О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 453/20.07.2017
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на осемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 439 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6441/ 03.08.2016 г. по гр. д. № 6156/ 2015 г., в частта, с която Софийски градски съд, изменяйки решението от 30.01.2015 г. по гр. д. № 25 939/ 2013 г. на Софийски районен съд признава за установено по отношение на Р. Г. Й. и на Х. Б. Е., че на основание съдебна спогодба от 13.09.1975 г. по гр. д. № 2866/ 1975 г. и договор за дарение по н. а. № 104/ 19.09.1997 г. Б. Д. П. е собственик на 1/ 4 ид. части от един урегулиран поземлен имот в [населено място], м. „О.“.
Решението се обжалва от Р. Й. и от Х. Е. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси ( три материалноправни и един процесуалноправен):
1. Налице ли е правна невъзможност на предмета на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, когато предметът на договора не съществува към момента на сключването му и не е възникнал до настоящия момент като регулационна единица недвижим имот и пред вид наличието на приложен регулационен план към момента на сключване на сделката, който индивидулизира като два отделни такива с различни от описания по нотариалния акт характеристики като номер, площ, граници?
2. Допустимо ли е съдът да извежда действителната воля на страните по сделката относно надлежната индивидуализация на имота, предмет на сделката, по тълкувателен път на основание чл. 20 ЗЗД при липса на спор между тях, а във връзка с възражения на ответника по предявен иск за собственост и следва ли в процеса на тълкуване да бъде съобразено, че ответникът не е страна по този договор?
3. Следва ли съдът да разрешава конкуренция на права при заявено основание за придобиване на имота по давност и да обсъди всички доказателства по делото, за да обоснове своите фактически изводи за това, има ли манифестирано от съсобственика намерение да завладее чуждите идеални части?
4. С какви действия съсобственикът на вещта може да демонстрира намерение да завладее цялата вещ като своя и да отблъсне владението на другия съсобственик?
Касаторите считат въпросите обуславящи въззивното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновават с доводите, че то противоречи на цитирана практика, с която ВКС провежда нормативно и казуално тълкуване. По същество се оплакват, че решението е необосновано и противоречи на материалния закон (чл. 79, ал. 1 ЗС). Претендират разноските по делото.
Ответникът по касация Б. П. възразява, че заявените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира направените пред настоящата инстанция разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по искове за собственост на недвижим имот срещу касаторите, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва тяхната цена като критерий за надлежното възникване на упражненото право на касационно обжалване. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатори са ответниците по частично уважените искове. Срокът по чл. 283 ГПК е спазен. Налице са и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но заявените основания за допускане на касационния контрол (общо и допълнително от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) по повдигнатите въпроси липсват. Съображенията са следните:
Ответникът по касация е предявил исковете в защита на 1/ 2 ид. части от правото на собственост върху процесния УПИ с твърденията, че ги е придобил по съдебна спогодба от 13.11.1975 г. по гр. д. № 2866/ 1975 г. на СРС и договор за дарение по н. а. № 104/ 19.09.1997 г. Със спогодбата в дял на неговите родители, съпрузите Д. и Й. П., е била поставена една жилищна сграда, в дял на съделителя Н. Д., – другата сграда, а застроеното дворно място е останало съсобствено с равни между съделителите дялове. Съпрузите П. са дарили на ответника по касация жилищната сграда, ведно с дворното място. През 1996 г. е влязъл в сила дворищно-регулационен план, който предвижда от дворното място да се образуват два УПИ и планът е приложен. Спорът възниква от това, че касаторът Р. Й. с договор по н. а. № 119/ 11.10.2011 г, поправен с н. а. № 65/ 25.11.2011 г., е дарила на касатора Х. Е. сградата, поставена в дял на Н. Д. и целия процесен УПИ (един от двата новообразувани), въпреки че правоприемството от Н. Д. я легитимира като титуляр на 1/ 2 ид. части. Направено е и искане на основание чл. 108 ЗС касаторът Х. Е. да предаде владението върху целия УПИ, съответно на притежаваните от ответника по касация от 1/ 2 ид. части.
Касаторите са оспорили исковете с възражение по материалната легитимация. Твърденията са, че договорът по н. а. № 104/ 19.09.1997 г. е нищожен при основанието от чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, защото към сключването му е описано дворно място, което след приложения дворищно-регулационен план от 1996 г. не съществува. Възразили са също, че Р. Н. Р., на когото са правоприемници, с договор по н. а. № 112/ 28.07.1979 г. е купил от съделителя Н. Д. имуществото, получено по спогодбата, но с констативен нотариален акт № 41/ 29.01.2007 г. е бил признат за собственик по давност и на другите 1/ 2 ид. части от процесния УПИ. С договор по н. а. № 57/ 29.01.2008 г. той продава застроения със сграда УПИ на касатора Р. Й., а с договор по н. а. № 119/ 11.10.2011 г., поправен с н. а. № 65/ 25.11.2011 г., тя го е дарява на касатора Х. Е.. Той има основание да го владее, произтичащо от констативния нотариален акт на Р. Р. и двата следващи го договора; евентуално – от това, че ги е придоби спорната 1/ 2 ид. част като добросъвестен владелец с присъединяване владението на прекия праводател (чл. 79, ал. 2 и чл. 82 ЗС).
В обжалваното решение въззивният съд приема, че е допустимо сезиран с установителния иск за собственост, въпреки че когато е предявен касаторът Р. Й. се е разпоредила със спорните 1/ 2 ид. части в полза на другия касатор. Решението съответства на т. 3Б от ТР № 4/ 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/ 2014 г. ОСГК на ВКС.
След това въззивният съд разпределя доказателствената тежест на страните. Съобразява, че ответникът по касация притежава нотариален акт за 1/ 2 ид. части от процесния УПИ, но договорът за дарение от 2011 г. сочи касаторът Х. Е. като неговият собственик. Приема, че при подобно развитие на спора за собственост всеки носи тежестта да докаже предпоставките на придобивния способ, който се установява по представения нотариален акт. И в тази си част обжалваното решение съответства на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК.
След това въззивният съд е приел, че спорът между страните се концентрира върху следното:
Първо, породил ли е действие договорът за дарение по н. а. № 104/ 19.09.1997 г. (възражението на касаторите по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД срещу материалната легитимация на ответника по касация за спорните 1/ 2 ид. части от процесния УПИ).
Второ, осъществени ли са били предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС за спорните 1/ 2 ид. части към констативния нотариален акт. Неговото съставяне е първопричина за правния спор, а касаторите заявяват, че праводателят Р. Р. придобива тези идеални части на самостоятелно (оригинерно) основание, а не като правоприемник на съделителя Н. Д..
Трето, осъществени ли са предпоставките на чл. 79, ал. 2 ЗС за касатора Х. Е. откъм заявения от него оригинерен способ (евентуалното възражение по чл. 79, ал. 2 и чл. 82 ЗС).
Въззивният съд е приел, че с договора по н. а. № 104/ 19.09.1997 г. съпрузите П. даряват на двамата си сина сградата, която придобиват по съдебната спогодба от 1975 г., ведно с 1/ 2 ид. части от два съседни УПИ, единият от които процесният. Приел е, че дворищно-регулационният план от 1996 г. отрежда за дворното място, останало в съсобственост на съделителите след спогодбата от 1975 г., два новообразувани УПИ. Уточнил е, че планът не ликвидира съсобствеността, нито осъществява основанието от чл. 26, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, само защото имотът по дарението от 19.09.1997 г. е описан според стария си регулационен статут. Към сключването на този договор застроеното със сгради дворно място съществува фактически и правно застроеното със сгради дворно място. Ответникът по касация обаче е единият от двамата надарени синове на съделителите П., а съдебната спогодба от 1975 г. и договорът по н. а. № 104/ 19.09.1997 г. го легитимират като титуляр на 1/ 4 ид. части от процесния УПИ. (Само) при тези мотиви въззивният съд е приел исковете неоснователни над 1/ 4 до заявените 1/ 2 ид. части от правото на собственост с титуляр брата на ответника по касация.
След това е пристъпил към възражението, че към съставения констативен нотариален акт са били осъществени предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС и те легитимират праводателят на касаторите Р. Р. като собственик на спорните 1/ 2 ид. части. Въззивният съд е приел, че Р. Р. установява владението си със сключения договор по н. а. № 112/ 28.07.1979 г. По него той купува сградата, поставена в дял на Н. Д., ведно с 1/ 2 ид. части, останало в съсобственост между съделителите. Направил е извода, че Р. Р. е започнал да владее своите ид. части, зачитайки правата на съделителите П., а изводът не се променя само поради това, че през 1978 г. в дворното място е била поставена ограда. Тя не е върху имотната граница между двата УПИ, образувани с плана от 1996 г. (така заключението на съдебно-техническата експертиза). Чрез нея е изпълнена друга съдебна спогодба от 1978 г., с която съделителите си разпределят ползването на съсобственото дворно място. Поради това въззивният съд приема за опровергана презумпцията от чл. 69 ЗС, след което е дирил акт, чрез който Р. Р. да демонстрира спрямо останалите съсобственици намерението си да завладее техните 1/ 2 ид. части от дворното място, а след 1996 г. – от процесния УПИ. Обсъдил е събраните гласни и писмени доказателства, за да заключи, че такъв акт от Р. Р. не е доказан, а констативният нотариален акт от 2007 г. противоречи на действителното положение. Така достига до извода, че договорът по н. а. № 119/ 11.10.2011 г., с който Р. Р. продава на касатора Р. Й. процесния УПИ и сградата в него, а след това – и договорът по н. а. № 119/ 11.10.2011 г. за дарение на касатора Х. Е., не са породили вещно-транслативно действие за чуждите 1/ 2 ид. части от УПИ. Те са актив на ответника по касация и на неговия брат.
След това въззивният съд е пристъпил към възражението, че касаторът Х. Е. ги е придобил по давност като добросъвестен владелец, присъединил своето владение към владението на прекия си праводател. Отново е обсъдил всички събрани по делото доказателства, за да обобщи, че и за двамата е опровергана презумпцията от чл. 70, ал. 2 ЗС. Достигнал е до крайния извод, че ответникът по касация е собственик на 1/ 4 ид. части от процесния УПИ и за тях искове са основателни, но не и иска по чл. 108 ЗС срещу ответника Х. Е.. Той (както и ответникът по касация) имат основание да владеят процесния УПИ. Съответно на тези мотиви, първоинстанционното решение е изменено.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първият повдигнат въпрос има отношение към обжалваното решение. Без отношение към него е ТР № 3/ 28.06.2016 г. ОСГК на ВКС, на което касаторите се позовават. Нормативно тълкуване на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, извършено от ВКС, е по въпроса, има ли възможен предмет договорът с обект реално обособени части от недвижим имот. Договорът за дарение, чрез който ответникът по касация е обосновал придобивен способ по предявените искове, няма за обект реално обособена част. Допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е осъществено.
Вторият материалноправен въпрос, който касаторите повдигат, има връзка с договора за дарение, но не и с мотивите, при които въззивният съд зачита неговото валидно действие. Представените решение № 129/ 12.07.2013 г. по т. д. № 558/ 2012 г. на ВКС, Второ отд. и решение № 202/ 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/ 2011 г. на ВКС, Първо отд., постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, отговарят на въпроси по приложението на критериите от чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите. Тези критерии обаче въззивният съд не е прилагал. Никое от приложените решения на ВКС не изключва възможността ответника по иска за собственост да въведе възражение за нищожност на договора, от който ищецът извежда своята материална легитимация. Правният интерес на касаторите от тази (втора) част на повдигнатия втори въпрос е изключен. Възражението по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД въвеждат те в защитата си предявените искове. Изложеното изключва общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК и по този въпрос.
Процесуалноправният въпрос, поставен от касаторите като основание за допускане на касационното обжалване, е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При разрешаване на спора за 1/ 2 ид. части от процесния УПИ, въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните и относимите факти, извършвайки преценка на събраните по делото доказателства. Дали преценката е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото от него разрешение по поставения процесуалноправен въпрос съответства, а не противоречи на практиката на Върховния касационен съд. Изключено е всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Последният (четвърти) въпрос, повдигнат от касаторите, изисква изброяването на примери за конкретния акт, който да демонстрира по явен и недвусмислен начин отрицание на владението на останалите съсобственици в хипотезите като настоящата, когато в отношенията между съсобствениците презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага. Такива примери ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2016 г. на ОСГК на ВКС не съдържа. При извършеното нормативно тълкуване е отчетена необходимостта съдът да прецени конкретно всеки подобен случай на позоваване на оригинерното основание от чл. 79, ал. 1 ЗС. За извода, че обжалваното решение не противоречи, а съответства на тълкувателното, е достатъчно, че въззивният съд не е съзрял действие, което праводателят на касаторите Р. Р. да е извършил преди 19.06.1998 г. и което да обективира конкретен негов акт на завладяване на идеалните части на другите съсобственици на процесния УПИ. И по този въпрос е изключено всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол.
Въпреки изхода на делото, няма основание за ангажиране на отговорността на касаторите за разноските, които ответникът по касация е направил пред настоящата инстанция. Последният не представя доказателства, че е извършил такива.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6441/ 03.08.2016 г. по гр. д. № 6156/ 2015 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.