4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1164
С. 07.12. 2010 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б., Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести октомври, две хиляди и десета година в състав:
Председател : ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове : ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова
гр. дело № 590/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Л. Г., приподписана от адвокат Г. Н., срещу въззивно решение от 08.01.2010г. по гр.д.№675/2009г. на Д. окръжен съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК по правен въпрос относно това, че при конкуренция на подлежащи на вписвания актове, приоритет има по-рано вписаният акт. Съдът е дал приоритет на договора от 11.10.1995г., без да съобрази, че в имотния регистър има вписан договор от 30.10.1995г. В противоречие с практиката на ВКС е изводът, че договорът от 11.10.1995г. черпи правното си основание на §4а ПЗР ЗСПЗЗ.В противоречие с практиката на ВКС е и произнасянето по процесуален въпрос за допустимостта на предявения иск при правната възможност за водене на иск по чл.108 ЗС. Налице е и основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК по отношение на въпроса кога е въведено изискването за вписване на актовете, с които общината извършва разпоредителни сделки с недвижими имоти. Приетото от въззивния съд, че това става с приемането на ЗОС е неправилно.
Ответниците по касация оспорват касационната жалба и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в писмено становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.287 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е оставено в сила решение №106 от 27.05.2009г. по гр. дело №78/2007г. на Балчишкия районен съд, с което е уважен, предявеният от А. П. П. и К. Ж. П. срещу Ж. Л. Г. и П. М. Г. иск за установяване, че ищците са собственици на имот пл.№ 974, м.”П.”, землището на[населено място], [община], с площ 500 кв.м.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че установителният иск за правото на собственост е допустим, тъй като правата на ищците се засягат от претендираните от ответниците права върху имота въз основа на сключен между тях и общината договор от 1995г. Ищците черпят правата си от договор с дата 11.10.1995г., сключен с [община] на основание пар.4а, ал.5 ПЗР ЗСПЗЗ. Договорът е сключен с тях в качеството им на ползватели на основание акт на МС, правото на собственост върху имота не подлежи на възстановяване на граждани и стойността на имота е заплатена по съответния ред. Въззивният съд е проследил развилото се административно производство относно правото на изкупуване на ищците по §4а,ал.5 ПЗР ЗСПЗЗ. Приел е, че с последващия договор от 30.10.1995г., сключен с ответниците, общината не е могла да прехвърли собствеността върху същия имот, тъй като вече не е притежавала права и договорът не е породил вещноправен ефект.По възраженията на ответниците съдът е приел неприложимост на нормата на пар.4б ПЗР ЗСПЗЗ, тъй като тя урежда хипотези, различни от разглежданата, а именно възстановяване на земи на граждани върху земеделски земи в терен по параграф 4 и условията за придобиване правото на собственост върху такъв имот от ползвател.По отношение възражението, че договорът на ищците не е вписан, въззивният съд е приел, че изискването е въведено след сключването му като не е предвидено ретроактивно действие на разпоредбата.
По поставения процесуален въпрос относно допустимостта на предявения иск за собственост, настоящият съдебен състав приема, че не са налице изискванията на чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.Приетото от въззивния съд относно наличието на правен интерес за водене на установителния иск за собственост с оглед легитимацията на ответниците като собственици с договора от 1995г., не противоречи на приетото в приложеното решение №11/1979г.,ВС за допустимостта на установителния иск само при установен правен интерес. Последното третира правото на иск на наемател на един имот да атакува като трето лице сключен договор за покупко продажба на същия имот. Приетото от въззивния съд е в съответствие с трайната съдебна практика за наличие на правен интерес от водене на установителен иск за собственост, когато ответникът оспорва това право на ищеца като сам се легитимира с документ за собственост. Не е налице основанието на чл.280,ал.1,т.2 ГПК по отношение да поставените правни въпроси относно конкуренцията на подлежащи на вписвания актове и приложимостта на §4а ПЗР ЗСПЗЗ по отношение на договора от 11.10.1995г. Приложеното във връзка с първия въпрос решение № 1692/2000г., ВКС,ІV г.о. е неотносимо. Изводът в него, че при конкуренция на вписванията, приоритет има по –рано вписаният акт във връзка с прилагане последиците на развалянето на договор за прехвърляне на вещни права, съгласно чл.88,ал.2 ЗЗД, когато е налице прехвърляне на имота на трето лице преди вписване на исковата молба по чл.87,ал.3 ЗЗД, са неотносими към решаващите изводи в обжалваното решение за липса на изискване за вписване на договорите, с които се извършва придобиване и разпореждане с имоти – частна общинска собственост преди влизане в сила на ЗОС/ДВ, бр.44 1996/ – чл.34. Относно втория правен въпрос следва да се има предвид, че приложените решения №153/2009г., ВКС, ІVг.о., №208/2009г.,ВКС,ІV г.о. също са неотносими. Това е така, защото те касаят хипотези на трансформиране правото на ползване в право на собственост по реда на §4а,ал.1 и §4б ПЗР ЗСПЗЗ. В разглеждания случай въззивният съд е изложил мотиви за приложимост на хипотезата на §4а,ал.5 ПЗР ЗСПЗЗ, която е различна от разгледаните в сочените съдебни решения.
Не е налице и основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Така формулираният от касаторите въпрос – кога е въведено изискването за вписване на актовете, с които общината извършва разпоредителни сделки с недвижими имоти, не може да обуслови допускане касационно обжалване на това основание, тъй като цитираните законови разпоредби, са ясни. Не се налага такова тълкуване, при което ще се стигне до отстраняване на противоречива или създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или пък на непълноти на правните разпоредби и в крайна сметка до усъвършенстване на правоприлагането.
По тези причини съдът намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 08.01.2010г. по гр.д.№675/2009г. на Д. окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: