2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 109
София, 12.03.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3882/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
А. Х. К. и Х. Н. К. са обжалвали в срока по чл. 283 ГПК въззивното решение № 782 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 2114/2016 г. на Варненския окръжен съд.
От ответниците по касация Н. Н. Г. счита, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество, В. П. К. не е подал писмен отговор.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3180 от 08.08.2016 г. по гр. д. № 16571/2014 г. на Варненския районен съд в частите, с които е: 1. допусната делба на първи етаж /жилище/ от двуетажна жилищна сграда, съставляваща обект с идентификатор 10135.1507.490.1 по КККР на [населено място], ведно с прилежащите 130/180 ид. ч. от дворното място, между съделители и при квоти: В. П. К. – 2/4 ид. ч.; Х. Н. К. – 1/4 ид. ч. и Н. Н. Г. – 1/4 ид. ч., а от делбата е изключена А. Х. К.; 2. допусната делба на селскостопанска сграда, съставляваща самостоятелен обект с идентификатор 10135.1507.490.2 по КККР на [населено място], със застроена площ от 42 кв. м., две мазета с различни нива, долепената до нея масивна постройка с площ 7.50 кв. м. и складово помещение с площ 3 кв. м., ведно с прилежащите 50/180 ид. ч. от дворното място, между съделители и при квоти: В. П. К. – 16/32 ид. ч., А. Х. К. – 7/32 ид. ч., Х. Н. К. – 4/32 ид. ч. и Н. Н. Г. – 5/32 ид. ч.; 3. отхвърлен предявеният от В. П. К. иск за делба на поземлен имот с идентификатор 10135.1507.490 по КККР на [населено място], в който делбените обекти са построени.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси: 1. следва ли в мотивите на въззивната инстанция да се съдържа самостоятелна преценка на всички фактически доводи, доказателствени искания и твърдения на страните; 2. следва ли да се допускат до делба процесните имоти, при условие, че са придобити от двама от съделителите на основание добросъвестно владение; 3. дали дворното място е обща част по смисъла на нормата на чл. 38, ал. 1 ЗС или е обща вещ, притежавана в режим на съсобственост по смисъла на чл. 30 ЗС. Позовават се на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Твърдят, че по процесуалноправния въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния съд и на Върховния касационен съд, а материалноправните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че разрешението противоречи на съдебната практика, като цитират решение на Сливенския окръжен съд.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Производството е делбено, във фазата по допускане на делбата.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че поземленият имот, както и първият етаж на двуетажната жилищна сграда произхождат от общите на страните наследодатели С. и С. /С./ В. /Б./, които двамата придобили чрез покупко-продажба през 1938 г. по време на брака си; другата делбена сграда е построена по-късно и е придобита от съпрузите по приращение. Бракът е прекратен през 1970 г. със смъртта на съпруга, чиито наследници по закон са преживялата съпруга и две деца: Е. К. и Л. Б.. Е. К. е починала на 11.02.1988 г. и е оставила за наследници по закон две деца: ищецът В. К. и Н. К.. Последният е починал на 03.11.2009 г. и има за наследници по закон ответниците А. К. – преживяла съпруга и деца Х. К. и Н. Г.. Л. Б. е починала на 09.03.2010 г. и е наследена от ищеца В. К. и децата на починалия преди нея неин племенник Н. К.: Х. К. и Н. Г., но не и от неговата съпруга А. К. съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗНсл.
С прекратяването на съпружеската имуществена общност между С. и С. В. /Б./ преживялата съпруга е станала собственица на 1/2 ид. ч. от придобитото през време на брака имущество, а останалата 1/2 ид. ч. е придобила по силата на оставено в нейна полза от съпруга й саморъчно универсално завещание.
На 21.06.1971 г. с н. а. № 30/1971 г. С. Б. прехвърлила на Л. Б. 1/2 ид. ч. от жилището си /първи етаж от двуетажната жилищна сграда/; пристройка, състояща се от две стаи, входен коридор, външно стълбище с площадка, изба, дървена барака, както и 1/2 ид. ч. от дворното място, срещу задължение за гледане и издръжка.
Със саморъчно завещание от 24.06.1971 г. С. Б. завещала на дъщеря си Л. Б. цялото си движимо и недвижимо имущество, пари, вземания, ценности и др., които ще останат след нейната смърт. Валидността на завещанието е оспорена от ответниците Х. К. и А. К. с твърдения, че същото не е подписано от завещателката. Със заключения на еднолична и тройна съдебно-почеркова експертиза и от изявленията на вещите лица в съдебно заседание е установено, че ръкописният текст и подписът, положен в завещанието, са изпълнени от завещателката.
Саморъчното завещание, оставено от С. В., е намалено със сумата 3 616 лева с влязло в сила решение по гр. д. № 540/1971 г. на Варненския районен съд, образувано по искова молба на Е. К.. Със същото решение е допусната съдебна делба на старата сграда в двора, състояща се от две стаи, салон и три избени помещения, ведно с 50 кв. м. ид. ч. от дворното място, цялото от 180 кв. м., явяващи се принадлежност към сградата, между Е. К. и Л. Б. при квоти по 1/2 ид. ч. за всяка една. От делбената маса е изключен първият етаж на жилищната сграда, заедно със 130 кв. м. ид. ч. от дворното място, тъй като е останал съсобствен между С. Б. и Л. Б. и те не желаят делба на същия. Допуснатият до делба имот е изнесен на публична продан, която не е осъществена и съсобствеността между Е. К. и Л. Б. не е ликвидирана.
Със заключение на допълнителна техническа експертиза е установено, че допуснатият до делба в производството по гр. д. № 540/1971г. на Варненския районен съд имот, описан в диспозитива на съдебния акт като стара сграда, състояща се от две стаи, салон и три избени помещения, и сградата, предмет на настоящото производство с идентификатор 10135.1507.490.2 по КККР, състояща се от две стаи, съответно с площ от 15 кв. м. и 14 кв. м., коридор с площ от 13 кв. м., или общо 42 кв. м., две мазета с различни нива, едното под бетоновата площадка на сградата с площ от 3.50 кв. м., както и масивна постройка с площ от 7.5 кв. м. с покрив от бетонова плоча, явяващ се покрив на едното мазе, и складово помещение от 3 кв. м. /мазе/ под стълбището на жилищната сграда, са идентични.
С. Б. е починала на 05.11.1996 г. и призовани да я наследят са дъщеря й Л. Б. и по право на заместване – децата на починалата преди нея нейна дъщеря Е. К. – Н. К. и В. К. съгласно чл. 10, ал. 1 ЗНсл.
След смъртта на С. Б. притежаваното от нея право на собственост върху 1/2 ид. ч. от жилището на първия етаж от жилищна сграда, понастоящем с идентификатор 10135.1507.490.1 по КККР, ведно с принадлежащите му 130/180 ид. ч. от дворното място, въз основа на наследяване по завещание е преминало в патримониума на Л. Б.. Така последната се легитимира за собственик на описания делбен обект въз основа на две сделки – договор по н. а. № 30/1971 г. и саморъчно завещание от 24.06.1971 г., което е прието от въззивния съд за валидно.
По делото е установено още, че Н. К. е оставил в полза на съпругата си А. К. универсално саморъчно завещание, което с влязло в сила решение по гр. д. № 11670/2010 г. на Варненския районен съд е намалено с 1/8 ид. ч., като е възстановена запазената част на Н. Г. от наследството на баща й. Със същото решение до делба е допуснат вторият етаж от двуетажната жилищна сграда, изграден въз основа на учредено от С. и С. Б. в полза на Е. К. и съпруга й с н. а. № 51/1955 г. безвъзмездно право на строеж, а по-късно същият обект е възложен в дял на преживялата съпруга на Н. К. – А. К..
Въззивният съд приел, че след смъртта на Е. К. през 1988 г., въз основа на наследствено правоприемство собствеността върху притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от имота, представляващ старата сграда, ведно с 50/180 ид. ч. от терена, съставляваща понастоящем обект с идентификатор 10135.1507.490.2 по КККР на [населено място], е придобита от наследниците й по закон Н. К. и В. К., легитимиращи се като собственици на по 1/4 ид. ч. След смъртта на Л. Б. през 2010 г. собствената й 1/2 ид. ч. от описания имот е била наследена по право на заместване от сина на починалата преди нея нейна сестра Е. К. – В. К., и по право на заместване от децата на починалия преди нея /на 03.11.2009 г./ неин племенник Н. К. – Х. К. и Н. Г., съгласно чл. 10, ал. 2 ЗНсл. Съобразно така приетото и като зачел последиците на влязлото в сила решение по гр. д. № 11670/2010 г., въззивният съд приел, че този делбен имот е съсобствен между страните по делото при дялове: 1/4 ид. ч. за В. К., придобита по наследяване от Е. К., и 1/4 ид. ч. по наследяване от Л. Б., или общо 16/32 ид. ч.; 7/32 ид. ч. за А. К., придобити в качеството й на наследник по завещание на съпруга си Н. К.; 1/8 и. ч. или 4/32 за Х. К. /който не е упражнил правото си на възстановяване на запазената част от наследството на баща си/ по наследяване от Л. Б., и 5/32 ид. ч. за Н. Г., от които: 4/32 ид. ч. по наследяване от Л. Б. и 1/32 ид. ч., придобита по наследяване от Н. К. въз основа на реализираното право по чл. 30 ЗНсл за възстановяване на запазената й част от наследството на последния с влязлото в сила решение по гр. д. № 11670/2010 г. Между посочените съделители и при така определените квоти е допусната и делбата на обекта с идентификатор 10135.1507.490.2.
По отношение на първия етаж от двуетажната жилищна сграда, съставляваща обект с идентификатор 10135.1507.490.1, ведно с принадлежащите към това жилище 130/180 ид. ч. от дворното място, въззивният съд приел, че след смъртта на Л. Б. правото на собственост е преминало в патромониума на наследниците й по закон при права: 1/2 или 2/4 ид. ч. за В. К. и по 1/4 ид. ч. за Н. Г. и Х. К.. Между посочените съделители и при описаните квоти е допусната делбата на този имот, а А. К. е изключена от делбата.
Изводът относно съделителите и квотите в делбените имоти, съставляващи сгради, е формиран и след като въззивният съд обсъдил противопоставените от ответниците правопрекратяващи възражения. Н. Г. е твърдяла, че притежаваната от Е. К. 1/2 ид. ч. от селскостопанската сграда /старата къща в двора/, представляваща обект с идентификатор 10135.1507.490.2, ведно с прилежащите й 50/180 ид. ч. от дворното място, е придобита по давност от Л. Б. с начало на владението от смъртта на Е. К. през 1988 г. до смъртта на Л. Б. през 2010 г. А. К. и Х. К. са твърдели, че са собственици на първия етаж от сградата, дворното място и селскостопанската сграда по силата на давностно владение, осъществявяно в периода от смъртта на Н. К., починал на 03.11.2009 г., до вписването на исковата молба на 04.12.2015 г., евентуално – до предявяване на исковете за делба на 30.12.2014 г. В тази връзка съдът обсъдил събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите Н. А., Б. Ч. и Р. В., и след като ги анализирал обстойно, приел за недоказано Л. Б. да е упражнявала фактическата власт върху целия обект след смъртта на сестра си; не е установено да е променила намерението си да държи частите на другите двама съсобственици – В. и Н. К., като свои, което да е било изразено по несъмнен начин спрямо тях. Оттук съдът заключил, че възражението на съделителката Н. Г. е неоснователно. Възражението на А. К. и Х. К. за придобиване на делбените имоти по давност от прекия им наследодател Н. К. също е прието за неоснователно, тъй като съделителите нямат качеството на добросъвестни владелци, а изтеклият период с начало на давността от 03.11.2009 г. не е достатъчен за придобиване на собствеността по давност. За дворното място е добавено съображението, че с решението по гр. д. № 540/1971 г. то е придобило статут на обща част на построените в него сгради – старата къща в двора и първия етаж /жилище/ от двуетажната жилищна сграда /без жилището на втория етаж, което е суперфициарна собственост/ – принадлежащи на различни собственици /т. нар. „хоризонтална етажна собственост/, а общите части не могат да са обект на прехвърлителни сделки, нито да бъдат придобивани по давност отделно от постройката /обекта/, към която принадлежат.
Искът за делба на поземления имот е приет от въззивния съд за неоснователен по съображения, че същият съставлява обща част на построените в него обекти: старата къща в двора, понастоящем съставляваща обект с идентификатор 10135.1507.490.2, и първия етаж /жилище/ от двуетажната жилищна сграда, принадлежащи на различни собственици, а по аргумент от чл. 38, ал. 3 ЗС общите части не могат да се делят.
Съобразявайки изложеното, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че поставеният процесуалноправен въпрос не дава основание въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. Съгласно т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при въззивното производство дейността на съда е решаваща по съществото на спора. При самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото въззивният съд следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора и да достигне до свое собствено решение, като извърши в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд и да изготви за това собствени мотиви. Въззивният съд е процедирал в съгласие с посочената задължителна съдебна практика, като обстойно е изследвал всички събрани доказателства, обсъдил ги е поотделно и в тяхната съвкупност и във връзка с твърденията, възраженията и доводите на страните. По всеки правен извод, касаещ изхода на иска за делба, са изложени съображения и въз основа на това е прието кои от имотите следва да бъдат допуснати до делба, между кои съделители и при какви дялове. Обсъдено е и правопрекратяващото възражение за придобиване от касаторите на делбените имоти – дворно място и сгради, въз основа на придобивна давност и са изложени подробни съображения защо въззивният съд не е приел твърденията им, че са самостоятелни собственици. С изключение на цитирания тълкувателен акт от 2001 г., останалата съдебна практика е неотносима към поставения процесуалноправен въпрос и не може да бъде съобразена при произнасянето по него по реда на чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Поставените материалноправни въпроси също не обосновават допускане на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторите се позовават, визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване на посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това не е сторено в приложението към касационната жалба, а не може и да се извлече от текста на жалбата.
Обжалваното въззивно решение не противоречи на Постановление на Пленума на Върховния съд № 6 от 27.12.1974 г., на което касаторите се позовават в касационната жалба и което е относимо към първия поставен материалноправен въпрос. С раздел ІІІ, т. 9 от постановлението е прието, че правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС /добросъвестно владение/ са например прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право. В хипотезата, пред която страните са изправени, касаторите нямат правно основание, за да бъдат счетени за добросъвестни владелци и като такива да се позовават на кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Това е така, защото делбените имоти са придобити въз основа на наследствено правоприемство и за да бъде придобита чуждата идеална част чрез упражняване на давностно владение, е необходимо владелецът да е владял имота в продължение на 10 години.
Съдебната практика, посочената при обосноваването на процесуалноправния въпрос /с изключение на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/, е относима към втория материалноправен въпрос, но не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с нея. Както е разяснено в решение № 54 от 20.06.2016 г. по гр. д. № 4977/2015 на ВКС, І-во г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, преценката дали дворното място е обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС се прави, като се съобрази дали е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята. Има се предвид идентичност към момента, когато земята придобива статут на обща част. В разглеждания случай поземленият имот е придобил статут на обща част към допуснатата до делба стара сграда и изключения от делбата първи етаж от двуетажната жилищна сграда с влизането в сила на решението по гр. д. № 540/1971 г. Тогава е била налице идентичност между собствениците на земята и собствениците на посочените обекти. Настъпилата впоследствие промяна в носителите на правото на собственост с включването на жалбоподателката А. К., не променя правния статут на дворното място. Ето защо, като е приел, че земята, върху която са построени делбените обекти, е със статут на обща част на сградите /без втория етаж на двуетажната жилищна сграда, притежаван в режим на суперфициарна собственост/, въззивният съд е процедирал в съответствие със закона и съдебната практика. Липсват данни решението на Сливенския окръжен съд, на което касаторите се позовават, да е влязло в сила, поради което и съгласно т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС същото не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК при преценката за допускане на касационното обжалване.
Съобразно с този резултат касационната инстанция не може да се произнесе по разноските във въззивното производство, възложени в тежест на касаторите.
На ответницата по касация Н. Г. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 500 лева, видно от договор за правна защита и съдействие серия Б № 307744 от 12.09.2017 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 782 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 2114/2016 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. Х. К. с ЕГН [ЕГН] и Х. Н. К. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], да заплатят на Н. Н. Г. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 500 /хиляда и петстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: