7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
София, 19.06.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 56/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на Г. И. И. и Х. Щ. Г., двамата от [населено място], срещу решение № 92 от 21.04.2017 г. по в. т. д. № 76/2017 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 802 от 02.11.2016 г. по т. д. № 441/2016 г. С първоинстанционния са уважени предявените от [фирма], [населено място] положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане към касаторите, в качеството им съответно на кредитополучател и на поръчител, по договор за кредит за текущо потребление от 12.04.2013 г. за сумите, посочени в исковата молба, за които е издадена заповед за изпълнение № 103 от 07.01.2016 г. по ч. гр. д. № 92/2016 г. на Варненски районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че са осъществени предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на процесния кредит, с твърдението, че отправеното до главния длъжник – кредитополучателя Г. И. И. изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е връчено надлежно по реда на чл. 47 ГПК. Според касаторите, в нотариалното удостоверяване за връчването на поканата не са посочени конкретните дати, на които длъжникът не е открит на адреса; не са събрани данни за неговия настоящ и постоянен адрес към този момент; представеният протокол за извършени действия относно връчване на нотариалната покана не удостоверява обстоятелствата, обуславящи връчване по реда на чл. 47 ГПК и няма обвързваща доказателствена сила на официален документ, тъй като от съдържанието му е видно, че описаните в него действия по връчване на поканата са извършени от служител на нотариалната кантора, а не лично от помощник-нотариуса или от нотариуса.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и на другите съдилища, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Приема ли се за редовно връчването на нотариална покана спрямо адресата /длъжника – кредитополучател/ и спазени ли са процесуалните правила, установени в чл. 47 ГПК при непосочване в протокола за извършени действия относно връчване на нотариална покана, точно на кои дати и в кои часове на деня е посетен адресът, събрани ли са сведения от лица, от кои лица и своевременно изготвена ли е справка относно постоянен и настоящ адрес; 2. Представлява ли изготвеният протокол за извършени действия относно връчване на нотариална покана официален документ с обвързваща съда доказателствена сила и представлява ли доказателство за съдържащите се в него изявления на издателя, когато действията по посещение, търсене на постоянен и настоящ адрес, търсене на адресата, залепване на уведомление са извършени от друго лице, което е служител на нотариалната кантора, а не лично от съставителя, издателя на протокола в качеството му на помощник – нотариус? Налице ли е редовно връчване на нотариалната покана от служителя на нотариуса по реда на чл. 47 ГПК; 3. Надлежно ли е удостоверено настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията на кредитора“.
В подкрепа на заявените основания касаторите се позовават съответно на: решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр. дело № 7723/2013 г. на ВКС, IV г. о., определение № 47 от 17.01.2011 г. по ч. т. дело № 719/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 559 от 16.07.2014 г. по ч. гр. дело № 4222/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 298 от 10.07.2012 г. по гр. дело № 505/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение от 07.10.2014 г. по в. гр. дело № 341/2014г. на Ловешки окръжен съд, определение от 07.2016 г. по ч. гр. дело № 1147/2016 г. на Варненски окръжен съд (за първия въпрос); определение № 479 от 20.06.2011 г. по т. дело № 444/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 764/2013г. по ч. т. д. № 3834/2013 г. на ВКС, I т. о., определение № 10 от 05.01.2011 г. по ч. гр. д. № 680/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 829 от 13.12.2010 г. по гр. д. № 1527/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр. дело № 7723/2013 г. на ВКС, I г. о., определение от 06.2017 г. по ч. т. д. № 637/2017г. на Варненски окръжен съд (за втория въпрос); определение № 47 от 17.01.2011 г. по т. д. № 719/2010 г. на ВКС, II т. о. и определение № 628 от 03.11.2015 г. по ч. т. д. № 2968/2015 г. на ВКС, II т. о. (за третия въпрос).
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 08.12.2017 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди постановеното от Варненски окръжен съд решение, с което са уважени предявените от [фирма], [населено място] положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане към касаторите, в качеството им съответно на кредитополучател и на поръчител, по договор за кредит за текущо потребление от 12.04.2013 г. за сумите, посочени конкретно в исковата молба, въззивният съд, въз основа на неоспореното заключение на счетоводната експертиза, е приел за категорично доказана дължимостта на същите. По основния спорен въпрос пред въззивната инстанция относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем по отношение на главния длъжник-кредитополучателя Г. И. И., решаващият състав е преценил, че от събраните по делото доказателства се установява надлежното уведомяване на същия за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, което е извършено чрез нотариална покана, връчена по реда на чл. 47 ГПК. Приложимостта на посочената норма е обоснована с обстоятелството, че при направени от помощник-нотариуса посещения на адреса в продължение на един месец през периода от 12.08.2015 г. до 12.09.2015 г. лицето не е намерено на адреса, не е намерено и друго лице, съгласно да получи съобщението и длъжникът не се е явил в нотариалната кантора да получи поканата в двуседмичен срок от залепването на уведомлението по чл. 47, ал. 2 ГПК. Като неоснователни съдът е преценил възраженията на въззивниците, че не са посочени конкретните дати, на които адресът е посетен за връчване на нотариалната покана; че не е отразено мястото на залепване на уведомлението и дали са търсени лица по чл. 46 ГПК, които да получат поканата със задължение да я предадат на адресата; че не са ясни причините, поради които нотариусът е предприел връчване по реда на чл. 47 ГПК; че протоколът за връчване на поканата няма регистрационен номер и дата и че отразените в него действия са извършени от служител в нотариалната кантора, а не от помощник-нотариуса.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Първият от поставените от касаторите въпрос отговаря на установеното в чл. 280, ал. 1 ГПК императивно изискване – да е обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на същия обаче не са осъществени поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (предходна редакция). Не е налице противоречие на въззивното решение с определение № 47 от 17.02.2011 г. по ч. т. д. № 719/2010г. на ВКС, II т. о., тъй като в случая представеното по делото нотариално удостоверяване и приложеният към него протокол за извършени действия при връчване на поканата до длъжника съдържат ясно посочване на причините, поради които нотариусът е предприел връчване по реда на чл. 47 ГПК – посещения на адреса в рамките на един месец, както и ненамиране на лице, което е съгласно да получи съобщението. Липсва и твърдяното от касаторите противоречие с решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 7723/2013г. на ВКС, IV г. о. – в този съдебен акт е прието, че връчването чрез залепване на уведомление е на адреса, посочен по делото, който не съвпада с регистрирания негов настоящ адрес съобразно изискването на чл. 38 ГПК, докато в процесния случай връчването на нотариалната покана чрез залепване на уведомление е извършено на адреса на длъжника, който съвпада с неговия постоянен и настоящ адрес с оглед извършена от нотариуса справка в Национална база данни „Население”.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се доказва и от цитираните от касаторите определение № 559 от 16.07.2014 г. по ч. гр. д. № 4222/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 298 от 10.07.2012 г. по гр. д. № 505/2011 г. на ВКС, IV г. о., доколкото същите касаят напълно различни хипотези – в постановеното по чл. 274, ал. 3 ГПК определение е даден отговор на въпроса за приложимостта на връчването чрез залепване на уведомление по отношение на ищеца, който отсъства от посочения в исковата молба адрес, а постановеното по чл. 290 ГПК решение е свързано с приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК/отм./. По отношение на решение № 231 от 15.10.2014 г. по гр. д. № 4270/2014 г. на ВКС, I г. о. следва да се отбележи, че като постановено по реда на чл. 303 ГПК, същото не представлява практика на ВКС по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и поради това не може да обоснове допускане на касационния контрол.
Поради изложените съображения, не може да се счете, че първият поставен въпрос е решен в отклонение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 47 ГПК. Наличието на такава практика изключва съответно и възможността за допускане на касационния контрол на заявеното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
По отношение на останалите два въпроса в изложението касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на същите не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът, свързан с характера на протокола за извършени действия относно връчване на нотариалната покана на Г. И., т. е. дали е официален документ, не е обуславящ за изхода на делото, тъй като въззивният съд не е изградил изводите си на него, а е приел, че отразените в този протокол данни се съдържат изцяло и в самото нотариално удостоверяване на връчването на поканата, което не е оспорено от ответниците по исковете. Отделно от това, отговор на така поставения въпрос е даден в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 163 от 25.02.2016 г. по т. дело № 2335/2014 г. на ВКС, II т. о., в което е прието, че нотариалното удостоверяване за връчване на нотариалната покана, залепването на уведомлението на основание чл. 47 ГПК, както и констативният протокол на нотариуса, изготвен във връзка с посещенията на адреса и конкретните обстоятелства, поради които нотариалната покана не е могла да бъде връчена, имат характер на официален свидетелстващ документ, с който нотариусът удостоверява конкретни факти и обстоятелства и извършени действия; Като официален свидетелстващ документ нотариалното удостоверяване и изготвеният от нотариуса констативен протокол се ползват с обвързваща съда доказателствена сила за отразените в него факти. Следователно, при липса на доказване на неистинността на нотариалното удостоверяване, включително удостовереното с протокола за извършени действия по връчването на нотариалната покана, не може да се счете, че въззивният съд се е отклонил от цитираната практика.
Отсъствието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по отношение на последния въпрос (надлежно ли е удостоверено настъпването на предсрочна изискуемост на вземанията на кредитора) произтича от обстоятелството, че същият е относим към правилността на направените от въззивния съд изводи, която, съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не може да бъде релевирана като въпрос, обуславящ допускането на касационния контрол.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК, касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 92 от 21.04.2017 г. по в. т. д. № 76/2017 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. И. И. от [населено място], [улица], ет. 4, ап. 7 и Х. Щ. Г. от [населено място], [улица], ет. 10, ап. 43 да заплатят на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юриконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: