О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
гр. София, 24.02.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 741 по описа за 2008г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. за с. к. , гр. С. ч. юрисконсулт К. Ш. , В. К. К. и „Н” Е. , гр. С. ч. процесуалния им представител адв. С. И. К. ч. процесуалния й представител адв. Н срещу решение № 116 от 13.06.2008г. по в. т. дело № 299/2007г. на Апелативен съд Варна, търговско отделение.
Касаторът А. за с. к. , гр. С. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 15/13.06.2007г. по т. дело № 72/2006г. на Силистренски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени следните предявени от А. за с. к. , гр. С. искове: 1/ срещу В. К. К. , А. И. К., „Н” Е. , гр. С. и „М” АД, гр. С. за обявяване относителната недействителност на договор за покупко-продажба на магазин за месо като част от търговски обект „Р”, обективиран в нотариален акт № 1* т. V, рег. № 2* дело № 369/2001г. от 02.07.2001г. с правно основание чл. 135 от ЗЗД; 2/ срещу В. К. К. , „Н” Е. , гр. С., Я. Н. Я. и Д. Я. за обявяване относителната недействителност на сключения договор за покупко-продажба на обособена част от обект „Р” – магазин за видеокасети, обективиран в нотариален акт № 40, т. VІ, рег. № 4* дело № 551/2004г. от 06.08.2004г. с правно основание чл. 135 от ЗЗД; 3/ евентуалния иск срещу В. К. К. и „Н” Е. за плащане на равностойността на прехвърления имот с правно основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД; 4/ иска срещу В. К. К. и „Н” Е. за обезщетение да пропуснати ползи с правно основание чл. 88, ал. 1 от ЗЗД.
Касаторът А. за с. к. , гр. С. поддържа, че решението в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Според касатора съдът в противоречие с практиката на ВС и ВКС се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси: 1/ въпросът кой има правното положение на добросъвестен владелец в хипотезата на разваляне на договора е решен в противоречие с Постановление № 6 от 27.12.1974г. по гр. д. № 9/1974г. на Пленума на ВС, т. 11; 2/ въпросът могат ли претенциите за обезщетение на подобренията, направени от недобросъвестния владелец, да се навеждат ч. възражение е решен в противоречие с практиката на ВС /решение № 1721/28.06.1957г. по гр. д. № 7928/1956г., ІV г. о./; 3/ въпросът какво представлява знанието за увреждане на кредитора у третите лица – приобретатели по смисъла на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е съществен и е от значение за точното прилагане на закона, предвид особеностите в приватизационните договори и факта, че не съществува съдебна практика.
Касаторите „Н” Е. , гр. С. и В. К. К. обжалват въззивното решение в частта, с която е отменено решението на Силистренски окръжен съд, развален е на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД сключения на 13.05.1996г. договор за изкупуване на търговски обект „Р” гр. С., ул. „Д” бл. „Д” № 9* обособена част от „Р” Е. , гр. С. по реда на чл. 35, ал. 1, т. 2 от ЗППДОП /отм./ между министъра на търговията и външноикономическото сътрудничество и ЕТ „Н”, гр. С., и ответникът „Н” Е. , гр. С. е осъден на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 88, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД да върне на А. за с. к. , гр. С. владението на недвижим имот, представляващ „К” с площ 307,50 кв. м. обособена част от търговски обект „Р”, находящ се в гр. С., ул. „Д” бл. „Д” № 9-11.
Касаторите „Н” Е. , гр. С. и В. К. К. поддържат, че решението е недопустимо поради недопустимост на исковете, евентуално е неправилно. Съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че съдът се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС /относно допустимостта на иска при наличие на уговорка в договора, установяваща като предпоставка за завеждане на иск пред съда провеждането на преки преговори между страните; следва ли интересите на ищеца да са увредени от ответника, за да е налице право на иск/ и по съществен материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона /налице ли е неизпълнение на задължението на купувача по приватизационния договор да не продава приватизирания обекта в петгодишен срок от изплащане на цената, ако купувачът се е разпоредил само с част от обекта/ – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Касаторът А. И. К. обжалва решението на Апелативен съд Варна в частта, с която е отменено решението на Силистренски окръжен съд, развален е на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД сключения на 13.05.1996г. договор за изкупуване на търговски обект „Р” гр. С., ул. „Д” бл. „Д” № 9* обособена част от „Р” Е. , гр. С. по реда на чл. 35, ал. 1, т. 2 от ЗППДОП /отм./ между министъра на търговията и външноикономическото сътрудничество и ЕТ „Н”, гр. С., и „Н” Е. , гр. С. е осъдено на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 88, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД да върне на А. за с. к. , гр. С. владението на недвижим имот, представляващ „К” с площ 307,50 кв. м. обособена част от търговски обект „Р”, находящ се в гр. С., ул. „Д” бл. „Д” № 9-11.
Касаторът А. И. К. поддържа, че решението е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са релевирани основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – въпросът за развалянето на сключения приватизационен договор и последиците от развалянето, въпросът относно конституирането на надлежните страни по делото – необходими другари.
Ответниците по касационните жалби не изразяват становище по тях.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
По касационната жалба на А. И. К.:
Касационната жалба на А. И. К. е недопустима поради липса на правен интерес от обжалване на решението. Касаторката не е легитимирана да обжалва въззивния съдебен акт, тъй като същата не е страна по уважените искове с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. А. И. К. е конституирана във въззивното производство като ответник само по иска с правно основание чл. 135 от ЗЗД относно сделката, обективирана с нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 40, т. VІ, рег. № 4* дело № 551/2004г. от 06.08.2004г., който иск е отхвърлен и в тази част първоинстанционното решение е оставено в сила от Варненски апелативен съд. Същата не е необходим другар в производството по исковете с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД поради обстоятелството, че с приватизационния договор – предмет на иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, имотът не е станал съпружеска имуществена общност. Презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 от СК се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност, и вещите, правата върху вещи и влоговете, придобити по време на брака в резултат на осъществяване на тази дейност, не са съпружеска имуществена общност, когато са включени в търговското предприятие. Съпругата – нетърговец не е страна по сключения между М на търговията и външноикономическото сътрудничество в качеството му на орган по чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗППДОП /отм./ и В. К. К. като ЕТ „Н” приватизационен договор, не е поела задължения по него и не отговаря солидарно за задълженията, които едноличният търговец е поел във връзка с търговската си дейност. В този смисъл е Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001г. по гр. дело № 2/2001 г. на ВКС, ОСГК.
Въз основа на изложените съображения касационната жалба на А. И. К. следва да бъде оставена без разглеждане.
Касационните жалби на А. за с. к. , гр. С., „Н” Е. , гр. С. и В. К. К. са подадени от надлежни страни в предвидения в чл. 283 от ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въпреки редовността на касационните жалби от външна страна, настоящият съдебен състав счита, че не са налице поддържаните в тях основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС /т. 1/, решаван противоречиво от съдилищата /т. 2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т. 3/. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е винаги специфичен по делото.
По касационната жалба на А. за с. к. , гр. С.
За да направи извод, че исковете с правно основание чл. 135 от ЗЗД са неоснователни, въззивният съд е приел, че в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД елемент на фактическия състав е и намерението за увреждане, както от длъжника – купувач, така и от третите лица. Изложени са съображения, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД е неприложима и доказването на намерението за увреждане ч. сключване на договорите за продажба е в тежест на ищеца съгласно чл. 127 от ГПК /отм./, тъй като тези сделки са възмездни. Поради това, че към момента на продажбите ищецът не е предприел действия по развалянето на приватизационния договор, а това е направил по-късно, не се установява, че закупувайки части от имота купувачите „М” АД и Я. Н. Я. са имали намерение да увредят бъдещия кредитор – ищеца.
При тези данни въпросът за наличието на знание за увреждане на кредитора у третите лица – приобретатели по смисъла на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е съществен материалноправен въпрос, но същият не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предполага кумулативно наличие на точното прилагане на закона и развитието на правото. Касационно обжалване на основание посочената правна норма може да се допусне, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго. Разпоредбите на чл. 135, ал. 1, 2 и 3 от ЗЗД са ясни и по отношение на тяхното прилагане има многобройна константна практика на ВКС. Особеностите в приватизационните договори, целите и функцията на приватизацията не налагат друго тълкуване на посочените правни норми.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл. 88, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение да пропуснати ползи и евентуалния иск с правно основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД за плащане на равностойността на имотите, прехвърлени на трети лица.
За да отхвърли посочените искове, въззивният съд е приел, че ищецът е имал право на вземане срещу В. К. и „Н” Е. на сума в размер 59 500 лв. – получената от ЕТ „Н” цена по двете сделки за покупко-продажба на обособени части от приватизирания обект /по иска с правно основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД/, както и на сума в размер 33 600 лв. – пропусната полза, от която ищецът е лишен, представляваща разликата между продажната и действителната пазарна цена от 18 400 лв. за магазина за месо и 15 200 лв. за магазина за видеокасети /по иска с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД/. По възражението за прихващане е установено, че направените от купувача по приватизационната сделка, респективно неговите правоприемници след договора за приватизационна продажба подобрения са в размер общо 132 300 лв. и следва да се уредят на базата на неоснователното обогатяване, тъй като причина за разваляне на договора е поведението на подобрителя и на него не следва да му се признават права на добросъвестен владелец. Поради извършеното съдебно прихващане на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, въззивният съд е стигнал до извода, че с вземането за подобрения в размер 132 300 лв. са погасени задълженията по чл. 57, ал. 2 от ЗЗД в размер 59 500 лв. и по чл. 88, ал. 1 от ЗЗД за сумата 33 600 лв., поради което посочените два иска са отхвърлени.
Същественият материалноправен въпрос кой има правно положение на добросъвестен владелец в хипотезата на разваляне на договора не е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС и в частност с Постановление № 6 от 27.12.1974г. по гр. д. № 9/1974г. на Пленума на ВС. Въззивният съд не е възприел ЕТ „Н”, В. К. и „Н” Е. като добросъвестни владелци, а изрично е посочил, че на подобрителя не следва да му се признават права на добросъвестен владелец, тъй като причина за разваляне на договора е неговото поведение, а правоотношенията във връзка с подобренията следва да се уредят на базата на неоснователното обогатяване.
Неоснователен е доводът, че въпросът могат ли претенциите за обезщетение на подобренията, направени от недобросъвестния владелец, да се навеждат ч. възражение, е решен в противоречие с практиката на ВС. Позоваването на решение № 1721/28.06.1957г. по гр. д. № 7928/1956г., ІV г. о. е неоснователно, тъй като цитираното решение има предвид недопустимост на възражението за прихващане на направените подобрения, ако подобрителят е недобросъвестен владелец, направено в производство по иск за собственост. По иск за собственост възражението за подобрения е във връзка с упражняване на право на задържане върху имота, поради което такова е допустимо от добросъвестния владелец. В конкретния случай възражението за подобрения е правопогасяващо, релевирано е като средство на защита по осъдителен иск и с него се цели погасяване на две насрещни вземания до размер на по-малкото от тях.
По касационната жалба на „Н” Е. , гр. С. и В. К. К.
По отношение на иска с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД въззивният съд е приел, че същият е допустим и исковата молба не е преждевременно заведена, тъй като изискването за провеждане на преговори между страните не е изведено от закона в условие за допустимост на иска. Решаващият съдебен състав е констатирал, че купувачът е платил на 30.03.2001г. и е извършил две продажби на обособени като самостоятелни части от имота – магазина за месо на 02.07.2001г. и магазина за обмен на видеокасети на 06.08.2004г. Въз основа на тези констатации е направен извод, че купувачът е нарушил задължението си по чл. 9 от договора да не продава в 5-годишен срок от плащането, поради което за ищеца е възникнало правото по чл. 12 от договора да иска развалянето му по съдебен ред. Изложени са съображения, че прехвърлянето на част от правото на собственост също е нарушение на забраната и след като в договора е записано, че купувачът се задължава да не извършва продажба на обекта, тази забрана се отнася, както за цялото, така и за отделните му части. Това нарушение е съществено поради социалния характер на приватизацията и интересите на кредитора изискват предоставеният по договора за приватизационна продажба имот да се ползува по досегашното му предназначение.
Според въззивния съд поради отпадане с обратна сила на основанието на приватизационния договор, в изпълнение на който е предадена собствеността, се дължи връщане на даденото. За да уважи иска с правно основание чл. 55, ал. 1 връзка с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД по отношение на „Н” Е. относно недвижим имот, представляващ „К” с площ 307,50 кв. м. обособена част от търговски обект „Р”, находящ се в гр. С., ул. „Д” бл. „Д” № 9* решаващият съдебен състав е изложил съображения, че посоченото дружество е легитимирано да върне имота, тъй като купувачът по приватизационната сделка ЕТ „Н” е прехвърлил търговското си предприятие на „Н” ЕООД.
Съществените процесуалноправни въпроси относно допустимостта на исковете по чл. 87, ал. 3 и чл. 55, ал. 1 във връзка с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Константно е разбирането на ВКС, че процесуалните предпоставки за надлежно упражняване правото на иск са визирани в закона. Положителните процесуални предпоставки трябва да са налице, за да може правото на иск да бъде надлежно упражнено, а отрицателните процесуални предпоставки осуетяват упражняването на правото на иск, докато са налице и представляват пречки за упражняване правото на иск. Както положителните, така и отрицателните процесуални предпоставки са предвидени в закона и в тях не се включва изискването за провеждане на преговори между страните, дори и ако това изискване е уговорено в договора като предпоставка за завеждане на иск.
По въпроса следва ли интересите на ищеца да са увредени от ответника, за да е налице право на иск, законовите разпоредби и практиката на ВКС са в смисъл, че за да възникне право на иск, е необходимо да е възникнал между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съда, да е налице интерес от търсената с иска защита. Допустимостта на иска се определя от индивидуализирането на спорния предмет, което става с основанието /обстоятелствата, на които се основава искът, фактите, от които произтича претендираното субективно материално право/ и петитума /искането/ на исковата молба.становяването на твърдяното в исковата молба увреждане на интересите на ищеца от ответника е въпрос, който е относим към изясняване на спора по същество и е предмет на доказване в процеса и по който съдът дължи произнасяне с решението. В този смисъл въззивният съд е постановил решението си в частта, с която са уважени част от предявените искове, съобразявайки се с постоянната практика на ВКС по изложените от касаторите „Н” Е. и В. К. съществени процесуални въпроси.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. Въпросът дали разпореждането с част от приватизирания обект представлява неизпълнение на задължението на купувача по приватизационния договор да не продава приватизирания обект в петгодишен срок от изплащане на цената, не е от значение за развитието на правото, тъй като разпоредбата на чл. 41, ал. 2 от ЗППДОП /отм./ е ясна и не създава проблеми при нейното прилагане.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. И. К. ч. процесуалния й представител адв. Н срещу решение № 116 от 13.06.2008г. по в. т. дело № 299/2007г. на Апелативен съд Варна, търговско отделение. Определението в тази част подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му пред ВКС на РБ, Търговска колегия, друг тричленен състав.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 116 от 13.06.2008г. по в. т. дело № 299/2007г. на Апелативен съд Варна, търговско отделение. Определението в тази част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.