О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1171
гр.София, 22.10.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4069 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. д. з. „Р. К.”- [населено място], представлявано от адв.Д. Я., срещу въззивно решение №211/13.05.2015г., постановено по възз.гр.д.№258/2015г. на Окръжен съд – Хасково, в частта му, с която е потвърдено решение №60/02.02.2015г. по гр.д.№1273/2014г. на РС – Димитровград по предявените от П. П. Б. обективно съединени искове по чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ. В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен и необоснован, поради което се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за касационно обжалване са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроси, свързани с приложението на чл.68 ал.4 КТ и конкретно за доказателствените средства, с които следва да бъде установено пред съда наличието „изключение” по смисъла на §1, т.8 от ДР на КТ, даващо право на работодателя да сключи с работника срочен трудов договор по чл.68 ал.1 т.1 КТ.
Ответната страна по жалбата в писмения си отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
Въззивният съд е приел, че ищцата е заемала длъжността „помощник-възпитател” в ОДЗ „Р. К.” – [населено място] по сключен, на осн.чл.68 ал.1 т.1 вр. с чл.70 ал.1 КТ, трудов договор за срок от една година – от 09.09.2013г. до 08.09.2014г. Със Заповед №03/08.09.2014г. на Директора на ОДЗ е констатирано прекратяването на трудовия договор на осн.чл.325 ал.1 т.3 КТ – поради изтичане на уговорения срок. Съдът е приел, че заповедта е незаконосъобразна, тъй като дейността, за която е сключен срочният трудов договор не е с временен, краткотраен или сезонен характер; от друга страна, че не е налице и изключението по чл.68 ал.4 КТ, поради което трудовото правоотношение е характеризирано като такова за неопределено време. Посочено е, че и в самия договор липсва описание на причините, налагащи сключването му за определено време; а такива не са установени и от събраните по делото доказателства. Напротив, установeно е обратното: че изтъкваната от работодателя причина за сключване на договора с ищцата като срочен, а именно – неизвестност на бюджета за фонд работна заплата на ОДЗ за всяка година /тъй като бюджетът се приема от първостепенния разпоредител с бюджетни средства – [община]/ – освен, че не представлява „изключение” по смисъла на §1, т.8 от ДР на КТ, защото е бъдещо несигурно събитие, но и че към датата на уволнението, щатът за 2014г. на помощник – възпитателите в ОДЗ е бил увеличен от 9 щ.бр. на 10 щ.бр., което автоматично изключва финансовите условия като възможна причина за сключване на срочното трудово правоотношение. С тези решаващи мотиви, прекратяването на трудовия договор с ищцата за длъжността „помощник-възпитател”, е счетено за незаконно и са уважени претенциите й по чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като соченото основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице.
Въпросите на касатора за приложението на разпоредбите на чл.68 ал.4 КТ и §1 т.8 от ДР на КТ, вкл. и за доказателствените средства, с които се установява в процеса наличието на „изключение” по смисъла на §1 т.8 ДР на КТ, даващо право на работодателя да сключи с работника срочен трудов договор по чл.68 ал.1 т.1 КТ, са правно релевантни за спора, тъй като са обусловили решаващата воля на съда, но същите са разрешени от въззивната инстанция в съответствие със съществуващата задължителна съдебна практика /напр. – реш. №104/23.02.2010г. по гр. д. № 453/2009г. на I. г. о., реш. №164/18.02.2010г. по гр.д.№4656/2008г. на I г.о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В цитираните актове е прието, че с нормата на чл. 68 ал.3 от КТ законодателят е ограничил възможността да се сключват срочни трудови договори по чл. 68 ал.1 т.1 КТ, позволявайки го само за работа с временен, краткотраен или сезонен характер. Възложената работа има временен характер, когато се касае до такава, имаща случаен и еднократен характер, спрямо основния и постоянен предмет на дейност, а сезонността безспорно касае възможността да бъде реализирана само в рамките на определен сезон. Втората група от случаи, при които е допустимо сключване на срочни трудови договори за определено време е уредена в чл. 68 ал. 4 КТ, съгласно който по изключение срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 може да се сключи, за срок най-малко от една година, за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, а се отнасят до основния предмет на дейност на работодателя, но това е допустимо само по изключение, дефинирано в §1 т.8 от ДР на КТ. Съгласно легалното определение, „изключение” по смисъла на чл. 68 ал.4 КТ е налице при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключването на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. Цитираните разпоредби са императивни, поради което формулираното в § 1 т. 8 от ДР на КТ изискване към съдържанието на трудовия договор – обуславящите срочността на трудовото правоотношение обстоятелства, да са вписани в трудовия договор – е задължително.
В случая съдът е констатирал, че такива обстоятелства не са вписани в трудовия договор на ищцата; а същевременно наличието им не само не се установява от събраните по делото доказателства, но и се опровергава от тях. Доводите в изложението, с които този извод на съда се оспорва, представляват оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение и поради това са извън предмета на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Следва да се отбележи, че при съществуващата задължителна за съобразяване от съдилищата практика по въпросите, свързани с приложението на нормите на чл.68, ал.4 вр. с ал.1, т.1 КТ и §1 т.8 от ДР на КТ, касаторът не е изтъкнал съображения за необходимост от промяната й, поради което поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за селектиране на жалбата, не е налице.
При този изход на делото, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноските за касационното производство е основателно. В хипотезата на чл.38 ал.2 от ЗА за осъщественото процесуално представителство и защита на адвокат В. К. – пълномощник на ищцата П. Б. – се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на сумата 364.75 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №211 от 13.05.2015г., постановено по възз.гр.д.№258/2015г. на Окръжен съд – Хасково в обжалваната му част по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ, предявени от П. П. Б. срещу ОДЗ „Р. К.” – [населено място].
ОСЪЖДА О. д. з. „Р. К.” – [населено място], представлявано от директора Н. А., на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв., вр. с чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на адвокат В. Т. К. от АК – Хасково сумата 364.75 лева адвокатско възнаграждение за осъщественото от нея процесуално представителство и защита в касационното производство на П. П. Б. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.