О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1067
С., 14.11. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Лидия Рикевска
Като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 855/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от адв. К. С. – пълномощник на Н. В. А., срещу въззивното решение № 140 от 04.05.2011 г. по в. гр. д. № 306/2011 г. на Великотърновския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, не е подал писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., за да се произнесе допускане на касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението от 20.10.2009 г. по гр. д. № 1770/2008 г. на Великотърновския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора положителен установителен иск за собственост на поземлен имот № 198032 по картата на землището на [населено място], с площ 3.853 кв. м. и посочени граници, което право да е придобито по давност.
Въззивният съд, след анализ на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, приел, че претендираният от ищеца поземлен имот е застроен и върху него са разположени сгради на организации по пар. 12 и пар. 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ – ТКЗС [населено място] и образуваните въз основа на него З. “В.-92” и [фирма] [населено място]. Ето защо и съгласно чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ имотът представлява държавна собственост, респективно – държавен поземлен фонд съгласно чл. 47, ал. 1, изр. 2 ППЗСПЗЗ. След като това е така, то съгласно чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ този имот не може да се придобива по давност и въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното отхвърлително решение е неоснователна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба касаторът е поставил въпросите: 1. за “премълчаването на въззивния и първоинстанционния съд за участието на министъра на регионалното развитие и благоустройството при спор за собственост на застроен недвижим имот срещу държавата”; 2. “как владелец на имот, имащ неудовлетворени дялове от заличени организации по пар. 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, да се противопостави на недопустимо съдебно решение, постановено от ВКС в полза на лице, нямащо правата по чл. 27 ЗСПЗЗ”; 3. “при извършените нарушения на закона от страна на държавата и липсата на безспорен статут на собствеността на земята и намиращите се върху нея сгради, може ли да се приеме, че само по силата на презумпцията по чл. 47, ал. 1, изр. 2 ППЗСПЗЗ същият /владелецът/ не може да придобие собствеността върху земята и сградите” и 4. “за утвърждаването на принципите за произнасяне от въззивната инстанция по конкретните оплаквания в жалбата и излагане на мотиви защо не се приемат оплакванията за пороци на обжалваното решение”, като въпросът е от значение за развитието на правото. Касаторът сочи и, че обжалваното решение е в открито противоречие с практиката на Върховния касационен съд относно протокол № 2 от 11.04.1997 г. на общото събрание на правоимащите лица на З. “Вяра-92” и [фирма] [населено място], изразена в решение № 2389 от 10.01.2004 г. по гр. д. № 2466/2002 г. на ІV-то г. о., и решение № 925/08 от 14.07.2008 г. по гр. д. № 4196/2007 г. на V-то г. о.
Въпросът за надлежните страни по иск за собственост на недвижим имот-държавна собственост, не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като разрешението по него е дадено в закона. По правилото на чл. 31, ал. 2 ГПК по дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост, държавата се представлява пред съдилищата от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Когато обаче правото на държавна собственост има за предмет земи от държавния поземлен фонд, то съгласно специалната разпоредба на чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ представител на държавата пред съда е министърът на земеделието и храните. Решението на съда в двете инстанции е съобразено с практиката по приложението на посочените процесуални норми, тъй като с оглед естеството на спора – иск за собственост на недвижим имот, застроен със сгради на организации по пар. 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, процесуалното представителство е осъществено от министъра на земеделието и храните. Текстът на посочените разпоредби е ясен, не се нуждае от тълкуване, а конкретният казус не съдържа специфики, които да наложат някаква особеност в приложението на закона, така че разглеждането на случая да доведе до развитието на правото.
Въпросът за характера на дейността на въззивната инстанция и за съдържанието на мотивите на въззивния съд е изяснен в съдебната практика /т.т. 4 и 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило сила и при действието на ГПК от 2007 г./. Като инстанция, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, въззивният съд е изложил мотиви защо приема, че претендираният недвижим имот е застроен със сгради на организации по пар. 12 и 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ – обстоятелство, признато още в исковата молба, и с оглед на тази фактическа обстановка е обосновал извод, че се касае за имот – държавна собственост. Изводът е съобразен с разпоредбата на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, според която тази форма на собственост е предпоставена от наличието на посоченото застрояване, но не и от приключила процедура по ликвидация на селскостопанските организации и окончателно разпределяне на имуществото им, нито от законността на извършеното строителство. Този вещноправен режим на спорния по делото имот го определя като част от държавния поземлен фонд съгласно дефиницията на чл. 47, ал. 1, изр. 2 ППЗСПЗЗ, по отношение на който е в сила забраната за придобиване по давност. След като е констатирал наличие на пълно съвпадение на собствените си фактически и правни изводи с тези на първата инстанция, въззивният съд, макар и да не е разгледал оплакванията в жалбата за порочност на първоинстанционното решение, го е потвърдил, и в това се е изразил и непрекият резултат от дейността му по проверка на обжалваното решение. Този начин на процедиране е съобразен със съдебната практика, а разглежданият случай не разкрива някаква специфика, която да налага допускане на касационното обжалване с оглед развитието на правото.
Въпросът за приложението на чл. 47, ал. 1, изр. 2 ППЗСПЗЗ “при извършените нарушения на закона от страна на държавата и липсата на безспорен статут на собствеността на земята и намиращите се върху нея сгради”, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото чрез него се навежда оплакване по правилността на въззивното решение, което не е предмет на разглеждане в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Не се констатира противоречие между обжалваното решение и представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК две решения на Върховния касационен съд, в които е обсъждан протокол № 2 от 11.04.1997 г. В първото от тях съставът на Върховния касационен съд не е взел становище по правната същност на решението, обективирано в протокола, доколкото е счел за неразяснено дали то има за предмет окончателно разпределяне на имущество на прекратени селскостопански организации, поради което е върнал делото за ново разглеждане от въззивния съд. С решението от 2008 г. е прието, че взетото с протокола от 11.04.1997 г. решение на общото събрание на правоимащите на заличените кооперации “В.-92” и [фирма] [населено място] за разпределение между правни субекти, които не са правоимащи по смисъла на чл. 27, ал. 1 ЗСПЗЗ, чрез определяне в дял /съсобственост/ на конкретно имущество, не е произвело вещноправен ефект за получателите на това имущество, и то е останало съсобствено между правоимащите лица; на кооперации или на други физически или юридически лица останалото неразпределено в натура имущество може да се прехвърля чрез покупко-продажба при спазване на изискуемата форма – писмен договор с нотариална заверка на подписите. В мотивите към обжалвания сега съдебен акт въззивният съд се е позовал на решението на общото събрание от 11.04.1997 г., за да установи налице ли са в спорния имот сгради на организации по пар. 12 и 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, определящи статута му на част от държавния поземлен фонд, релевантен при разглеждането на въведения от ищеца придобивен способ. Вещноправният ефект на решението и дали то съставлява правопораждащ за собствеността върху сградите факт не е обсъждан от въззивния съд, а и след прекратяване на делото по иска за прогласяване нищожност на решението /с влязло в сила определение от 05.02.2009 г. по гр. д. № 1770/2008 г. на Великотърновския районен съд/ то не е част от предмета на правния спор между страните. В този смисъл позоваването на това решение не съставлява разрешаване на правен въпрос, който да е определящ за изхода на конкретното дело, и следователно не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
На последно място – съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросът, по който може да се допусне касационно обжалване, следва да е свързан с предмет на делото и да е от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът “как владелец на имот, имащ неудовлетворени дялове от заличени организации по пар. 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, да се противопостави на недопустимо съдебно решение, постановено от ВКС в полза на лице, нямащо правата по чл. 27 ЗСПЗЗ”, не е свързан с предмета на разгледания в случая спор, поради което и касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 140 от 04.05.2011 г. по в. гр. д. № 306/2011 г. на Великотърновския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: