О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
Гр.София, 12.02.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети февруари през двехиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2896 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Р. М. срещу решение №.762/30.03.18 по г.д.№.3368/17 на САС, 2с., с което е потвърдено решение №.3653/26.05.17 по г.д.№.9072/15 на СГС, I-15с., в частта, с която касаторът е осъден да плати на основание чл.59 ЗЗД и чл.86ЗЗД 123377,76лв, ведно със законна лихва от 10.07.15 до окончателното изплащане, и 40759лв лихви до датата на исковата молба /в частта, с която главният иск по чл.284 ал.2 ЗЗД е отхвърлен, решението на СГС не е обжалвано и е влязло в сила/.
Ответната страна „Металург инженеринг“ЕООД оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение съдът е приел, че са налице всички елементи на фактическия състав на чл.59 ЗЗД и претенцията за заплащане на претендираната сума, с която ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца, е основателна. По делото е безспорно, че въз основа на издаден в полза на „Металург инженеринг“ЕООД /срещу „Тобо проект“ ООД/ изпълнителен лист /за сумата 178371,70лв., ведно със законната лихва считано от 31.08.09/ е било образувано изпълнително дело /№.172/12 на ЧСИ И.Ч./, в рамките на което от ЧСИ е била преведена по сметка на С. Р. М. сумата 123377,76лв. /120875 на 6.04.12г. и 2502,76лв. на 25.04.13г./ – като на 12.03.15 той е бил поканен да я върне на ищцовото дружество. От правна страна е изходено от постановките на ППВС 1/79, съгласно което основателността на иска по чл.59 ЗЗД предполага установеност на следните обстоятелства – увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на това на друго, обедняването и обогатяването да произтичат от един и същ юридически факт или обща група факти, липса на друга възможност за защита на обеднелия. При тези обстоятелства е прието, че е налице обогатяване на ответника – предвид заверяване на сметката му с горната сума, получена от него за сметка на взискателя. От друга страна не е доказано, че същата е преведена в качеството му на процесуален представител на ищцовото дружество или на друго основание. Предвид горното разместването на благата е неоправдано, налице е неоснователно обогатяване за сметка на ищеца и претендираната сума подлежи на връщане. Въззивната инстанция е намерила възраженията за неправилна правна квалификация на иска за неоснователни. Посочила е, че съгласно ППВС №.1/28.05.79г. всеки от фактическите състави на чл.55 ал.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо, при начална липса на основание, при неосъществено или впоследствие отпаднало такова, като се допуска и възможността предаването да е станало без наличие на някакво правоотношение – докато само в случай, че не са налице елементите на горните състави и въобще липсва друг път за защита-при увеличено без основание имущество на едно лице за сметка на друго, обеднелият разполага с иск по чл.59 ЗЗД; в този смисъл са били и указанията, съдържащи се в доклада на първоинстанционния съд, като дадената от него квалификация на евентуалния иск по чл.59 ЗЗД съответства на изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и е правилна.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на същата разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 пр.2 и пр.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС по следните въпроси: 1.„за приложното поле на чл.133 във връзка с чл.147 ал.1 ГПК и правото на ответната страна да сочи допълнително доказателства, с които е разполагала към момента на отговора, но които е представила във връзка с представено от ищеца писмено доказателство в първото по делото съдебно заседание, по допускането на което съдът е заявил, че ще се произнесе в закрито заседание, и е дал допълнителен срок на ответника да направи други доказателствени искания“; „писмено доказателство, представено от ответника в дадения от съда допълнителен срок по чл.144 ал.1 ГПК и прието от съда, подлежи ли на изключване по аргумент от чл.131 ал.3 ГПК; преклудирано ли е събирането на доказателства, при положение, че съдът в първото открито съдебно заседание изрично е дал възможност на ответника да направи и други доказателствени искания, след което е допълнил доклада по делото във връзка с извършено от ищеца уточнение на исковата молба; след допълване на доклада по делото допустимо ли е да се събират нови доказателства?“ /реш.№.415/21.05.10 по г.д.№.1077/09, III ГО; реш.№.174/ 12.01.11 по т.д.№.36/10, І ТО, реш.№.72/9.07.12 по г.д. №.398/11, II ТО, реш. №.7/27.01.15 по г.д.№.2427/14, III ГО/; 2. „Каква е правната квалификация на предявения иск по чл.55 ал.1 т.1 или чл.59 ЗЗД, при твърдения на ищеца, че не си спомня да е подписвал договор за правни услуги и пълномощно по изпълнителното дело, както и че представеният по изпълнителното дело договор и пълномощно не са подписани от законния представител на дружеството?“ /ППВС 1/28.05.79; т.2 ТР 1/13 ОСГТК на ВКС/. Излага твърдения за недопустимост на въззивното решение предвид постановяването му по нередовна искова молба /доколкото същата съдържа предположения, а не конкретни факти и обстоятелства/ и на непредявено правно основание /поради погрешна правна квалификация/. Налице е и общо позоваване на очевидна неправилност.
Във връзка с изведените в т.1 въпроси, касаторът сочи практика, която от една страна касае специфична хипотеза – правото на ответника да ангажира доказателства при оспорване от ищеца на представено с отговора на исковата молба доказателство /реш.№.415/ 21.05.10 по г.д.№.1077/09, III ГО/, а от друга страна – принципните предпоставките за допускане на доказателства при условията на чл.266 ал.3 ГПК /реш.№.174/12.01.11 по т.д. №.36/10, І ТО, реш.№.72/9.07.12 по г.д.№.398/11, II ТО, реш.№.7/27.01.15 по г.д.№.2427/14, III ГО/. В реш.№.415/21.05.10 по г.д.№.1077/09, III ГО, е предвидено, че когато ищцовата страна оспори датата или компетентността за съставяне на приложен към отговора на исковата молба документ и съдът на основание чл.143 ал.2 ГПК, като пояснение и допълнение на исковата молба, приеме навеждането на нови факти във връзка със съставянето на документа, като установяването на тези факти е с правно значение предвид направеното допълване и съответно в тежест на ползващия се от документа ответник, последният е в процесуална възможност да представи допълнително писмени доказателства по този спорен предмет и след срока по чл.131 ал.3 ГПК – независимо от това дали към момента на отговора е разполагал с допълнително представеното в тази връзка писмено доказателство или не /предвид уредените в чл.143 ал.2 ГПК хипотези, правилото на чл.144 ал.1 ГПК изключва поставянето на ответника в неравна възможност по отношение на допълнителните доказателства при оспорване; писмено доказателство, представено в дадения от съда по този ред допълнителен срок, подлежи на приемане и обсъждане по същество, без дори да е постановено изрично определение по чл.144 реда на чл.144 ал.2 ГПК/. Съгласно втората група решения /реш.№.174/12.01.11 по т.д.№.36/10, І ТО, реш.№.72/9.07.12 по г.д.№.398/11, II ТО, реш.№.7/27.01.15 по г.д. №.2427/14, III ГО/ допускането на доказателства в хипотеза на чл.266 ал.3 ГПК предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон; сочи се, че идеята на законодателя е, че преклузията по чл.266 ал.1 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуални правила /неправилно тълкуване и прилагане на процесуална норма по допускане на доказателства/неправилна преценка, че поисканото доказателство е неотносимо за спора/.
Въззивният съд не се е отклонил от така цитираната практика. Във връзка с първата част на въпроса следва да се има предвид, че реш.№.415/ 21.05.10 по г.д.№.1077/09, III ГО, визира хипотеза, в която ищцовата страна оспорва дата или компетентност за съставяне на приложен към отговора на исковата молба документ – и именно във връзка с това оспорване и/или евентуално навеждане на нови факти, относими към съставянето на този документ, от ищеца, се сочи, че на ответника следва да се даде възможност да представи допълнително доказателства, за да може да се ползва от така представения от него документ. Разглежданият случай е различен – не се касае за представяне на доказателства във връзка с оспорване на представен от ответната страна документ, а за предоставяне на възможност на ответник да вземе становище по доказателствени искания, направени след отговора му /с депозирана в първото съдебно заседание писмена молба от ищеца/, и за ангажиране на доказателства във връзка с тези искания. Предвид изложеното реш.№.415/21.05.10г. е неотносимо към поставения въпрос. Отделно от изложеното следва да се има предвид, че такова становище ответникът е взел, но наред с него в молбата си /от 18.09.16/ е изложил от една страна правоизключващи твърдения, в това число нерелевирани и некоркретизирани до настоящия момент, а от друга – е представил и доказателства, свързани с дадените по-рано /с определение с проекто доклад преди първото съдебно заседание, респективно в последното/ от съда указания за разпределяне на доказателствената тежест и за фактите, относно които не сочи доказателства. Тези доказателства, обаче, са депозирани не в първото съдебно заседание и без в него горните въпроси да са били обсъждани и ответникът да е искал предоставяне на възможност за по-късното им ангажиране; те нямат никаква връзка и с уточнението на исковата молба, направено в цитираната по-горе молба с доказателствени искания на ищеца /което касае номера на изпълнителни дела (образуваното чрез адв. С. М. пред ЧСИ И.Ч./това, по което сумите впоследствие са били събрани)/ – във връзка с което е допълнен и доклада чрез уточняване номерата на горните дела. При тези обстоятелства представянето на доказателствата с молбата от 18.09.16 от ответника в по-късен момент и по повод дадена възможност – но за становище по доказателствени искания на ищеца и представяне на доказателства във връзка с тези доказателствени искания – е станало след изтичане на предвидения в закона преклузивен срок /съобразно условията на чл.133, чл.144 и чл.147 ГПК/.
Същевременно, както първоинстанционният, така и въззивният съд, са обсъдили въпроса дали процесуалните преклузии са били спазени и има ли допуснато процесуални нарушения от съда в тази връзка – и именно като са достигнали до извод, че такива не са налице и доказателствата към молбата от 18.09.16г. са представени след изтичане на преклузивния срок, са отказали да ги приемат. Въззивната инстанция е обсъдила подробно и хронологично даваните указания и процесуалното поведение на страните (изрично е посочила, че с проекта за доклад /опр. от 24.11.15г./ СГС е указъл на жалбоподателя, че не сочи доказателства във връзка с главните си твърдения, че е бил пълномощник на ищеца, както и че е предал всичко, получено по изпълнителноот дело; в първото съдебно заседание на 11.03.16 той не е ангажирал доказателства относно тези свои твърдения, нито се е възползвал от възможността да сочи други такива във връзка с доклада по чл.146 ГПК; същевременно, с определението от тази дата му е дадена възможност да ангажира доказателства, но само такива, свързани с направените в това заседание доказателствени искания от насрещната страна – която процесуална възможност изключва попълването на делото с доказателствен материал, който страната е могла да посочи и представи до и в това съдебно заседание; по аналогични съображения е отхвърлено и заявеното за първи път с въззивната жалба искане за прилагане на изпълнителното дело – като е отразено, че подобно искане е било своевременно заявено от ищеца, но отвеникът изрично се е противопоставил на уважаването му)/, като изложените от нея мотиви, поради които не е уважила доказателствените искания, не са произволни. При тези обстоятелства при отказа да допусне исканите по реда на чл.266 ал.3 ГПК доказателства въззивният съд не е процедирал в отклонение от, а в съответствие със задължителната практика на ВКС – и не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният от касатора въпрос не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен въпрос по делото, свързан с фактите и обстоятелствата, като отговора му следва да се даде с акта по същество. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касация, респективно по отношение на него не са налице твърдяните основания на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Доколкото касаторът се позовава на недопустимост на решението поради постановяването му по нередовна исковата молба – предвид сочене в нея на предположения, а не на конкретни факти и обстоятелства, и на разглеждане на иска на непредявено основание-такава хипотеза не е налице. Ищецът е заявил ясно фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си – като именно предвид несигурността си относно това кои от тях в действителност са се осъществили и ще бъдат доказани, е предявил исковете си при условията на евентуалност. Подобно съединяване /при което единият иск има спрямо другия положението на главен, респективно евентуално съединеният се счита предявен под условие (вътрешно процесуално) – изходът на делото по главния иск/ е допустимо /чл.210 ГПК, чл.271 ал.2 ГПК/ и предвидено с оглед процесуална икономия и разрешаване на спора в един процес. При това положение не е налице сочената неяснота на обстоятелствата, при които се претендира плащане на сумата, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, респективно не е налице твърдяната нередовност на исковата молба. От друга страна, видно от обстоятелствената й част, ищецът основава претенцията си именно на обедняването му предвид обогатяване на ответника за негова сметка. Определената от съдилищата правна квалификация е съответна на така изложените фактически твърдения и постановените съдебни актове не са недопустими.
Доколкото касаторът се позовава общо на очевидна неправилност на въззивното решение, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.762/30.03.18 по г.д.№.3368/17 на САС, 2с.
ОСЪЖДА С. Р. М. да плати на „Металург инженеринг“ ЕООД, ЕИК 121328599, София, 2000лв./две хиляди лева/ адвокатски хонорар.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: