О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
гр. София, 28.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2733/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Ц. И. Д., както и на Х. Г. Д. и С. Г. Д. от [населено място] срещу решение № 151 от 16.01.17г., постановено по гр.д.№ 2817/16г. на Софийския апелативен съд, VІІІ състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 989 от 29.01.16г. по гр.д.№ 3574/10г. на Софийския градски съд, І-5 с-в, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и [фирма], [населено място] искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.77, пр. 3 ЗС, вр. с чл.1, ал.1 ЗВСОНИ и ЗН, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици по наследство и реституция на парцел ХІ, кн.247 по регулационния план на [населено място] село, действащ към 1935г., който понастоящем представлява реална част с площ от 1839 кв.м. от поземлен имот № 484, подробно описан в решението, като на ответниците са присъдени и разноски за въззивното производство.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че претендираният имот е бил собственост на Г. Д., общ наследодател на ищците и че същият е бил завзет за държавен с акт № 1432 от 25.11.1949г. по реда на ЗОЕГПНС. По това време имотът е представлявал празно дворно място, съставляващо парцел ХІ-130а от кв.247. По регулационния план от 1971г. имотът не е заснет като самостоятелен и не е нанесен, а заедно със съседни имоти попада в парцел ІV от кв.247а, отреден за “Детски комбинат”. По плана от 2001г. имотът попада в средата на УПИ ХІІ-484 от кв.4, като на място не съществува в реални граници, а представлява общ имот със съседните имоти. Имотът е застроен с двуетажна масивна сграда със стоманобетонна конструкция масивен тухлен склад в лицевата му част, както и три постройки в югозападната му част, като в сегашния им вид сградите са отразени в регулационния план от 1989г. Между тези сгради съществува свободна площ, от която не може да се образува самостоятелен урегулиран поземлен имот, тъй като няма излаз на улица. Според експерта в случай, че постройката до двуетажната сграда бъде разрушена, би могло с тупик да се образува такъв имот.
При така установените факти въззивният съд е приел, че към момента на влизане на реституционния закон в сила – 25.02.1992г. процесният имот не е съществувал като самостоятелен обект на собственост до размера, в който е отчужден, което препятства настъпването на реституционния ефект по силата на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, като се е позовал и на дадените с ТР № 1/95г. на ОСГК на ВС разяснения.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1.Реституирано ли е правото на собственост върху имот, ако към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ съществува земята в размера, в който е отчуждена и в терена са изградени преди 1992г. постройки, част от които имат временен характер, и следва ли въззивният съд при предявен положителен установителен иск да се произнесе относно възможността да се обособи самостоятелен УПИ или това е предмет на последваща административна процедура по ЗУТ; 2. Как следва да се преценява правната норма и коя е тя в конкретния случай, когато недвижимият имот е застроен със сгради, които имат временен характер към 1992г. или към момента на огледа на вещото лице и 3. При проверка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, следва ли въззивният съд при констатиране, че докладът на първата инстанция е непълен, тъй като не осъществява изискването на чл.146, ал.2, вр.ал.1, т.5 ГПК, да даде указания за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства; определението за насрочване на делото по реда на чл.267 ГПК представлява ли нарушение на разпоредбата на чл.273 ГПК, вр. с чл.146, ал.2 ГПК и непроизнасянето от страна на въззивния съд на факти и обстоятелства, свързани с релевантния момент на реституцията, води ли до недопустим съдебен акт.
Ответниците по жалбите считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението обн.ДВ, бр.86/17г., с оглед момента на подаване на касационните жалби /02.03.17г. и 07.03.17г./ и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС разполага с правомощието да уточни поставения въпрос, но не може да допуска касационно обжалване по друг въпрос, освен при нищожност или недопустимост на въззивното решение.
Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол.
В случая поставените от касаторите въпроси не кореспондират на данните по делото, не са били предмет на разглеждане от въззивния съд и не са обусловили неговите изводи, поради което тези въпроси не могат да обусловят и допустимостта на касационното обжалване. Предявените искове са приети за неоснователни по съображения, че процесният имот, и по-конкретно неговата лицева част е застроен преди 1992г. с масивни постройки, поради което към момента на влизане на реституционния закон в сила не съществува като самостоятелен обект на правото на собственост реално до размера, в който е отчужден, което е пречка за неговата реституция по силата на ЗВСОНИ, а не е прието, че тези постройки имат временен характер. Освен това не е налице никакво противоречие с ТР № 1/95г. на ОСГК на ВС, ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС, Р № 86 по гр.д.№ 722/10г. на ВКС, І г.о. и Р № 68 по гр.д.№ 3382/08г. на ВКС, ІV г.о., нито касаторите сочат в какво се изразява то. Липсва противоречие и с Р № 86 от 15.06.11г. по гр.д.№ 722/10г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че не е необходимо предварително провеждане на административна процедура по ЗУТ за обособяване на урегулиран поземлен имот като предпоставка за реституцията по ЗВСОНИ, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по този въпрос, а е извършил преценка дали такава възможност съществува въз основа заключението на назначената по делото експертиза.
По отношение на третата група въпроси следва да се отбележи, че съгласно дадените в т.2 на ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебна /чл.269, изр.2 ГПК/, а единствено при позоваване на такива от страната във въззивната жалба или отговора, като в тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания на страните за възможността за посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая във въззивните жалби на настоящите касатори оплаквания във връзка доклада по делото не са правени и такива не са констатирани от въззивния съд. Не се сочи и по кои факти и обстоятелства, свързани с релевантния момент на реституцията, не се е произнесъл въззивният съд и в какво се състои противоречието с посоченото във връзка с него Р № 68 от 13.09.10г. по гр.д.№ 3382/08г. на ВКС, IV г.о.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 и 8 ГПК касаторите следва да бъде осъдени да заплатят на ответниците по касация строените в настоящото производство разноски, както следва: на [фирма], [населено място] общо в размер на 3328 лв./ 1664 лв. Ц. Д. и 1664 лв. общо Х. Д. и С. Д./ за адвокатско възнаграждение, а на държавата – 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение /100 лв. Ц. Д. и 100 лв. общо Х. Д. и С. Д./.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 151 от 16.01.17г., постановено по гр.д.№ 2817/16г. на Софийския апелативен съд, VІІІ състав.
О с ъ ж д а Ц. И. Д. да заплати на [фирма] сумата 1664 лв./хиляда шестстотин шестдесет и четири лева/, а на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството – сумата 100 лв./сто лева / разноски.
О с ъ ж д а Х. Г. Д. и С. Г. Д. да заплатят на [фирма] сумата 1664 лв./хиляда шестстотин шестдесет и четири лева/, а на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството – сумата 100 лв./сто лева / разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: