О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1129
София , 13.10. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на ………………………. септември две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 976/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от П. Д. М. и С. Д. К., приподписана от адвокат П, срещу въззивното решение № 1* от 14.11.2008 г. по в. гр. д. № 1926/06 г. на Пловдивския окръжен съд, с което в сила е оставено решение № 86 от 27.06.2006 г. по гр. д. № 99/06 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е уважен предявен срещу касаторите иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на 0.447 дка, ситуирани в югоизточната част на нива с площ от 0.900 дка в землището на гр. П. юг, кв. “О”, съставляваща имот № 1* образуван от имот № 1* по плана за земеразделяне. Поддържа се, че като не е определил правилно статута на спорния имот съобразно нормите на чл. 7 от чл. 9, ал. 4 ЗУТ, предвид неговото местонахождение и индивидуализация, съдът неправилно е приложил института на придобивната давност във връзка с нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, не е провел косвен съдебен контрол върху постановеното от ОС ”З” решение за възстановяване на собствеността с план за земеразделяне, а фактическите и правни изводи са формирани при неизяснена фактическа обстановка и без да са обсъдени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответниците К. Р. Б. Х. Г. К., А. Г. К., Г. И. Г. и Г. Н. Г. считат жалбата за неоснователна.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
За да уважи иска за ревандикация, Пловдивският окръжен приел за доказано ищците да са собственици на възстановен по ЗСПЗЗ недвижим имот, част от който е спорният по делото. Заявеното от ответниците правопрекратяващо възражение за придобивна давност счел за неоснователно, предвид нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, установяваща неприложимост на посочения придобивен способ за земи, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, и данните по делото, че владението върху спорната площ е доказано от 2001 г. нататък, при което положение законоустановеният 10-годишен срок не е изтекъл.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице по следните съображения:
Касаторите се позовават на П. № 7/65 г. на Пленума на ВС и твърдят, че в нарушение на задължителната практика по приложението на чл. 188 ГПК /отм./ въззивният съд е постановил обжалваното решение без да е изяснил делото от фактическа страна, не е събрал достатъчно доказателства за твърденията на ищците и не е обсъдил всичките събрани по делото доказателства – заключения на вещото лице, показанията на свидетелите, както и доводите и съображенията на страните. Този тълкувателен акт не намира приложение към разглеждания случай поради различната по характер дейност и различните правомощия на второинстанционния съд към момента на приемане на П. , и съответно към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение. Пловдивският окръжен съд е действал не като контролно-отменителна, а като въззивна инстанция, т. е. като втора инстанция по съществото на спора, поради което и се е съобразил с т. 4 от ТР № 1/2001 г. на Върховния касационен съд, като в рамките на материалния спор, определени пред първоинстанционния съд и в пределите на въззивната жалба, е направил свои самостоятелни изводи по съществото на спора, без да се съобразява с конкретно посочените от въззивниците основания за порочност на първоинстанционния съдебен акт.
ТР № 6/2005 г. на ОСГК на Върховния касационен съд – т. 4, се отнася за пределите на косвения съдебен контрол върху заповеди и решения за възстановяване на собствеността по чл. 4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, осъществяван в исковото производство по спорове за право на собственост. Затова то също неправилно се сочи като основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се добави, че въззивният съд е изложил подробни мотиви по заявеното оспорване на действителността на решение № 7* от 22.05.2003 г. на ОС “З” гр. П., т. е. упражнил е косвен съдебен контрол върху акта, съставляващ основание за претендираните от ищците права.
Поддържа се, че обжалваното решение противоречи на решение № 643 от 01.07.2004 г. по гр. д. № 1480/03 г. на ТК, II-ро о., и на решение № 1752 от 07.10.2004 г. по гр. д. № 1340/03 г. на IV-то г. о. на ВКС. В тях е застъпено становището, че актът на общинската поземлена комисия не може сам по себе си да легитимира ползуващите се от него в едно състезателно исково производство при спор за собственост на земеделска земя, поради което претендиращите следва да докажат и начина, по който са придобили имота до внасянето му в ТКЗС.
В разглеждания случай по делото е приложена преписката на ОСЗГ, по която е издадено решението от 2003 г. Приложено е и гр. д. № 841/93 г. на Пловдивския районен съд.становено е, че наследодателката на ищцата К, починала в 1993 г., е заявила за възстановяване ниви от 10.000 дка и от 18.900 дка в м. “О” в гр. П.. П. е цялостното развитие на процесуалното правоотношение във връзка със заявлението за възстановяване на собствеността, включително първоначално постановеният отказ, отменен по съдебен ред, след което въз основа на решение № 3024/18.07.1995 г. на ВС, III-то г. о., е издадено решение № 732р от 16.09.1997 г. на ПК за възстановяване с план за земеразделяне.
По делото е установено, че през 1950 г. Рангел Бл. Н. – наследодател на Н. Р. Б. , е внесъл в ТКЗС ниви с площ от 19.000 дка и от 4.800 дка, а Н. Б. е внесла от свое име нива от 10.000 дка. Зачитайки силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 1021/00 г. на Пловдивския окръжен съд /постановено след отмяна на решението по гр. д. № 841/93 г./ по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от С. Р. Г. – сестра на Н. Б. , с което е прието, че нивата от 18.990 дка е била собственост на техните наследодатели, е извършена доброволна дела, след което – и разпоредителни сделки в полза на част от ищците по делото. Затова неоснователно е твърдението, че заявено за възстановяване е правото на собственост само върху 10.000 дка, а възстановеният имот, част от който е спорният по делото, е с площ от 13.294 дка.
Представените доказателства са обсъдени от въззивния съд в тяхната съвкупност, във връзка с доводите и възраженията на страните, и в съответствие с данните по делото и закона, включително и проверявайки акта на поземлената комисия по отношение на неговата законосъобразност, правилно е прието, че ищците са собственици на имота, респективно че техните наследодатели и праводатели са били собственици към момента на внасянето му в ТКЗС. Доводът, че по делото не е установено местоположението на подлежащите на възстановяване 10.000 дка, е неоснователен, предвид установеното с многобройните съдебно-технически експертизи, изследвали статута и установили категорично, че спорната част, заснета като част от имот № 9 по кадастралния план от 2001 г., попада в имот № 1* по плана за земеразделяне, възстановен на праводателката на ищците. Имотът не попада в урбанизирана територия, респективно имот № 9 по своето предназначение е селскостопанска земя, поради което правилно е възстановен с план за земеразделяне.
Ответниците са противопоставили възражение за придобивна давност, основано на два писмени договора от 1960 и 1962 г., с които техният наследодател закупил ниви с площ от 900 и от 700 кв. м., и н. а. № 58/73 г. за собственост по давност на жилищна сграда, застроена на 102 кв. м. и дворно място от 600 кв. м. Позовали са се и на н. а. № 172/2001 г., с който са признати за собственици по наследство и давност на имот пл. № 9 по кадастралния план от 2001 г. с площ от 1 382 кв. м., масивна жилищна сграда, два гаража и стопански постройки. Спорната по делото площ е незастроена. Окръжният съд правилно е приел, че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ /Обн., ДВ, бр. от 18.11.1997 г., в сила от 22.11.1997 г./, по отношение на имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, изтеклата придобивна давност не се зачита и започва да тече от деня на влизането на разпоредбата в сила. До предявяването на иска законоустановеният 10-годишен срок не е изтекъл и ответниците не се легитимират за собственици.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение 1683 от 14.11.2008 г. по в. гр. д. № 1926/06 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. Д. М. и С. Д. К. да заплатят на К. Р. Б., Х. Г. К., А. Г. К., Г. И. Г. и Г. Н. Г. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: