О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1095
София, 2.09.2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи септември, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 396 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. прокуратура гр. В. против въззивно решение № 220 от 23.12.2008 г., постановено по гр.д. № 396/2008 г. на Варненския апелативен съд, в частта му, с която е П. на Република България е осъдена да заплати на О. Д. А. сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, за което е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение и от незаконно приложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” и „парична гаранция в размер на 2 000 лв.”, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, е в противоречие практиката на съдилищата – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят сочи и представя съдебна практика – решение № 1* от 26.10.2005 г. по гр.д. № 1189/2004 г.на ВКС, ІV г.о., решение № 1* от 23.10.2008 г. по гр.д. № 1297/2007 г. на ВКС, ІV г.о., решение от № 2* от 23.01.2006 г. по гр.д. № 2252/2004 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 740 от 31.05.2004 г. по гр.д. № 72/2003 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 1* от 10.10.2008 г. по гр.д. № 4481/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 209 от 17.12.2008 г. по гр.д. № 440/2008 г. на Варненския апелативен съд, ГК, за което липсват данни, че е влязло в сила. Жалбоподателят не е извел материалноправен или процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на спора, по който се е произнесъл въззивния съд и който е решаван противоречиво от съдилищата. От изложението в касационната жалба може да бъде изведен правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, който е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и въпроса, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – презумпция ли е настъпването на неимуществени вреди от осъществено по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ деяние или ищецът трябва да докаже в производството конкретните негативни последици по изложеното в исковата молба с твърдение, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения.
Ответникът по касационната жалба О. Д. А. от гр. Т., не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос /процесуален или материалноправен/, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. В конкретния случай се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и са представени посочените по-горе съдебни решения.
Както се изложи по-горе, от касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване се извежда правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ и свързания с това въпрос дали този размер е обусловен от необходимост претендиращият ищец да представи надлежни доказателства по твърденията за претърпени болки и страдания или са достатъчни само материалите по проведеното наказателно производство. Следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Когато се обезщетяват блага накърнени от задържане под стража и престой в арест и/или затвор, съдът може да определи обезщетение за неимуществени вреди и без да са представени други доказателства, извън съдържащите се по следственото, респ. наказателно дело, но тогава размерът на обезщетението ще бъде минимален, съответен на обичайните негативни преживявания на всеки поставен в подобна ситуация. Иначе, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ важи общото правило за разпределяне на доказателствената тежест между страните, съгласно което всяка страна носи доказателствената тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Въпросът за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ е свързан с критерия за справедливост, дефинитевно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, за това и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и на инстанционен съд, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Твърдения относно завишаване размера на присъденото обезщетение имат отношение към фактическите изводи на съда, правилното прилагане на материалния закон към установените по делото факти, т.е. касаят правилността на решението – касационни основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да бъдат предмет на обсъждане като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Следва да се посочи, че в конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в т. 11 и т. 13.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 220 от 23.12.2008 г., постановено по гр.д. № 396/2008 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба с вх. № 304/21.01.2009 г. на Варненската апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: