О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
София, 19.02.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 767/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Янк-100“ ЕООД, гр. Варна срещу решение № 292 от 21.12.2017 г. по в. т. д. № 304/2017 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Добрички окръжен съд решение № 83 от 02.05.3017г. по т. д. № 249/2015 г., предявеният от П. Л. П. от гр.Каварна срещу дружеството-касатор иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е уважен до размер на сумата 19 363.09 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание през стопанската 2014/2015 г. на общо 557.051 дка от собствени или предоставени му за ползване земеделски земи в землището на с.Горичане, подробно описани в обжалвания акт, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.12.2015 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на решаващия състав, че процесните земеделски земи са ползвани без правно основание с твърдението, че такова основание представлява влязлата в сила заповед по чл. 37в, ал. 4 ЗСПЗЗ, която поражда за посочените в нея земеделски стопани не само право, но и задължение да ползват включените в нея земеделски земи. В касационната жалба са развити съображения в подкрепа на застъпваната пред инстанциите по същество теза, че: с тази заповед се финализира определянето на начина на ползване на земеделските земи във всяко землище; тя подлежи на общо основание на обжалване по реда на АПК, в т. ч. и за материална законосъобразност; оспорващото ефекта на тази заповед лице следва да направи това по предвидения в закона ред, като отговорността за вреди при включване в заповедта на земи на земеделски производител, който не е подписал споразумението по чл. 37в, ал. 1ЗСПЗЗ, следва да се търси от Държавата.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Създават ли се права и задължения за земеделските стопани с влязлата в сила заповед по чл. 37в, ал. 4 ЗСПЗЗ, независимо от нейната законосъобразност; носят ли те отговорност за обработка на земеделските земи, които са им разпределени за обработване, ако липсва правно основание, на което тези земи са включени от административния орган в споразумение за обработка; 2. Подлежи ли на контрол за материална законосъобразност заповедта по чл. 37в, ал. 4 ЗСПЗЗ“.
По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) поради липсата на установена съдебна практика.
Освен това, касаторът поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол и поради очевидната му неправилност, предвид постановяването му в грубо нарушение при прилагане на процесуалните правила и материалния закон.
Ответникът по касация – П. Л. П от гр.Каварна – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 28.02.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че: Ищецът П. Л. П е собственик на част от описаните в исковата молба земеделски земи, находящи се в землището на с.Горичане, община Шабла и ползвател за стопанската 2014/2015 г. на друга част от имотите; 27 от тези имоти, подробно индивидуализирани в молба вх. № 6192 от 26.10.2017 г., с обща площ по документи 559.216 дка и с реална площ от 557.051 дка, са обработвани през стопанската 2014/2015 г. от ответното търговско дружество въз основа на Споразумение за масиви за ползване на земеделски земи, изготвено на основание чл. 37в, ал. 2 ЗСПЗЗ за стопанската 2014/2015 г. за землището на с.Горичане от 27.08.2014 г. и издадена Заповед № РД-0701-188 от 24.10.2014 г. на Директора на Областна дирекция „Земеделие“ – Д.; Ищецът е подал до Общинска служба по земеделие – Д. заявление вх. № 0037 по чл. 70, ал. 1 ППЗСПЗЗ във връзка с чл. 37б, ал. 3 ЗСПЗЗ за участие в масиви за ползване по чл. 37в ЗСПЗЗ, но не е участвал и не е подписал споразумението по чл. 37в ЗСПЗЗ.
При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел, че през процесната стопанска 2014/2015 г. ответникът е ползвал посочените имоти на ищеца (собствени и предоставени му за ползване) без правно основание, поради което дължи на същия обезщетение. Съобразявайки постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 306 от 11.01.2013 г. по гр. д. № 712/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решаващият състав е приел, че: Споразумението по чл. 37в, ал. 4 ЗСПЗЗ на ползвателите на земеделски земи за участие в масиви за ползване има характер на договор, но фактическият състав на установената процедура по сключването му е завършен с издаването на административния акт – заповед на директора на Областна дирекция „Земеделие“ по чл. 37в, ал. 4 ЗСПЗЗ; Този административен акт не подлежи на самостоятелно обжалване от гледна точка на материалната му законосъобразност; Нормите, уреждащи правилата за сключване и административно санкциониране на споразумението, нямат императивен характер, поради което неучастието на някой от ползвателите, въпреки заявеното желание за участие не води до нищожност нито на споразумението, нито на административния акт; Неучастието на такъв ползвател не обуславя порок на волята на останалите участници, нито е предвидено от законодателя като самостоятелно (специално) основание за нищожност; С подписването на споразумението се урежда единствено съвместната обработка с цел създаване на масиви за ползване, но не се уреждат други отношения между страните; Доколкото има характер на договор, споразумението е задължително за участниците в него, но то не може да бъде противопоставено на собственик/ползвател, заявил желание за участие, но не е участвал в споразумението и не е получил масив за обработка.
Според въззивния съд, взетото решение от страна на участниците в споразумението за разпределение в масиви за обработка на имоти, които не са тяхна собственост, съответно не са им предоставени за ползване по силата на облигационно правоотношение със собственика им, не поражда действие спрямо действителния собственик/ползвател на имота. С оглед на това е направил извод, че ползването от страна на дружеството на земеделските земи, чиито собственик/ползвател е ищецът П., въз основа на споразумението от 27.08.2014 г., сключено без неговото участие, не може да му бъде противопоставено и затова ползването на 557.051 дка от описаните в исковата молба земеделски земи по отношение на него е без правно основание и подлежи на обезщетяване по реда на чл. 59 ЗЗД.
Във връзка с размера на дължимото обезщетение, преценявайки обогатяването на ответното дружество и обедняването на ищеца на база заключението на счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че за ползваните 557.051 дка същото възлиза на сумата 19 363.09 лв., за която сума, след отмяна на първоинстанционното решение, искът е уважен като основателен.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият аргумент на въззивния съд за частично уважаване на иска е свързан не със законосъобразността/незаконосъобразността на заповедта по чл. 37в, ал. 4 ЗСПЗЗ, завършваща фактическия състав за участие на земеделските стопани в масиви за ползване на земеделски земи, а с неучастието на ищеца в споразумението. Именно поради необвързаността му от споразумението е направен изводът, че по отношение на ищеца ползването на имотите от страна на ответника на база същото споразумение е без правно основание. С оглед на това, въпросът дали контролът върху заповедта по чл. 37в, ал. 4 включва проверка и за материална законосъобразност (въпросът по т. 2), е ирелевантен за спора. В тази връзка следва да се отчете също и обстоятелството, че по отношение на така поставения въпрос не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по същия е налице практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, която се споделя и от настоящия състав и с която въззивното решение е съобразено.
Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпросите по т. 1 от изложението следва от факта, че обжалваният акт не съдържа произнасяне по същите – въззивният съд изобщо не е преценявал дали от влязлата в сила заповед „се създават права и задължения за земеделските стопани“, нито дали те „носят отговорност за обработване на земите“. Единствената преценка е за това дали неучаствалият в споразумението ищец е обвързан от същото и съответно дали спрямо него това споразумение представлява правно основание за подписалите го лица да ползват собствените му/предоставените му за ползване имоти.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидно неправилно би бил съдебният акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол.
В случая касаторът е обосновал твърдяната от него очевидна неправилност с допуснато „грубо нарушение при прилагане на процесуалните правила и материалния закон“, каквото, по изложените по-горе съображения, настоящият състав намира, че не е налице.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 292 от 21.12.2017 г. по в. т. д. № 304/2017 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Добрички окръжен съд решение № 83 от 02.05.3017г. по т. д. № 249/2015 г., предявеният от П. Л. П от гр. Каварна срещу „Янк-100“ ЕООД, гр.Варна иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е уважен до размер на сумата 19 363.09 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: