5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
[населено място], 05.03.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми февруари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 84 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 21.06.2011г. постановено по гр.д. № 8330/2010г. на Софийски градски съд, ІІ-в състав, с което е отменено решение на Софийски районен съд, 26 състав по гр.д. № 1608/2004г. и вместо това е признато за установено по иска, предявен от С. А. С. и М. С. Т., че Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството не е собственик на УПИ * от кв. * по плана на [населено място], местн. Ц., с площ от * кв.м., находящ се в [населено място], на североизточния ъгъл на ул.А. и ул. К. Б. І.
Касационната жалба е подадена от Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Поддържат се и трите хипотези на чл. 280, ал.1 ГПК като основания за допускане до касационно обжалване. Твърди се противоречие с Т. № 6/2006г. и с практиката на ВКС по въпроса за предпоставките за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ, както и значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците С. С. и М. Т. не са представили писмен отговор на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по отрицателен установителен иск за собственост, предявен от С. С. и М. Т. против Държавата относно собствеността върху УПИ * от кв. * по плана на С., местн. Центъра, с площ * кв.м. Въпросът за допустимостта на иска предвид наличието на влязло в сила решение по положителен установителен иск за собственост е разрешен с решение на Върховния касационен съд № 583 от 05.07.2010г. по гр.д.1537/2009г. на І г.о. Ищците основават правото си на собственост на наследство и реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ като поддържат, че имотът е бил собственост на наследодателите им и е отнет от държавата към 1951-1952г. без законно основание, поради което и по разпореждане на закона – чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, в сила от 1997 г., правото на собственост върху него им е възстановено.
Установено е, че наследодателят А. С. С. е придобил през 1905 и 1906г. на основание покупка от публична продан идеални части от имоти на [улица], а именно * ид.ч. от празно място с площ * кв.м. при съседи: братя А., от две страни училищен двор на Стопанското училище и * ид.ч. от място с площ * кв.м. при съседи: братя А., стопанско училище „М. Л.” и [улица]. Наследодателят А. С. С. се явява от своя страна наследник на А. А. П., който е притежавал съседния имот – къща с двор на [улица]с площ * кв.м. съгласно крепостни актове от 1898г. След смъртта на А. С. С. през 1922г. наследството е преминало върху синовете му А., С. и С., а след смъртта на първия от тях – върху останалите двама братя. Те са придобили по силата на регулация още *кв.м., с което общата притежавана площ е станала * кв.м. Понастоящем, според приетата и неоспорена техническа експертиза, имотът съответства на процесния УПИ * с площ * кв.м.
Пред 1952г. е съставен акт за държавна собственост на къща, полумасивна, на два етажа и дворно място от * кв.м., бивша собственост на Женско благотворително дружество „М.” като границите на имота са: ул.А.”, [улица], [улица]и имот на [улица] .
Със Заповед № 57-056 от 25.02.1998 г. Областния управител на С. имотът – терен с площ * кв.м. с граници: [улица], [улица]и С. у. „М. Л.”, е бил деактуван поради настъпила реституция. К. са отстъпили право на строеж върху имота в полза на “И.”, реализирането на което е започнало. По-късно със заповед № РД-15-514 от 13.12.2002 г. на Областния управител на област С. е отменена заповедта за деактуване на имота и е разпоредено съставянето на акт за частна държавна собственост както за имота, така и за построената в груб строеж сграда.
При тези констатации въззивният съд е приел, че имотът е бил собственост на братята С. и е отнет без законово основание. По делото не са събрани доказателства за собствеността на благотворително дружество”Майка”, а според свидетелските показания братята са били във владение на имота до 1952г. С оглед на това съдът е посочил, че дори и да е предприето отчуждаване за благоустройствено мероприятие, то отчуждаването не е надлежно приключено с оглед разпоредбата на чл. 39 З., която изисква обезщетяване на собственика, каквото няма данни да е изплатено. Освен това, няма доказателства имотът да е обхванат от мероприятието, предвидено по плана от 1964г., а именно „разширение на трамвайното ухо на трамвай № 5”. Поради това и тъй като при влизане в сила на реституционния закон имотът съществува реално и се намира в собственост на държавата, то собствеността на ищците е възстановена съгласно чл.2, ал.2 ЗВСОНИ във вр. с §1, ал.2 ПЗР З..
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
К. сочи като правни въпроси, разрешени от съда и обусловили изхода на спора, въпросите за предпоставките за реституция на имота на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Твърди, че изводите на съда по тези въпроси не кореспондират с доказателствата, като е извършено неправилно тълкуване на фактическата обстановка. Така, съдът неправилно е приел, че имотът е отнет за мероприятие по регулационния план без заплащане на обезщетение, тъй като към момента на одобряване на регулационния план през 1964г. имотът вече е бил одържавен, но от друго лице – дружество „Майка”. Твърди се също, че ищците не са доказали кога и как им е отнето владението върху имота. Поставя се въпросът за наличие на факти, които са установени между страните със сила на присъдено нещо, а съдът ги е пренебрегнал. Изразена е теза, че имотът, подлежащ на реституция – празно място, частично застлано с тротоарни плочки и частично затревено, всъщност представлява общинска, а не държавна собственост по правилата на З..
Първо, следва да се отбележи, че всички тези доводи представляват оплаквания срещу правилността на решението и съставляват касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК, но не могат да послужат като основание за достъп до касационен контрол. К. не е формулирал ясно конкретен правен въпрос/въпроси/ по смисъла на по чл. 280, ал.1 ГПК. Независимо от това, съдът ще разгледа разрешенията в цитираните от касатора решения за преценка наличието на противоречие с обжалваното решение досежно предпоставките за реституция.
Не се установява противоречие на решението с Т. № 2/2006г. доколкото позоваването е извършено най-общо, без конкретизация. В. съд е преценявал предпоставките за реституция в съответствие с указанията в това тълкувателно решение.
Липсва противоречие на обжалваното решение и с посочените от касатора решения на Върховния касационен съд. Така, Решение № 567 от 21.06.2010г. по гр.д. № 1112/2009г. на І г.о. по чл. 290 ГПК разглежда въпроса дали имотът съществува реално, ако към датата на реституцията не съществува като отделна кадастрална единица, предназначен е за обществено обслужване и това предназначение е реализирано като се има предвид случай на построен в имота ученически пансион към прогимназия. Решение № 674 от 25.09.2009г. по гр.д. № 1980/2008г. на ІV г.о. пък приема, че имотът не съществува реално когато част от него попада в улица, а друга част в парцел, който е застроен от държавата. В настоящия спор имотът съществува реално, не е застроен и по тези обстоятелства спор не е имало. Решение № 622/31.05.2011г. по гр.д. № 638/2010г. на І г.о. на ВКС разглежда молба за отмяна по чл. 303 ГПК и не съставлява съдебна практика по чл. 280, ал.1,т.2ГПК, тъй като не разрешава материалноправен спор.
Решение № 5 от 28.01.2009г. по гр.д. № 5622/2007г. на ІІІг.о. /постановено по реда на чл. 218а ГПК/отм./ изисква съдът при постановяване на решението си да изясни коя реституционна хипотеза на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ поддържа ищеца: дали отнемане на имуществото без законово основание или отчуждаване не по предвидения от закона ред. В исковата молба на ищците двете хипотези не са изрично разграничени, а са описани обстоятелствата по придобиване правото на собственост от наследодателите, извършеното деактуване на имота и последвалата отмяна на заповедта за деактуване, както и установеното с влязлото в сила решение на софийски районен съд, 39 състав по гр.д. № 3446/1992г. В обжалваното решение съдът при преценка на доказателствата е приел, че имотът е бил завзет от държавата без обезщетяване на действителния собственик, поради което следва да се счита за отнет без законово основание. Следователно не е налице неяснота относно реституционната хипотеза. Затова и доколкото цитираното решение на ІІІг.о. изисква да е ясно по коя от двете хипотези съдът постановява решението си, което в случая е налице, то липсва противоречие с обжалваното решение.
С доводите в изложението си касаторът повдига въпроса дали факти, които са били разгледани в друг процес между същите страни, се ползват със сила на присъдено нещо. Този въпрос всъщност се свежда до силата на присъдено нещо на мотивите на съдебното решение. Отговор на този въпрос се съдържа в Т. № 1/2000г., т.18, а и въпросът за допустимостта на конкретния иск предвид силата на присъдено нещо на решението по предходния съдебен спор е разрешен с Решение № 583 от 05.07.2010г. по гр.д. № 1537/2009г. на ВКС, І г.о.
Що се отнася до изразената в изложението теза, че имотът, подлежащ на реституция – празно място, частично застлано с тротоарни плочки и частично затревено, всъщност представлява общинска, а не държавна собственост по правилата на З., тя не е била поддържана в течение на производството. А и интересът на ищците да водят иска против Държавата е несъмнен с оглед предприетите действия по актуване на имота като частна държавна собственост.
На последно място в изложението си касаторът изтъква, че казусът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото въззивният съд не е изпълнил точно указанията на касационния съд, дадени в отменителното решение на ВКС. От една страна, хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК не може да бъде обоснована с неспазване на отменителни указания, а с конкретните проявления на това основание, които са разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009Ьг. на О. на ВКС, т.4. От друга страна, в конкретния случай указанията в отменителното решение на ВКС са свързани единствено с допустимостта на иска и те са спазени.
В обобщение, не са налице посочените основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от от 21.06.2011г. постановено по гр.д. № 8330/2010г. на Софийски градски съд, ІІ-в състав по касационната жалба на Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: