ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1035
София, 02.10.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 884 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат З. като процесуален представител на И. Н. И. от [населено място] срещу въззивното решение на Добричкия окръжен съд /Д./ от 03.V.2012г. по гр.д. № 159/2012г.
Ответницата по касационната жалба Д. К. И. от [населено място] не е дала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Д. по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на Добричкия районен съд от 09.І.2012г. по гр.д. № 5817/2010г. в частта по исковете за присъждане на издръжка в размер на по 60лв. месечно за децата Р., А. и Б., считано от 01.VІ.2010г., ведно със законна лихва, и вместо него е постановил друго, с което е осъдил И. Н.И. да заплаща по 67.50лв. месечна издръжка на децата си Р., А. и Б. чрез тяхната майка и законна представителка Д. К.И., считано от 01.VІ.2010г. /датата на настъпилата фактическа раздяла/ до настъпване на законно основание за имненеието или прекратяването й, ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалите му обжалвани от Ив.И. части, с които: е предоставено упражняването на родителските права върху децата Р., А. и Б. на майката Д.И.; е определено местоживеене на децата Р. и А. в специализирана институция „Приют за безнадзорни деца и сираци” [населено място] и на Б. в „Дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа „Д.” [населено място], обл.Д., и на основание чл.59 ал.7 СК децата са настанени в посочените институции за срок от една година от влизане на решението в сила.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че в интерес на децата /Б., роден на 21.VІІІ.2006г., А., родена на 08.ІV.2003г., Р., родена на 22.ІІ.2001г./ е родителските права по отношение на тях да бъдат предоставени за упражняване на майката Д. И. с оглед установените по делото обстоятелства, че всичките шест деца на страните и майка им са жертви на домашно насилие от ответника, спрямо когото са взети мерки по ЗЗДН, отражението от него върху психическото им развитие – уплаха, тревожност, стрес от бащата, привързаността им към майката, желанието на последната децата да живеят при нея, ниската възраст на Б.. Прието е, че определеното местоживеене на децата е съобразено с разпоредбата на чл.59 ал.2 СК, както и че е в интерес на децата да бъдат настанени в специализирани институции с оглед психическото и емоционалното им състояние, поставени в риск по смисъла на ЗЗакр.Д, непреодоления стрес от поведението на бащата, въпреки битовите му възможности да осигури условия за живот на някое от тях, невъзможността подобни условия да бъдат осигурени от майката за всичките й осем деца за спокойното им развитие, образование и стандарт, както и с оглед необходимостта от специализирани грижи от психиатри, логопеди и лекари за детето Б.. Взето е предвид в тази връзка и поведението на майката, адекватно търсеща съдействието на социалните грижи. Прието е, че с настаняването на децата се касае до адекватна подкрепа на родителя в грижата му по отглеждането им със създаване на среда от значение за живота и развитието им, което не ги откъсва от семейната среда, а по същността си е превантивна мярка с временен характер. Спрените производства по чл.28 ЗЗакр.Д по отношение на Р. и А. и настаняването на Б. не игнорират правомощията на брачния съд съгласно чл.59 ал.7 СК предвид обстоятелството, че мярката по посочената разпоредба е акт на спорна съдебна администрация, който не се ползва със сила на присъдено нещо и може да бъде изменян при изменение на обстоятелствата. А по силата на чл.59 ал.10 СК решението по ал.2 не препятства приемането и на мерки за закрила на децата по ЗЗакр.Д.
В изложението на И. Н.И. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съдът се произнесъл по процесуалния въпрос относно настаняването на децата в институция по реда на ГПК, а не по реда на ЗЗакр.Д, който бил специален закон. Необосновано било прието, че в случая са изчерпани възможностите за оставане на децата в семейна среда – майката и бащата изрично заявяват, че искат да се грижат за децата; вложената в чл.35 ал.2 ЗЗД идея е настаняването в институции да е в крайни случаи; недопустимо е при живи и работоспособни родители, искащи да се грижат за децата си, те да бъдат настанени в институции. Въпреки, че децата са настанени в институции, на тях им е осигурена „социална услуга в общността” и са настанени на основание чл.36 ал.2 б. „ж” ППЗСП, което по силата на чл.40а ал.4 ППЗСП се извършва със заповед на директора на ДСП, а настаняването на деца до 18год.възраст се извършва по реда на ЗЗакр.Д.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът е поставил по посочения начин само един процесуалноправен въпрос – относно настаняването на децата в институция по реда на ГПК, а не по реда на ЗЗакр.Д, който бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът не сочи и не обосновава нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване. Останалите релевирани в изложението съображения представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното решение, т.е. основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, но те се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Добричкия окръжен съд, гражданска колегия, № 139 от 03.05.2012г. по в.гр.д. № 159/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: