2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
София, 20.12. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3136/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 209 от 15.05.2019 г. по в. гр. д. № 196/2019 г. Великотърновският окръжен съд потвърдил решение № 533 от 14.01.2019 г. по гр. д. № 1347/2018 г. на Горнооряховския районен съд, с което са отхвърлени предявените от съпрузите П. И. К. и Н. Е. К. срещу К. Д. Ц. искове за приемане на установено, че ищците са собственици на реална част от около 60 кв. м. от урегулиран поземлен имот, както и на построената върху тази част стопанска постройка, за осъждане на ответницата да премести съществуващата ограда, както и да заплати обезщетение за лишаване от право на ползване за периода от 01.07.2013 г. до датата на предявяване на иска – 29.06.2018 г., в размер на 600 лева.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК, чрез адв. М. С., е подадена от ищците. Иска се иска отмяна на въззивното решение заради неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довели и до необоснованост на атакувания съдебен акт. Поддържа се необоснованост на извода, че процесната постройка принадлежи на ответницата, тъй като по делото не е налице нито едно пряко доказателство за принадлежност на правото на собственост и това е в нарушение на правилата за доказване от страна на окръжния съд. Неправилно е приложен и чл. 92 ЗС, уреждащ приращението, като не е зачетено неговото изключение, наложено от принципа на свободата на договаряне, според което, след като в договора за прехвърляне правото на собственост от 1969 г., легитимиращ праводателите на ответницата, е записано, че се прехвърля празното дворно място, то няма как по приращение да се придобие собствеността върху постройките в него, тъй като волята на страните относно предмета на договора е изрично изразена и изключва сградите. И след като праводателите на ответницата не са придобили правото на собственост върху процесната постройка, то тя също не е нейн собственик по силата на приращението.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на първо място, като решен в противоречие с решение № 738 от 01.12.2005 г. по гр. д. № 352/2005 г. на ВКС, I-во г. о., се поставя въпросът дали сделка, оформена с нотариален акт за покупко-продажба на дворно място, в който изрично е записано, че предмет на продажбата е дворно място – незастроено, води до прехвърляне и на правото на собственост и върху стопанска сграда по силата на чл. 92 ЗС. На второ място, като решен в противоречие с решение № 199 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 480/2014 г. на ВКС, III-то г. о., се поставя въпросът относно възможността съдът да приеме за доказани определени факти, без да са представени преки доказателства за тях.
К. Д. Ц., ответница по иска и по жалбата, не е представила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че касационната жалба е недопустима в частта, с която е отхвърлен иск за парично вземане в размер на 600 лева. Налице е ограничение на достъпа до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което жалбата в тази част ще бъде оставена без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е допустима.
По въпроса за наличието на основания за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, І-во г. о., намира следното:
Великотърновският окръжен съд е приел, че е сезиран с положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК относно реална част от около 60 кв. м. от поземлен имот, заключена между регулационните линии на УПИ ………. и УПИ ………. от кв. …. по плана на [населено място], и относно стопанската постройка върху нея, основан на договор за покупко-продажба от 2005 г. и нотариален акт от 1991 г. по обстоятелствена проверка в полза на праводателя на ищците – купувачи по сделката, както и с иск по чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на ограда и с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
От фактическа страна, на база неоспорената в първата инстанция съдебно-геодезическа експертиза, е прието, че УПИ…….. и УПИ …….. по действащия регулационен план от 1984 г. граничат един с друг, а на място съществува стопанска сграда – сбор от помещения с различно предназначение, с обща площ от 160 кв. м., чиято западна фасада /в лошо полуразрушено състояние/, а не поставена ограда, материализира границата между двата поземлени имота, като сградата попада изцяло в УПИ ………., идентичен с бивш парцел …-…. по плана от 1953 г. Прието е също така, че по действащия регулационен план в сила от 1984 г. е предвидено придаване към УПИ …-….на част от съседния бивш поземлен имот ….-……., а именно частта, върху която лежи спорната стопанска постройка, но сметките по регулация между собствениците на двата съседни имота са останали неуредени.
От правна страна е прието, че ответницата се легитимира до влизане в сила на регулационния план от 1984 г., с договор за покупко-продажба от 12.08.1969 г. и договор за дарение от 24.03.1975 г., като собственик на дворно място – незастроено, цялото от около 1 050 кв. м., представляващо бивш парцел ……-…….., сега УПИ …-…., а по силата на приращението по чл. 92 ЗС като първичен придобивен способ – и на стопанска сграда. Прието е още, че с влизане в сила на регулационния план от 1984 г. придаваната част от имота на ответницата е отчуждена в полза на праводателите на ищците, като придобиването от последните е условно съгласно З. /отм./. До изтичане на срока по пар. 6, ал. 2 и 4 от ПЗР на ЗУТ регулацията е останала неприложена /сметките по регулация са останали неуредени и придаваемата част е незаета/, поради което с изтичането на този срок вещно-транслативното действие на регулационния план е отпаднало автоматично и спорната част се е върнала в актива на имуществото на ответницата на 01.10.2001 г., така границата, минаваща съгласно предишния регулационен план по западната фасада на стопанската сграда, се е превърнала в окончателна, като тази фасада отразява действителната юридическа граница между двата имота. Прието е, че праводателят на ищците не е могъл да им прехвърли правото на собственост върху спорната част, защото към момента на сключване на сделката то не му е принадлежало. Дори да се приеме, че праводателите на праводателя на ищците са владяли спорната сграда и земята под нея, то самостоятелното придобиване на сградата по давност е невъзможно, тъй като тя представлява обект на т. нар. „допълващо застрояване“ по смисъла на чл. 106, ал. 2 и чл. 121 ППЗТСУ /отм./, респективно чл. 41 ЗУТ, така е негодна като самостоятелен обект на правото на собственост, поради което принадлежността на правото на собственост върху нея се определя съгласно чл. 92 ЗС или чл. 98 ЗС. Допълнително е посочено, че праводателят на ищците няма как да е придобил правото на собственост върху процесната придаваема реална част от поземления имот чрез владение, тъй като от влизане в сила на регулационния план от 1984 г. до издаването на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка през 1991 г. са изминали само седем, а не десет години. По възраженията на въззивниците е отхвърлен доводът им, че щом в имота на ответницата липсва основно застрояване, то няма как процесната стопанска сграда да му принадлежи. Отхвърлен е и доводът, че посочването в нотариалния акт на предмета на договора като незастроено дворно място означава изключване прехвърлянето на правото на собственост върху реално съществуващата в него към момента на сделката стопанска постройка, тъй като същата не може да бъде отделена от земята и следва съдбата й съгласно чл. 92 ЗС.
Въззивният съд приел също, че няма нарушение на правото на собственост на ищците, изразено в пречене на нормалното му упражняване поради съществуваща на място ограда, защитимо с иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, тъй като освен, че то не принадлежи на ищците, но и твърдението им за съществуване на ограда не съответства на действителността.
Искът с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗС също е приет за неоснователен по съображения, че претендираното вземане за обезщетение от неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищците поради неправомерно ползване на спорната стопанска сграда, е обусловено от изхода по главния иск за принадлежност на правото на собственост.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд първият поставен в изложението като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпрос, не разкрива характеристиките на обуславящ изхода на делото, следователно е негоден да обоснове достъп до касация. Това е така, защото водещият и неопреодолим чрез отговора на поставения въпрос мотив на въззивния съд да отхвърли иска за собственост е, че ищците не са успели да докажат своето право на собственост към релевантния момент – сключването на сделката, защото не са доказали, че техният праводател е бил също собственик към този момент. Съществуването на правото на собственост на ищците, а не вещното право на ответницата, е предметът на делото при предявен положителен установителен иск за собственост, като сила на пресъдено нещо ще се формира по въпроса дали ищците са собственици или не са в отношенията им с ответницата, но не и дали тя или друго трето лице е собственик на спорния имот. Тежестта на доказване при такъв иск по принцип лежи върху ищците. Когато двете насрещни страни се легитимират с нотариални актове за собственост, всяка доказва основанието на своето право на собственост /ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Дали обаче имотът принадлежи на ответницата или не, не е решаващо за отхвърляне на иска- решаващо е дали ищците доказват своето правно основание. Два са водещите мотива на окръжния съд, за да отхвърли иска за собственост- спорната част е била със статут на придаваема /по действащия регулационния план, влязъл в сила през 1984 г./ именно към имота на ищците, но придобивното вещнотранслативно действие на плана в тяхна полза е отпаднало поради неприлагане на регулацията. И вторият водещ мотив е, че праводателят не е придобил нито спорната реална част, нито стопанската постройка на оригинерно основание, каквото е придобивната давност, тъй като не е изтекъл предвиденият в закона срок. Дори обаче да се допусне хипотетично, че въпросът е обуславящ, то не е налице наведеното противоречие с решение № 738 от 01.12.2005 г. на ВКС, I-во г. о., по гр. д. № 352/2005 г., като специална предпоставка за достъп до касация, тъй като последното има за предмет едноетажна жилищна сграда с мазе, която е годен самостоятелен обект на право на собственост. В настоящата хипотеза става дума за стопанска постройка – обект на допълващото застрояване, така негодна да е самостоятелен обект на право на собственост, поради което приращението или способът по чл. 98 ЗС се прилагат без изключение, като не зависят от волята на страните /така и в мотивите на ТР № 5/2015 от 18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС/.
Не разкрива характеристиките на обуславящ и вторият поставен въпрос, тъй като е по правилността на решението, като отговорът му предполага навлизане в доказателствения материал по делото. Според ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен това въпросът е зададен в контекст, различен от този, който се установява по делото- спорната стопанска сграда е обект на допълващото застрояване, така негоден самостоятелен обект на право на собственост и въпросът кому принадлежи следва се разрешава на база доказателствата за това кому принадлежи поземленият имот /респективно сградата, която помощната постройка обслужва/. Въпросът не е обуславящ и заради това, че акцентира отново върху правата на ответницата върху постройката, а нейните права не са водещият мотив за отхвърляне на иска, както вече бе посочено по-горе.
В обобщение – не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от срещу въззивното решение № 209 от 15.05.2019 г. по в. гр. д. № 196/2019 г. на Великотърновския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от П. И. К. и Н. Е. К. срещу К. Д. Ц. иск за парично вземане с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД в размер на 600 лева.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 209 от 15.05.2019 г. по в. гр. д. № 196/2019 г. на Великотърновския окръжен съд В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
Определението в първата част подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС на РБ в едноседмичен срок от получаване на съобщенията, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: