4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1106
София, 05.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1835 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Щ. С. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. Б., против въззивното решение № 253 от 4 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 258 по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г. в частта му, с която е отменено решение № 10 от 12 януари 2010 г., постановено по гр.д. № 616 по описа на районния съд в [населено място] за 2008 г. в частта му за отхвърляне на иска на П. А. С. срещу С. С. иск по чл. 40 ЗЗД и вместо него по отношение на С. е прието, че договорът за замяна от 17 септември 2005 г. за прехвърляне от С. на С. ? идеална част от овощна градина в землището на [населено място] срещу ? идеална част от жилищна сграда, собствена на С. в [населено място], е нищожен като сключен при договаряне във реда на представлявания П. С..
В жалбата се сочи, че решението е неправилно, защото решението противоречи на редица въззивни решения на същия съд, постановени по аналогични казуси, потвърдени от ВКС във връзка с предоставена широка представителна власт на пълномощника и разликата между продажната цена и реалната стойност на имота не дава основание за категоричен извод, че е налице договаряне във вреда на представлявания; ищецът не доказал, че е налице такова сговаряне и то при условията на пълно и главно доказване – не е установено, че касаторката е знаела за наличието на несъответствие между волята на ищеца и волята на пълномощника; няма пряко доказателство, че пълномощникът и касаторката са се споразумели във вреда на ищеца, а косвените доказателства не са в органична съвкупност; не е установяване на споразумяване и обстоятелството, че касаторката и пълномощникът живели на един адрес и имали общо дете, а и се твърди, че са налице обмислени и координирани действия с цел споразумение; необосновано съдът приема, че не е доказано предаването на 10 хиляди лева за уравняване на престациите на двете страни, тъй като е елиминирал като доказателство декларация от съищец и брат на П. С. за получаване на сочената сума и за погасяване с част от нея на задълженията им; съдът е пренебрегнал редица документи за плащания във връзка с декларацията-признание. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът не дава убедителни отговори на съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси: каква е процесуалната природа на т.нар. “общи факти” по смисъла на чл. 217 ГПК; каква е спецификата на тяхното доказване – главно и насрещно; каква е доказателствената стойност на съдебното признание, направено от другар в условията на активно или на пасивно другарство и от другар при условията на обикновено или на задължително другарство; в какво се състои разликата между типичната преценка на съда на фактическите твърдения на страните и специфичната негова преценка, когато се касае за другари и за “общи факти”, обозначена от законодателя като “преценка във връзка с всички обстоятелства по делото”; решението противоречи и на практиката на ВКС и на самия въззивен съд (представя се решение на Софийския окръжен съд и решение на ВКС в при касационното обжалване на същото решение).
Ответникът П. А. С. от [населено място] не представя отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че във връзка с разликата в пазарната стойност на заменените имоти, за ищеца С. при пораждане на действие на договора ще възникнат реални вреди; доказателства за получаването срещу прехвърления жилищен имот парични суми, чрез които са погасявани ищцови задължения към неучастващо в делото лице, липсват по делото, тъй като пълномощникът И. не е бил упълномощен да погасява такива задължения и без да е ясно какъв е бил произходът на средствата; представената декларация от Б. С. също не установява компенсирането на разликата в стойността на заменените имоти, тъй като признанието за неизгоден факт не изхожда от ищеца С., а от брат му – негов обикновен другар, който се е отказал от исковете си; еквивалетността на престациите следва да се оценява по средната пазарна стойност на имотите предвид задължението на пълномощника да осъществява представителната си власт не във вреда на представлявания и с грижата на добър стопанин; налице е съзнаване и съгласие на касаторката с увреждащите ищеца действия, предвид съжителството й със сина на пълномощника и придобиването от нейна страна в деня, предхождащ процесната сделка, на заменения земеделски имот, предмет на разпореждането.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване по поддържаните от касаторката основания – поради разрешаване на правен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона.
Първата група процесуалноправни въпроси касае тълкуването на разпоредбата на чл. 217 ГПК. Така, както въпросите са поставени от касатора, се цели постигането на доктринално, а не на казуално тълкуване. В разглеждания случай въззивният съд приел, че представената декларация от съищец на П. С., отказал се от исковете си, не установява компенсирането на разликата в стойността на заменените имоти, тъй като признанието за неизгоден факт не изхожда от ищеца С., а от брат му – негов обикновен другар, който се е отказал от исковете си. Явно е в случая, че двамата братя по предявения иск са обикновени другари и е налице разлика във фактическите им твърдения, поради което по общото правило за твърденията на страните, съдът следва да цени признанията с оглед всички обстоятелства по делото. Нещо повече – ако законът приема в чл. 175 ГПК, че направеното от страната признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, то доказателствената стойност на съдебно признание, направено от другар, независимо от вида и формата на другарството, следва да се извърши на основата на съвкупната преценка на обстоятелствата по делото.
Не се разкрива и твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и на самия въззивен съд – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. От посочените примери и представени решения е трудно да се прецени поставеният обусловил изхода на спора правен въпрос. Предвид съображенията на касаторката при доста сериозна конкретизация може да се счете, че се поставя въпрос за приложението на чл. 40 ЗЗД във връзка с еквивалентността на престациите, като съотношението между заменените имоти в представената съдебна практика е 3,6:1 и съдът приел, че искът по чл. 40 ЗЗД е неоснователен, тъй като няма споразумение във вреда на представлявания и няма вреда за същия, докато в настоящия спор съотношението между насрещните престации е 1,78:1 и то при условие, че не се приеме получаването от упълномощителите на 10 хиляди лева за уравнение. Не може да се сподели твърдението на касаторката, че е налице различно разрешаване на идентични спорове. И двете представени решения – № 518 по гр.д. № 298 за 2006 г. на Софийския окръжен съд и решение № 347 по гр.д. № 1395 за 2007 г. на V ГО, са решения по един и същи спор в инстанционен контрол, но не е налице идентичност на спора. ВКС приема, че само въз основа размера на продажната цена не може да се направи категоричния извод, че е налице договаряне във вреда на представлявания, защото на представителя била дадена власт да избере вида на договора, да договаря сам със себе си, както и да избере дали прехвърлянето да е възмездно или безвъзмездно, както и че упълномощителя е запазил безвъзмездно и пожизнено вещното право на ползване, поради което купувачът е придобил само голата собственост. Затова настоящият съдебен състав приема, че даденото разрешени при друга фактическа обстановка и при съобразяването на други обстоятелства, не може да доведе до извода за идентичност на съдебни спорове, които са намерили различно разрешение. К. не е посочила и представила други съдебни актове, установяващи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 253 от 4 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 258 по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: