О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
София, 19.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3649/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. К. К., Е. А. К., В. Р. К., К. Р. К., Б. К. К., Н. К. К. и З. К. К. срещу въззивното решение № 3341/23.07.2019 г. по в. гр. д. № 306/2019 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 466/12.02.2019 г. по гр. д. № 51/2018 г. на Районния съд [населено място], е прието за установено по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по иск на Г. Ю. Ч., Д. Ю. К., А. Р. К., А. И. Б., Р. И. К., В. И. К., Е. И. К., А. С. К., М. С. К., К. С. К. /с ЕГН [ЕГН]/, К. С. К. /с ЕГН [ЕГН]/, Б. Ю. К., А. С. Х., Х. С. К., Ф. С. К. и Н. С. К., че към момента на образуване на ТКЗС през 1957 г. наследодателят на ищците Ю. И. К., починал на 26.03.1981 г., е бил собственик на недвижими имоти, представляващи: 1. нива от два ара /0.2 дка/ в местността «А.» при съседи: И. Г., А. К.; 2. нива от пет ара /0.5 дка/ в местността «К.» при съседи: М. Е., Ю. К. и 3. ливада от един ар /0.1 дка/ в местността «С. л.» при съседи: И. К. и Ш. К..
От ответниците по касация – ищци по делото, писмен отговор е подаден от К. С. К., който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; останалите не са взели становища.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Ищците са наследници на Ю. И. К., а ответниците са наследници на И. И. К.. Наследодателите на страните са братя. Ищците твърдят, че спорните имоти произхождат от бащата на двамата братя И. К., който имал шест деца, като след задомяването им отделял от собствения си имот и го предоставял на всяко едно от децата си. След отделянето на спорните имоти същите били владяни от прекия наследодател на ищците до образуването на ТКЗС и били внесени в същото като собствени имоти.
Ответниците са оспорили иска с твърдения, че техният пряк наследодател е придобил имотите преди образуването на ТКЗС въз основа на давностно владение като предоставени му от неговата майка срещу задължението той да я гледа до края на живота й; липсвали и разпоредителни сделки за твърдените от ищците отделяния на имотите.
Въззивният съд приел, че правото на собственост на наследодателя на ищците е установено с допустимо по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ писмено доказателство – опис-декларация на полските имоти на Ю. К., член на ТКЗС [населено място], подлежащи на групиране в кооперативните блокове, която не е оспорена от ответната страна. За неоснователно съдът приел възражението на ответниците, че имотите са притежавани от техния наследодател, който ги придобил по наследство от своята майка Д. К., тъй като гласните доказателства не могат с категоричност да обосноват такъв извод.
Въззивният съд приел, че, видно от подадените заявления за притежаваните от двамата братя земеделски земи и описи към тях пред поземлената комисия, заявените земи в м. «А.» и «К.» са с посочени различни граници и съседи, от което заключил, че не се касае за идентични имоти. Съдът се позовал на заключение на вещо лице по техническа експертиза, че в м. «А.» претендираната от ищците площ се застъпва с възстановения на ответниците имот № ………. по КВС в рамките на 0.133 дка в единия край и 0.002 дка в другия, тази в м. «К.» попада върху имоти № ……….. и № ……….. /и № ………., записан на трети лица/, възстановени също на ответниците, а в м. «С. л.» се засягат 148 кв. м. от имот ……….., възстановен на ответниците. Съдът се позовал и на показанията на св. А. У., според която съседи на имота в м. «К.» са тя, път, Ю. К. и Е.. Чрез съпоставяне на събраните писмени и гласни доказателства и заключението на техническата експертиза въззивният съд приел, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е доказан за имотите в м. «А.» и «К.» до размерите, в които са възстановени от поземлената комисия на ищците като наследници на Ю. К.. За ливадата в м. «С. л.» съдът приел, че доказването, че имотът не се намира в тези граници, е допустимо само по предявен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато и насрещната страна е подала заявление за възстановяване на собствеността върху този имот и претендира за собственост върху него към внасянето му в ТКЗС. В настоящия случай ответниците, респ. техният наследодател И. И., не е заявявал за възстановяване процесната земеделска земя по предвидения в ЗСПЗЗ административен ред и макар да се е снабдил в решение за възстановяване от общинската служба по земеделие, спорът за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и за този имот следва да бъде решен в полза на ищците.
В касационната жалба касаторите излагат оплакване за недопустимост на въззивното решение в частта относно имотите в м. «А.» и в м. «К.» по съображения, че въззивният съд се е произнесъл за имоти при граници, различни от заявените в исковата молба, и е индивидуализирал имотите само с две граници. Не се констатира вероятност въззивното решение да е недопустимо поради произнасяне по иск, различен от заявения, макар по отношение на имота в м. «А.» установените с решението граници да са различни от заявените с исковата молба, а по отношение на имота в м. «К.» различието да е за две от границите. Това е така, защото, предявявайки иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ищците са се позовали на решението на поземлената комисия, с което имотите са им признати за възстановяване, а видно от същото, границите на двата имота са тези, които са описани и във въззивното решение. Не обуславя недопустимост на въззивното решение и индивидуализацията на имотите само с две граници.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите:
1. Представляват ли пряко доказателство за правото на собственост опис-декларациите за внасяне на имотите в ТКЗС, когато е налице спор за правото на собственост за тези имоти към момента на внасянето им в ТКЗС и следва ли същото да бъде съобразено с поддържаното от двете страни основание за придобиване на правото – поддържа се противоречие с решение № 35 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 419/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 40 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 4109/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 348 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 657/2009 г. на ВКС, І-во г. о.
Поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е налице. Макар действително въззивният съд да е зачел доказателствената сила на представената опис-декларация, тя, видно от мотивите към обжалваното решение, не е единственото доказателство, мотивирало уважаване на иска за имотите в м. «А.» и в м. «К.». Въззивният съд е приел иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за основателен за имотите в посочените местности, като е извършил съпоставка на събраните писмени и гласни доказателства /за съседите на имота в м. «К.» освен показанията на св. А. У. следва да се имат предвид и показанията на св. К./ и заключението на техническата експертиза, от което се установява и това, че между страните не съществува спор по отношение ползването на място на съответните имоти, т. е. всяка от страните е съобразила местоположението към образуването на ТКЗС на имотите, които счита за свои, а спорът е породен от обстоятелството, че признатите за възстановяване на ищците имоти са нанесени в картата на възстановената собственост като имоти на ответниците. Следва да се съобрази и изявлението на вещото лице инж. Б. М. в съдебното заседание на 19.10.2018 г. /л. 136 от първоинстанционното дело/, че в двете местности «А.» и «К.» има запазени на място стари реални граници, като ползването на имотите от страните е по тези граници. Установено е и това, че имотът в м. «С. л.» е възстановен на ответниците по иска, макар същите да не са заявявали за възстановяване имот в тази местност. Това обстоятелство, както и данните от свидетелските показания, че ищците са имали имот там, са обосновали извода на съда за основателност на иска и за този имот. Следователно, въззивният съд не е придал на опис-декларацията характер на пряко доказателство, както се твърди в поставения първи въпрос, което го прави зададен в несъответствие с данните по делото и затова по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Не се установява и противоречие на въззивното решение с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика. Не се разкрива противоречие и с цитираните в касационната жалба съдебни актове: решение № 1178 от 17.12.2008 г. по гр. д. № 275/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., в което е прието, че в тежест на ищеца, съгласно разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, е да установи, че неговият праводател е бил собственик на процесния имот към момента на внасянето му в ТКЗС, както и да докаже правното основание за придобиването на правото на собственост, и с решение № 368 от 06.05.1997 г. по гр. д. № 486/1996 г. на ВКС, І-во г.о, според което за иска по чл. 14, ал. 4 ЗПСЗЗ е без значение кой е внесъл земите в стопанството; целта на производството по посочения текст е да се установи чия собственост са били земеделските земи именно към момента на внасянето им в стопанството, защото в разглеждания случай тези предпоставки за уважаване на иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ /че имотите са принадлежали на прекия наследодател на ищците към образуването на ТКЗС на основание давностно владение/ са установени от гласните доказателства и от заключението на техническата експертиза.
2. Следва ли при установен спор за ползването на имотите към настоящия момент производството по делото да приключи по гражданскоправен ред или следва да бъде прекратено и границите да бъдат установявани по административен ред – поддържа се противоречие с решение № 368 от 23.06.2009 г. по гр. д. № 1066/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Твърдяното противоречие не е налице поради различие във фактическата обстановка по двете дела. Видно от решението на ВКС, ІІ-ро г. о., спорът между страните не е относно това кой е бил собственик към образуване на ТКЗС на спорните два имота, а е бил съсредоточен относно определянето на границите на възстановените земеделски земи по подадените от двете страни заявления за това, при което е прието, че този спор е предмет на предвидената в ППЗСПЗЗ специална административна процедура по оспорване на границите на възстановените земеделски земи, който изключва общия исков ред. Видно от мотивите към обжалваното решение, хипотезата, пред която са изправени страните по настоящото дело, е различна – въззивният съд е приел, че е сезиран със спор за принадлежността на правото на собственост към момента на внасянето на имотите в ТКЗС, който спор според трайната съдебна практика на ВКС подлежи на разглеждане по реда на исковото гражданско производство. Ето защо не се констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по поставения втори въпрос.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Изложените от касаторите доводи са за пороци при възприемане на фактическата обстановка от съда, при анализа на доказателства и извеждане на правните изводи, за смесване между фактическа обстановка, правни изводи и приложима съдебна практика, поради което в нарушение на чл. 121 от Конституцията на РБ не е осигурено установяване на обективната истина; твърди се също, че са нарушени основни принципи на гражданския процес като правото на безпристрастен съд /чл. 22 ГПК/, изискването на равнопоставеност, за мотивиране на съдебните актове /чл. 236, ал. 2 ГПК/, че е налице очевидна неправилност поради немотивиране на съдебния акт, тъй като мотивите са така неясни, че от тях не се разбира формираната воля на съда в диспозитива. По тези доводи следва да се посочи, че част от тях по съществото си са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Не е очевидно неправилен съдебен акт, който е постановен при неточно тълкуване или прилагане на закона или при неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателства. При липса на ясно изразена правораздавателна воля съдебният акт не би бил очевидно неправилен, а нищожен, което обаче не се констатира от прочита на обжалваното решение, както и не се установява да е допуснато нарушение на посочените от касаторите основополагащи принципи на гражданския процес. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация К. К. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие сер. АВ № 000058/2019 г.
След приключване на настоящото производство въззивният съд следва да се произнесе по реда на чл. 247 ГПК, като посочи разположението на имотите, предмет на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, към настоящия момент, а именно върху части от кои имоти по картата на землището попадат понастоящем /констатации за това се съдържат в мотивите към въззивното решение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3341/23.07.2019 г. по в. гр. д. № 306/2019 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. К. К. с ЕГН [ЕГН], Е. А. К. с ЕГН [ЕГН], В. Р. К. с ЕГН [ЕГН], К. Р. К. с ЕГН [ЕГН], Б. К. К. с ЕГН [ЕГН], Н. К. К. с ЕГН [ЕГН] и З. К. К. с ЕГН [ЕГН], всички от [населено място], [община], Б. област, да заплатят на К. С. К. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
ИЗПРАЩА делото на Благоевградския окръжен съд за произнасяне по реда на чл. 247 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: