ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1126
София, 10.08.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1419 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на А.п. /АП/ П. /контролираща страна/ чрез прокурор С. Г. и на адвокат В. като процесуален представител на И. В. Б. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 11.V.2010г. по в.гр.д. № 886/2009г.
Ответникът по касационните жалби П. на РБ /П./ не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд е отменил решението на Пловдивския ОС от 05.VІ.2009г. по гр.д. № 3427/2008г. в отхвърлителната му част за сумата 10000лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. да заплати на И. Б. 10000лв. обезщетение за причинените й неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.217 ал.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл.26 ал.1 във вр. с чл.20 ал.2 във вр. с ал.1 от НК, ведно със законната лихва от 02.VІ.2007г. до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му отхвърлителна част до сумата 50000лв.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че срещу И. Б. и съпруга й К. Б. на 28.ХІІ.2004г. е образувано досъдебно производство за престъпление по чл.217 ал.2 от НК за това, че през периода 2000 – 2003г. при условията на продължавано престъпление в съучастие и като съизвършители в качеството на пълномощници на Е. В. К., сестра на И. Б., съзнателно действали против законните интереси на представляваната, че на 13.ХІІ.2005г. е внесен обвинителен акт в РС Пловдив, че с присъда на този съд от 26.V.2006г. ищцата е призната за виновна по повдигнатото й обвинение и е освободена от наказателна отговорност на основание чл.78а от НК, че с решение от 04.ІV.2007г. Пл.ОС е отменил присъдата и върнал делото на прокуратурата за отстраняване на нарушения на процесуални правила и че с постановление от 23.V.2007г. по отношение на Б. наказателното производство относно това престъпление /но не и за престъплението по чл.319 от НК/ е прекратено, тъй като по силата на чл.218в от НК за престъпление по чл.217 ал.2 от НК, извършено по отношение на роднини по съребрена линия до втора степен, каквито са ищцата и сестра й Е. К., наказателно производство се възбужда по тъжба на пострадалия. При тези обстоятелства е направен извод, че е налице хипотезата по чл.2 ал.1 т.2 пр.3 от ЗОДОВ, тъй като по отношение на ищцата наказателното производство е прекратено, тъй като престъпление по повдигнатото й обвинение тя не е извършила. Повдигнатото обвинение е било незаконно поради законовата пречка по чл.218в от НК, не е налице престъпление от общ характер, само относно каквито по силата на чл.191 от НПК се провежда досъдебно производство, което придава незаконен характер на всички действия по разследване на престъплението и по внасяне на обвинителен акт в съда. Дело от частен характер не е образувано, а дали ищцата е извършила престъпление от такъв характер, е ирелевантно за спора, тъй като незаконността на обвинението по смисъла на чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ обхваща случаите на престъпления от общ характер. Прието е при тези обстоятелства, че ищцата претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в продължителен и непрекъснат стрес, свързан с връчването на призовки и провеждане на разпити в полицията, безсънни нощи и притеснения, влошаване на отношенията със съпруга й, загуба на доверие в себе си, затрудняване на търговската й дейност. При определяне размера на обезщетението въззивният съд съобразил както характерът и интензитета на доказаните вреди, така и с продължителносттеа на периода, през който ищцата била обвиняема.
В изложението на АП П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата, като постановил решението в противоречие с чл.188 от ГПК. Съдът не се съобразил с изискванията на чл.52 от ЗЗД и практиката на съдилищата, обективирана в две решения на състави на ВКС и в ТР № 5/2007г. Твърди се, че от приетото за установено не може да се направи извод, че неимуществените вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство, както и оставането на ищцата без работа, без това да е взето предвид при определяне размера на обезщетението.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на И. Вл.Б., инкорпорирано в касационната жалба, се сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в две решения на негови състави, относно размера на обезщетението, въпросът за което бил и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – за уеднаквяване на критериите и обезщетенията, присъждани по ЗОДОВ.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай релевирания и от двамата жалбоподатели въпрос е по приложението на чл.52 от ЗЗД. С представените от тях съдебни решения, обаче, не се обосновава наличие на противоречива практика. Противоречива би била практиката по решения, с които са определени значително различаващи се по размер обезщетения /като част от едни и същи или по-големи от уважените размери, а не поради по-малки предявени размери/ за случаи, напълно сходни или сходни в основните факти, касаещи вида и тежестта на уврежданията /в този смисъл решение № 830/20.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1898/2009г. на ВКС ІV ГО, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/.
С решение № 48/04.ІІ.2004г. по гр.д. № 2041/2002г. ВКС на РБ ІV ГО е приел, че обезщетение в размер на 3000лв. за неимуществени вреди от неоснователно обвинение за престъпления по чл.387 ал.1 и чл.216 ал.1 от НК, повдигнато през 2007г., наказателното производство по което приключило с оправдателна присъда близо две години по-късно, е в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД.
С решение № 1599/22.VІ.2005г. по гр.д. № 876/2004г. състав на ВКС ІV ГО е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000лв. за образувано през 1988г. наказателно производство за престъпление по чл.261 от НК /отм./, приключило през 2000г. с оправдателна присъда.
С решение № 5/30.І.2007г. по гр.д. № 620/2006г. ВтАп.С е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000лв. за незаконно обвинение за престъпление по чл.115 от НК, по което лицето е оправдано, като е прието, че предвид миналите му осъждания не може да се приеме, че то тежко е преживяло обвинението и че не се е ползвало с добро име сред обществото, което да е накърнено.
С решение от 27.ІІІ.2008г. по гр.д. № 1726/2007г. ВКС на РБ І ГО е прието, че обезщетение в размер на 40000лв. за неимуществени вреди от задържане под стража от август 2000г. до август 2002г. и за повдигнати обвинения за престъпления по чл.116 т.10, по чл.293 ал.2 и по чл.290 ал.1 от НК, за които наказателното производство е прекратено през декември 2003г. поради неизвършването им от обвиняемия.
Съпоставката между посочените решения и атакуваното в настоящото производство налага извод за липса на сходство във фактическите обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции, и, респективно, за липса на противоречива практика. В тази връзка следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест във всеки конкретен случай, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай. С оглед на това допускането на касационно обжалване по поставения въпрос е безпредметно, тъй като то не би довело нито до уеднаквяване на съдебната практика, нито до точното прилагане на закона и до развитие на правото.
Останалите релевирани в изложението на АП П. съображения обективират преценката му за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение /вероятно на чл.188 от ГПК /отм./, без да се сочи в какво конкретно се изразява то, и за необоснованост, които представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК и подлежат на касационен контрол едва в касационното производство, ако такова бъде допуснато, но не и в това по допускането му.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, първи граждански състав, № 464 от 11.V.2010г. по гр.д. № 886/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: