3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1002
[населено място], 02.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 26.10.2015 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
О. КЕРЕЛСКА
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №4059/15 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. Н. срещу въззивното решение на Окръжен съд Перник /ОС/по гр.д. №59/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени в размер на 3 092 лв. – цена на доставена, ползвана и незаплатена топлинна енергия и 460 лв. – лихва за забава, предявените от [фирма] срещу касатора установителни искове по чл.415 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Поставя като значими за спора въпросите от предмета му: Втората публикация на Общите условия за продажба на топлинна енергия /ОУ/ има ли само оповестителен характер или е част от фактичиският състав, установен с разпоредбата на чл.150 ЗЕ; ако по делото не са ангажирани доказателства за публикуване на ОУ в два вестника, може ли да се приеме, че ОУ са влезли в сила? При твърдян от ответника отрицателен факт – че не е собственик на имота, може ли да бъде задължен да представи документ за собственост на осн. чл.190 ГПК? Декларирането на имот като собствен има ли граждански последици, съответно може ли да се цени самостоятелно като доказателство за собственост върху имота? При отбелязване в декларацията, че имотът е собствен на две лица, може ли съдът с оглед разпоредбата на чл.161 ГПК да приеме, че имотът е изключителна собственост на едно от лицата? Твърди още, че относно присъждането на суми за „Вноска за дялово разпределение”, без да са заявени като самостоятелен иск, съдебната практика е противоречива. С обжалваното въззивно решение такива суми са присъдени, като част от общата дължима за доставената и ползвана топлоенергия сума, а обратното е прието с вл. в сила р. по гр.д. №6880/14 г. и по гр.д. №4755/14 г. на СГС.
По първите два въпроса въззивният съд е приел, че ОУ са публикувани съобразно изискването на чл.150, ал.2 ЗЕ в представения всекидневник, влизат в сила 30 дни след първото им публикуване и се прилагат в отношенията между страните, а второто им публикуване има само оповестителен характер. К. не е обосновал във връзка с тези въпроси допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК, на които се позовава, поради което касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси не може да се допусне – ТР №1/19.02.10 г.
Не са налице основания за допускане на обжалването и по третия, четвърти и пети въпрос: наистина в постановеното по иск за делба р. по гр.д. №4266/08 г. на четвърто г.о. на ВКС, на което се позовава касаторът, е прието, че данъчната декларация не е предвиден в закона способ за придобиване и за доказване на право на собственост върху недвижим имот. В случая обаче въззивният съд е приел, че като е декларирал имота за собствен по ЗМДТ с посочване на нотариалния акт, ответникът е признал, че държи този нотариален акт. По искане на противната страна е бил задължен да го представи, на осн. чл.190, ал.1 ГПК и поради непредставянето му без посочена оправдателна причина ОС на осн. ал.2 е приложил последиците по чл.161 ГПК. При тези данни поставените въпроси по приложението на чл.190 и чл. 161 ГПК не отразяват коректно предприетите процесуални действия и изводите на съда. Във връзка с тях отново не са обосновани допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК и затова обжалване на въззивното решение по тези въпроси не може да се допусне. Освен това, въпросът за съсобствеността върху имота и евентуално –за квотите в нея не е повдиган и изследван пред инстанциите по същество, затова не може да се разгледа и сега. Ако имотът се притежава в съпружеска общност, разноските за него се дължат солидарно – опр. по гр.д. №1224/12 г. на ВКС, трето г.о.
Не са налице основания за допускане на обжалването и по последния въпрос. Представената във връзка с него практика наистина е противоречива, но с р. по гр.д. №3184/13 г. на ВКС, трето г.о., по чл.290 ГПК, е прието, че с разпоредбите на чл. 110а ЗЕЕЕ (отм.) и чл. 156 ЗЕ за уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради – етажна собственост е утвърден принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия. Всеки потребител дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетени единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Обжалваното въззивно решение съответства на тази задължителна практика, поради което не е налице основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 или т. 2 ГПК.
Освен това в отговора на исковата молба ответникът, сега касатор е възразил за недопустимост на претенцията в тази част, не защото не е заявена като отделен иск/ р. по гр.д. №4755/14 г. СГС/ или защото е предявено чуждо право / р. по гр.д. №6880/14 г. СГС/, а защото не е била предмет на заповедното производство, което възражение в случая се явява неоснователно – сумите, за които е предявен искът съответстват по вид и размер на тези, заявени в заповедното производство, а в.л. е установило, че вноската за дялово разпределение е в размер на 79,48 лв. от претендираната главница.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Перник по гр.д. №59/15 г. от 25.03.14 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: