О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
София, 01.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3494 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б., чрез прокурор Т. П. – прокурор в апелативната прокуратура в [населено място], против решение № 656 от 5 април 2016 г., постановено по гр.д. № 3531/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която е потвърдено решение № 3991 от 31 май 2013 г., постановено по гр.д. № 2373/2009 г. по описа на Софийския градски съд (неправилно записано в обжалваното решение като решение от 03.04.2015 г.) в частта му за осъждането на П. на Р. Б. да заплати на В. Д. Д. с адрес в [населено място], сумата от 12000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за продължило четири години предварително разследване, налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража” и принудителна мярка за ненапускане на страната, невъзможността нормално да извършва трудовите си функции, за времето, през което е живял разделен от семейството, за обидите и накърнената му чест, за което с две постановления на окръжната прокуратура в Б. са прекратени образувани срещу Д. през 2001 г. предварителни производства, и обезщетение за имуществени вреди от 1030,72 лева за транспортни разходи от Кралство Б. до Република България и обратно, и е потвърдено решение № 8675 от 28 ноември 2014 г. по описа на същото дело на СГС, в частта му за осъждане на прокуратурата да заплати на Д. и лихва за забава върху главницата за неимуществени вреди за периода 1 май 2008 г. до окончателното изплащане на сумата, а за главницата за имуществени вреди – от 18 март 2009 г. до окончателното плащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на въззивния съд по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Подчертано е, че макар намалението на обезщетението за неимуществени вреди да е значително (от 30 хиляди на 12 хиляди лева), пак определеният от въззивния съд размер е завишен и несъответен на претърпените вреди, на принципа за справедливост, на социално икономическите условия и стандарт на живот в страната и на съдебната практика по аналогични случаи. Твърди се, че събраните по делото доказателства налагат извод за по-ограничен обем и интензитет на претърпените от ищеца вреди, защото продължителността на процесните наказателни производства не е осем, а по-малко от пет години; надценени са вредите от наложеното ограничаване на напускане на страната, което е действало в продължение на по-малко от шест месеца, и през този период за един месец и 18 дена ищецът е имал съдебно разрешение за излизане извън страната; за периода 01.01.2004 г. – 31.12.2008 г. има регистрирани негови 27 преминавания през ГКПП, поради което не може да се твърди, че наказателните производства са нарушили сериозно обичайния начин на живот на ищеца и възможността му да живее в Б. не е била осуетена. Поддържа се, че не са представени доказателства, че срочният трудов договор на ищеца е бил прекратен предсрочно по причина процесните наказателни производства или поради тях по-късно той да не е могъл да започне друга работа, и липсват доказателства за неговото обучение. Не било съобразено влиянието на водени други 13 наказателни производства през същия период, а и стандартът на живот през съответния период е бил различен. Оспорват се изводите на съда за установеност на имуществените вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличието на основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът В. Д. Д. с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на В. Д. обезщетение за неимуществени вреди над размера от 12000 лева до присъдения от първата инстанция размер от 30000 лева, както и в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение за имуществени вреди над размера от 1030,72 лева до присъдените от първата инстанция 2376,55 лева, и в същите части предявените от Д. искове са отхвърлени, е подадена и касационна жалба от В. Д. Д. с адрес в [населено място], представляван от адв. М. А..
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на въззивното решение според чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че на преценка са били подложени само два критерия с оглед определяне справедлив размер на обезщетението – продължителността на наказателното производство и приложените мерки за процесуална принуда, а неправилно е било приетото, че извършените преди задържането на ищеца действия не го засягат пряко, тъй като до съответния момент той не е бил наясно с образуваните срещу него 20 производства. Касаторът намира, че вместо съдът да осъди прокуратурата за неефективно водено производство за дълъг срок, той е търсил аргументи да отрече негативните последици от престъпното бездействие и при пренебрегване на степента и интензитета на негативните преживявания, включително пълният срив в емоционалното и психическо състояние на касатора от задържането под стража за 24 часа до повдигането на обвиненията. Пренебрегната е била и наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”, която е отменена след обжалване пред въззивния съд. Сочат се грешки в преценката на доказателствата относно прекъсването на забраната за напускане на страната, както и липсата на преценка на насрочването на заседания на съда ежемесечно, заради което се налагало и ежемесечно пътуване до България. Подчертава се, че съобразените от съда 27 пътувания не са били желани, а принудителни, и тези пътувания съвпадат напълно с датите на заседанията по тези дела или по други две, които се развивали по същото време. Пренебрегнати са били тежестта на обвинението, психическите и емоционални преживявания на касатора според свидетелските показания, изпитваните от него вина и притеснения. Оспорва се изводът, че касаторът вече е бил обезщетен за други дела, водени по други наказателни производства по същото време. Излагат се и аргументите на касатора против приетия размер на обезщетение за имуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди наличието на основания за това по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът П. на Р. Б. не дава отговор на тази касационна жалба.
Предвид установеното по делото: образувани през 2001 г. две следствени дела срещу ищеца за престъпления по чл. 242, ал. 4, предл. първо, вр. ал. 1, б. „б”, предл. трето, вр. чл. 20, ал. 3 и 4 НК, внасянето на обвинителен акт по две от делата през 2004 г. и наложената по едно от образуваните наказателни дела забрана за напускане пределите на страната, наложената за периода 20.12.2004 г. – 15 февруари 2005 г. мярка за неотклонение „задържане под стража” и задържането му на аерогара „София през 2003 г. при пристигане в страната, даденото на ищеца разрешение за период от време да напусне страната, връщането на делата от съдебното производство и прекратяването им с постановления на прокуратурата от 2008 г. поради недоказаност на обвинението, съдът приема иска за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за доказан в своето основание. По претенцията за претърпени имуществени вреди са съобразени представени самолетни билети. Относно справедливия размер на обезщетението са съобразени събраните гласни доказателства, като е прието, че са установени стрес, притеснения, чувство на несигурност от изхода на делата, обтегнати отношения със съпругата на ищеца, невъзможността му за определен период от време да бъде близо до съвсем малкото си дете поради забраната да напуска страната, установяването, работните и обучителни ангажименти на ищеца в чужбина, повлияни негативно от наказателните производства. Акцентирано е върху продължителността на наказателното производство, тежестта на повдигнатите две обвинения в извършване на престъпление, характера на упражнената процесуална принуда, като е прието, че наказателното производство не е било ефективно провеждано и че е продължило извън разумните за това срокове (около осем години), като формално извършваните действия по разследването са започнали непосредствено след задържането на ищеца на аерогарата през 2003 г. и извършените преди това действия не са го засегнали пряко. Съдът подчертава, че ограничението да напуска страната има най-сериозни последици за ищеца, но е било прекъснато за период от 48 дена и че за периода 2004 г. – 2008 г. ищецът е преминавал 27 пъти през ГКПП, като предвид и другите водени наказателни дела за същия период, впоследствие прекратени и за тях има присъдени обезщетения, е отразено като трудно за преценка диференцирането на моралните вреди, търпени в резултат на процесните две наказателни производства, поради което размерът на обезщетението като справедлив е определен на 12 хиляди лева, включително за вредите от мярката за неотклонение. За имуществените вреди е прието, че като имуществени вреди под форма на търпени загуби, изразяващи се в разходи за транспорт, включително самолетни билети с оглед личното явяване на ищеца за участие в процесуално следствените действия по двете дела в досъдебната и съдебната фаза, следва да бъдат признати само разходи за две пътувания на обща цена от 526,86 евро предвид установяването, че тези две пътувания предвид датите им са сторени с оглед явяването на ищеца в съдебно заседание.
К. съд приема, че нито един от двамата касатори не обосновава допускането на касационното обжалване.
Прокуратурата поставя като процесуалноправен въпросът за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Питането е останало без необходимото разяснение в какъв аспект касаторът намира, че са нарушени постановките на соченото постановление на Върховния съд – не са посочени обстоятелствата, които са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищците вреди, причинени от незаконно наказателно преследване. Без такава конкретизация не е възможно да се прецени дали поставеният от касатора въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, нито такава преценка може да бъде извършена при съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания. Касаторът сочи, че съдът неправилно е определил продължителността на наказателното производство, но невярно се възприема от прокуратурата, че съдът е възприел период на търпене на съответните вреди от осем години, тъй като съдът е посочил срока от осем години като пример за неефективно провеждано наказателно производство, но е подчертал, че формално извършените действия по разследването са започнали непосредствено след задържането на ищеца на аерогарата, като извършените действия по разследването преди този момент са счетени за незасегнали го. Невярно е, че съдът не е съобразил времето, през което по силата на разрешение на съда ищецът е имал възможност да напусне страната в течението на съответната ограничителна мярка. Невярно е, че съдът не е съобразил многократните пътувания на ищеца до страната за съответния период, а ако касаторът е считал определени твърдения на ищеца за неверни, то е следвало да прояви процесуална активност да представи съответните доказателства (за липса на пречка за намиране на работа, за обучението на ищеца и пр.). Невярно е и че съдът е пренебрегнал множеството други водени наказателни производства срещу ищеца, в светлината на които следва да се преценява конкретния размер на вредите за процесните незаконни наказателни производства. Въз основа на изложеното следва да се заключи, че не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г.
На второ място прокуратурата твърди, че в противоречие отново на ППВС № 4/1968 г. и на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, съдът е разрешил въпроса за необходимостта твърдените от ищеца неимуществени вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането. По този проблем също касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Прокуратурата поддържа, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Стореното твърдение е невярно, доколкото в обжалваното решение въззивният съд е изложил съображенията си какви са точно вредите, произтекли от конкретните наказателни производства, като съдът е взел предвид и наложените мерки за неотклонение и забраната за напускане пределите на страната. Относно претенцията за имуществени вреди съдът детайлно е преценил съответните доказателства и е посочил кои от заявените разходи са в причинна връзка с процесните производства. Затова и по този проблем липсва основание за допускане на касационното обжалване.
Накрая прокуратурата сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при еднородни случаи има различия в тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД. К. съд намира, че това питане също не обосновава общо и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В решението си въззивният съд, макар изрично да не е посочил, че обезщетението следва да бъде определено по справедливост, се е позовал на критериите, установени в съдебната практика и в ППВС № 4/1968 г. Както е посочено по-горе, съдът е обсъдил относимите по спора конкретни доказателства и е намерил присъдения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди за несъответен на действително претърпените от ищеца болки и страдания. Неотносима е представената от прокуратурата практика, обосноваваща тезата за нееднаквото разрешаване на сходни случаи. В решение № 130 по гр.д. № 951/2010 г., IІІ г.о., е разгледан въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди, като съдът при определянето на справедливия размер на обезщетението се е основал на продължилото девет години наказателно производство, приключило с оправдателна присъда по обвинение в извършване на тежко престъпление, липса на наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, настъпили семейни и бизнес проблеми, злепоставяне името на ищеца, настъпило психическо разстройство. В решение № 9 по гр.д. № 733/2011 г., ІІІ г.о., основавайки се на критериите на задължителната съдебна практика, касационният съд е основал заключението си за справедлив размер на обезщетението върху продължило над осем години наказателно производство по обвинение в извършване на тежко престъпление, определени мерки за неотклонение и при отчитане възможната заинтересованост на свидетелите. В решение № 359 по гр.д. № 1224/2011 г., ІV г.о., за да приеме, че определеният размер на обезщетението не съответства на критерия за справедливост, ВКС взема предвид продължителност на наказателното производство от малко над четири години, липсата на твърдяното влошаване на здравословното състояние на ищеца, наложената най-лека мярка за неотклонение. В решение № 151 по гр.д. № 5386/2013 г., ІV г.о., при преценката на относимите обстоятелства – водено наказателно производство в продължение на година и осем месеца, оправдаване от втора съдебна инстанция, определена най-лека мярка за неотклонение и липса на трайни негативни последици за психическото и физическото състояние на ищеца, съдът е определил справедлив размер на обезщетението. Посочените съдебни актове не обективират практика, от която да се установява противоречие на дадените от въззивния съд разрешения със задължителните указания на ВС и ВКС, нито се обосновава твърдението за различно разрешаване на еднородни случаи. Освен това, при преценката на относимите по различните спорове факти е явно, че не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС, включително по-горе цитираната. В тази съдебна практика е подчертано, че справедливостта налага да бъде отчитана спецификата на всеки отделен случай. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво по еднородни случаи. Касаторът сочи и решение № 210 по гр.д. № 1220/2011 г., по описа на апелативния съд в гр.София, без да го представя, което само по себе си е основание за недопускане на касационното обжалване, както обвързващо приема ОСГТК, ВКС, в ТР № 1/2009 г., т. 3.
Независимо от подробното „изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК”, касаторът Д. не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като в преобладаващата му част е изложил своите твърдения и виждания за правилното разрешаване на спора, без да формулира общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено формулираният съобразно критериите, дадени обвързващо от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, въпрос не е обуславят изхода на спора. Така при твърдение за несправедливо занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди касаторът сочи решение № 219 по гр.д. № 1325/2014 г., без да е посочено по описа на кое отделение на ВКС е съдебният акт, като се твърди, че съдът е посочил само два критерия за определяне размера на обезщетението – продължителност на наказателното производство и приложени мерки за процесуална принуда, но тази преценка е била повърхностна и без да се анализират свързани с тях обстоятелства, като касаторът счита, че при определяне размера на обезщетението съдът следва да отчете не само продължителността, но и степента и интензитета на изпитаните негативни преживявания. Твърди се и че съдът е оставил без внимание наложената мярка за неотклонение „задържане под стража”, отменена след намесата на въззивен наказателен съд, както и че неправилни са аргументите на съда по отношение на забраната за напускане пределите на страната. Съдът не отчел и дори не обсъдил с необходимата сериозност и тежестта на обвинението, психическите и емоционални преживявания на ищеца. Изложените по горните твърдения доводи имат характер на касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не съставляват правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът сочи и редица други решения на ВКС, която приема за съдебна практика, обосноваваща различен подход при определяне на справедливо обезщетение. Заключението му е, че в оспореното решение съдът не е съобразил в достатъчна степен установените в съдебната практика критерии за справедливо обезщетяване, вследствие на което е постановил решение в противоречие с критерия за справедливост. Поддържа се, че касационният съд следва да се произнесе по материалноправния въпрос по прилагането на критерия „справедливост”, който е решаван противоречиво в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2004 г., ОСГК и съдебната практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД. Както беше посочено по-горе, правен въпрос, обосновал изводите на съда (например за значението на повече от едно обвинения в извършване на тежко престъпление за справедливия размер на обезщетението) не се поставя, а липсата на правен въпрос препятства допускането на касационното обжалване по съответния проблем, както изрично сочи т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. К. съд може единствено да уточни или конкретизира правния въпрос, без да може да го извлича или определя сам предвид угрозата да наруши диспозитивното начало в процеса, закрепено в чл. 6, ал. 2 ГПК.
Единственото конкретно питане на касатора е длъжен ли е и следва ли съдът да съобрази размера на обезщетението по водено производство, когато лицето е било обезщетено с различно по размер обезщетение и по други наказателни производства, данни за които не са налице по делото, но биха могли да са служебно известни на съда, но се различават по това, че са: макар и водени през приблизително един и същи период, са с различна продължителност; прекратени са от прокуратурата, без да са разглеждани в съдебна фаза; налагани са различни мерки за процесуална принуда, без съдът да е анализирал обстоятелствата по тези производства и размера на обезщетение по тях. Този въпрос обаче не е обуславящ изход на спора, тъй като съдът нито е възприел, че следва са се съобразява размер на обезщетения по други дела, които не са предмет на изследване в настоящия спор, нито е отрекъл влиянието на други наказателни производства върху личната сфера на ищеца. Напротив – прието е, че за същия период срещу ищеца са водени и други наказателни дела, впоследствие прекратени, за които има данни за присъдени обезщетения, но този мотив е в контекста на разбирането на съда, че при подобна обстановка е трудно да се диференцират моралните вреди, търпени в резултат на процесните две наказателни производства. Ето защо, след като въпросът не е обуславящ изхода на спора, не се налага тълкуването му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано от касатора.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 656 от 5 април 2016 г., постановено по гр.д. № 3531/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. София в обжалваните му части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: