.2013 г. на И. А. Ч. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: