О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1020
гр.София, 25.09.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 816/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. Г. Н. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 611 от 05.04.2012 г. по гр.д.№ 13/ 2012 г., с което е потвърдено решение на Силистренски окръжен съд по гр.д.№ 66/ 2011 г. и по този на начин касаторът е осъден да заплати на основание чл.45 от ЗЗД обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на общия наследодател на ищците Г. Д. Г., в размер 70 000 лв на В. Ф. Г. и по 30 000 лв на В. Г. Т. и Д. Г. Д., със законната лихва върху тези суми от 03.11.2008 г.
От изложението на основанията за допускане на касационно обжалване могат да бъдат уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. материалноправният въпрос за критериите, при които обезщетението за неимуществени вреди се явява справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД и процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви за отношенията между ответника и привлеченото от него като помагач трето лице. Касаторът излага съображения, че постановеното от въззивния съд решение дава на тези въпроси отговори, които противоречат на задължителната съдебна практика – ППВС 4/ 1968 г., ППВС 1/ 1953 г., ППВС 7/ 1958 г., ТР № 1/ 2000 г. и ТР № 109/ 1985 г. На тези основания моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване.
Ответните по касационната жалба страни – В. Ф. Г., В. Г. Т. и Д. Г. Д. – я оспорват като считат, че няма основание за допускане на касационно обжалване. Според тях касаторът не е формулирал правни въпроси по чл.280 от ГПК, нито е посочил и представил доказателства за противоречащи на обжалваното въззивно решение съдебни актове.
Третото лице – помагач на страната на ответника, [фирма], не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, като не следва да се уважават възраженията на ищците, че касаторът не е изложил въпроси по чл.280 от ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК същият изрично се позовава на задължителна практика на ВКС, която според него въззивният съд не е спазил при определяне на размера на обезщетението и при излагане на мотивите си, включително по отношение на третото лице – помагач. Следователно касаторът е изложил становището си по кои въпроси обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, а касационната инстанция е в правомощието си да уточни формулировката на тези въпроси, съгласно цитираното по-горе ТР № 1 от 19.02.2010 г.
Разгледано по същество обаче, искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да уважи исковете срещу жалбоподателя, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда ответникът е осъден за причиняване по непредпазливост на смъртта на общия наследодател на ищците. Приел е, че ищците са търпели от това неимуществени вреди и че по основанието на исковете спор няма. По отношение на размера на дължимото обезщетение за всеки от ищците са съобразени доказателствата за това, какви са били отношенията в семейството на почналия преди смъртта му, емоционалната му връзка със съпругата и децата, подкрепата, която починалият им е оказвал приживе. По отношение на третото лице – помагач на ответника е прието за установено, че вредоносното деяние е извършено при извършване на работа, възложена на ответника от третото лице и че това възлагане е станало в нарушение на нормативните изисквания.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси обуславят въззивното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВС. Съдът е съобразил задължителната съдебна практика (включително цитираното от касатора ППВС № 4 от 1968 г.), задължаваща го да вземе предвид и да посочи в мотивите си всички конкретни обстоятелства, които са обусловили изводите му за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Дали размерът е справедлив, в производството по допускане на касационно обжалване не може да се проверява. В него касационната инстанция проверява (съгласно твърденията на касатора) в съответствие с обвързващата практика ли е разрешен правният въпрос за критериите, по които е определен размерът на обезщетението и за мотивирането на съдебния акт в тази част, като в случая такова съответствие е налице. Няма противоречие и между обжалваното решение и соченото от касатора ППВС № 1 от 1953 г., тъй като решението по форма отговаря на изискванията, поставени със задължителния тълкувателен акт.
Мотивите на обжалваното решение отговарят и на изискванията на Тълкувателни решения № 1 от 2000 г. и № 109 от 1985 г., защото съдържат констатации какви са били отношенията между ответника и привлеченото от него трето лице. Изяснено е, че третото лице е възложило работа на ответника, че това е станало в нарушение на нормативни актове и че именно при изпълнение на тази работа ответникът е причинил вредите, които са предмет на обезщетяване в настоящето производство. Други факти ответникът не е искал да бъдат установявани, а и не би имал правен интерес от това. Следователно задължителната практика на ВКС е съобразена от въззивния съд. Що се касае до това, приложима ли е разпоредбата на чл.49 от ЗЗД и има ли нарушение на ППВС № 7/ 1958 г., този въпрос е без значение за настоящето производство, тъй като ищците не са предявили иск срещу възложителя на работата. И. по чл.49 от ЗЗД е уреден в интерес на пострадалия от деликта и само той може да е инициатор за ангажиране на отговорността на възложителя. По конкретното дело ищците не са търсили осъждане на възложителя, съответно ответникът няма интерес да инвокира оплаквания, свързани с реализирането на гаранционно-обезпечителната отговорност на същия.
По изложените съображения Върховният касационен съд не намира да са налице твърдяните от касатора основания по чл.280 ал.1 от ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 611 от 05.04.2012 г. по гр.д.№ 13/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: