4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1119
София, 10.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 145 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. И. Д. от [населено място], приподписана от адв. П. П., против въззивното решение № 251 от 2 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 263 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с което е отменено решение № 607 от 26 март 2010 г., постановено по гр.д. № 945 за 2008 г. на районния съд в [населено място] за осъждане на Е. Н. П., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], да заплати на основание чл. 92 ЗЗД на М. Д. сумата от 1306,67 лева за периода 14 декември 2008 г. – 1 януари 2010 г. и вместо него искът е отхвърлен, и в частта, с която е потвърдено същото първоинстанционно решение за отхвърляне на иска на Д. до пълния му предявен размер от 8880 лева и за периодите 1 септември 2008 г. – 14 декември 2008 г. и 1 януари 2010 г. – 1 януари 2012 г.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводството, както и при необоснованост, защото съдът неправилно приел, че неустойка се дължи само в случай на прекратяване на договора от страна на наемателя; направеното тълкуване на волята на страните е превратно и едностранно – посочването, че не се дължи предизвестие и от двете страни сочи, че искането е било да се наложи гаранционна клауза при неизпълнение на договора от коя да е от страните; наемният договор е прекратен изцяло по вина на наемателя, който е престанал да плаща, но въззивният съд приел едва ли не, че касаторът е недобросъвестен; съдът не изразил мнение по мотивите на районния съд, който прием, че наемодателят нямал право да сключва договор за наем за пет години. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – съдът се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които са от съществено значение за правилното приложение на закона – при приложението на чл. 20 ЗЗД, съдът превратно изтълкувал общата воля по договора и не обсъдил отделните уговорки в него в тяхната взаимна връзка, нито изходил от смисъла на целия договор, а приел, че претенцията противоречи на обичаите в практиката и на добросъвестността; съдът обединил в едно две от клаузите на договора; произволен е изводът на съда, че неустойка се дължи само в случай, че наемателят сам напусне обекта, тъй като страните са уговорили различни размери на неустойката при различни хипотези, като втората е била – ако договорът се прекрати, това да стане без предизвестие от двете страни и тази клауза касае и двете страни; касаторът действал и добросъвестно, като направил нещо вповече – изпратил и покана; ответникът затворил помещението, не го освободил от собствените си вещи, държал ключ в себе си, докато не бил принудително отстранен от съдебен изпълнител; тълкуването на волята на страните по един договор, е съществен материалноправен въпрос, имащ съществено значение за правилното приложение на закона.
Ответникът Е. Н. П., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
В атакуваната част от въззивното решение е прието, че наемният договор е бил прекратен от касатора с писмено предизвестие; налице е спор по клаузата от раздел ІV „Допълнителни условия” на договора: „Ако наемателят освободи помещението преди уговорения срок дължи на наемодателя половината дължимия наем до изтичането на уговорения срок. Да няма писмено предизвестие 1 месец напред от двете страни, а да се изплати неустойка по определения наем за целия период посочен в договора.”, като касаторът счита, че във всички случаи на предсрочно освобождаване на помещението от наемателя, той дължи заплащане на уговорената неустойка в размер на половината от дължимия наем за периода на договора, а според ответника уговорката касае само случаите, когато наемателят доброволно освободи имота преди изтичането на срока на договора; с оглед правилата за тълкуване, договорената неустойка касае само случаите, когато доброволно наемателят реши да напусне имота преди изтичането на срока и то без да изпрати предизвестие; този извод се налага и от включването на уговорката в „Допълнителни условия”, а не при клаузите, касаещи прекратяване на договора, където попада виновното неизпълнение на договора от страна на наемателя; след като договорът е прекратен едностранно от наемодателя, то наемателят не дължи заплащане на неустойка.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
В разглеждания случай касаторът не е успял да постави обусловил изхода на спора правен въпрос. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Посоченото разрешение се основава на принципа на диспозитивност на гражданския процес, закрепен в чл. 6, ал. 2 ГПК – само страните по спора могат да определят обема на търсената правна защита и съдействие.
Единствената конкретизация, направена от касатора, е сторена в последното изречение на изложението на основанията за допускане на касационното обжалване – тълкуването на волята на страните по един договор, е съществен материалноправен въпрос, имащ съществено значение за правилното приложение на закона. Това твърдение засяга принципен въпрос, но не е ясно как касаторът обвързва конкретните разрешения на въззивния съд с посочения въпрос, не е посочено. Съобразно изложените изисквания към правните въпроси, касаторът следва да посочи ясен правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора, например по значението на включването на клаузата в един или друг раздел от договора, по значението на отделянето на уговорките една от друга и пр,, но подобен правен въпрос не е поставен, поради което касаторът не е ангажирал общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 251 от 2 ноември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 263 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в обжалваните му части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: