4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1195
гр. София, 27.10.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 5153 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. а. „Д. р. и в. з.” против решение № 738/15.04.2014 г., постановено по гр.д.№ 4210/2013 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София.
Ответникът по касационната жалба не взима становище.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивния съд се е произнесъл по по предявените искове по чл. 29, ал. 1, т. 2 ЗДВФК /отм./, съответно чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ за заплащане на общата сума от 426 539, 31 лв. по актове за начет №№ ФС -05-1622/31. 08. 2001 г. и ФС-05-1654/4. 09. 2001 г., по реда на особеното исково производство по финансови начети, чл. 299 и сл. ГПК /отм./. Съдът е приел за неоснователни доводите на въззивника – ищец за неправилна квалификация на исковете и за направено допустимо изменение на исковете във вида на последващото евентуално обективно съединяване на искове – ако съдът отхвърли предявените искове, да се произнесе по искове с правно основание чл. 45 ЗЗД при същите обстоятелства, на които се основават исковете, и исканията. Съдът е приел, че е изключено твърдението на въззивника, че правната квалификация на предявените искове е по чл. 45 ЗЗД и че е предприето процесуално действие – изменение на исковете. До този извод, въззивния съд е достигнал, като е приел, че пълната имуществена отговорност по реда на производството по финансови начети се търси за вреди, които са причинени противоправно и са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица, като една от хипотезите на тази отговорност е за причинени вреди от липси, каквито са твърденията по делото от ищеца. Отговорността е свързана с причиняване на вреди на ощетения одитиран обект във връзка с противоправно и виновно поведение на лице, или до отговорност за непозволено увреждане, но увреждането обаче следва да бъде установено при финасов одит, извършен по реда ЗДВФК /отм./, чийто констатации са вписани в акт за начет. Въз основа на горното, въззивния съд е приел, че в настоящия случай само с привързването към непроменените твърдения и искания на ищеца за обезщетяване на вреди от липси, установени с актове за начет, за които съдът е сезиран по реда на особеното исково производство по финансови начети, на правната квалификация по чл. 45 ЗЗД не може да се приеме, че са касае до искове с цитираното правно основание или че се изменят исковете, като се предявяват и евентуални искове на същото основание.
В. съд е приел, че фактическите констатации по актовете за начет са истински, съответно по отношение на ответника като отчетник за ищеца са се породили вземания за общата сума от 426 539, 31 лв., представляваща стойността на липсващи стоково-материални ценности и дървен материал, установени с актове за начет №№ ФС -05-1622/31. 08. 2001 г. и ФС-05-1654/4. 09. 2001 г., който извод на съда не е променен от наличието на
влязлата в сила присъда на наказателния съд – по НОХД № 422/2009 г. на Самоковския районен съд, с която ответникът е оправдан за извършено престъпление по чл. 202, ал.2, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК – длъжностно присвояване на движими вещи на същата обща стойност – 426 539, 31 лв., тъй като съгласно чл. 222 ГПК /отм./ влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, докато в случая се касае до обвързваща гражданския съд присъда относно неизвършването от ответника на длъжностно присвояване на поверени му да ги пази движими вещи на ищеца на обща стойност 426 539, 31 лв. Съдът е приел, че е различно основанието за търсенето на отговорността на ответника – не на длъжностно присвояване от страна на ответника, а на липси на материални ценности – недостиг на такива с неустановен източник.
Съдът е приел обаче, че от откриването на вредите – съответно на 16. 08. 2001 г. по първия акт за начет и на 30. 07. 2001 г. по втория акт за начет, е изтекла абсолютната давност по чл. 35, ал. 3 ЗДВФК /2000 г., отм./ и чл. 27, ал. 3 ЗДФИ /2006 г./, поради което исковете за заплащане на общата сума от 426 539, 31 лв. по актове за начет №№ ФС -05-1622/31. 08. 2001 г. и ФС-05-1654/4. 09. 2001 г. и на това основание е отхвърлил предявените искове.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Сочените правни въпроси са свързани с процесуалната възможност да се разгледат предявени искове с правно основание чл.45 ЗЗД тогава, когато е налице съставен акт за начет, както и със задължението на съда да определя правната квалификация на предявения иск от основанията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, а не от приложените доказателства. Въззивния съд не е отрекъл процесуалната възможност да се предяви иск с правно основание чл.45 ЗЗД тогава, когато е съставен акт за начет за причинената вреда, но в случая е приел, че ищецът е предпочел да реализира правата си по реда на особеното исково производство, предвидено в разпоредбите на чл.299 и сл. от ГПК /отм./. Не липсата на процесуална възможност, а липсата на предявен иск по чл.45 ЗЗД е довел съда до извода за липсата на правна квалификация на иска като такъв с правно основание чл.45 ЗЗД, като в тази връзка така поставените въпроси относно възможността да се предяви иск с правно основание чл.45 ЗЗД при съставен акт за начет са неотносими, доколкото съда не е отрекъл тази възможност. Същия извод – относно наличието на два процесуални пътя за защита при наличието на съставен акт за начет се съдържа и в цитираното съдебно решение № 637/1986 г. на ВС, ІV гр.отд., постановено по гр.д.№ 496/1986 г., поради което и не е налице противоречиво разрешаване от съдилищата по този правен въпрос.
Въззивния съд не е приел, че правната квалификация на предявения иск следва да се определи от представени по делото доказателства, напротив, приел, че същата следва да се определи от обстоятелствата, на които основава иска ищеца по делото, като в тази насока също липсва соченото противоречиво разрешаване на този правен въпрос от съдилищата.
По отношение на приложението на давностните срокове, касаторът твърди, че произнасянето на ВКС по този въпрос, ще е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като липсва конкретен правен въпрос във връзка с приложението на давностен срок, по който въззивния съд се е произнесъл, по който да са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – по него да липсва задължителна съдебна практика, същата да е противоречива, да е налице неясна или непълна правна норма, регламентираща давностен срок, като изобщо липсва посочване на основанието, въз основа на което се прави позоваване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Самото твърдение, че наличието на абсолютно давностни срокове лишава от правосъдие не е основание за извод за допустимост на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по тълкувателен път, каквото е произнасянето на ВКС по реда на чл.290 ГПК във вр. чл.280, ал.1, т.3 ГПК не би могло да се достигне до законодателна промяна, изключваща приложението на давностните срокове по отношение на определени правни субекти, в какъвто смисъл е и поставения правен въпрос.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 738/15.04.2014 г., постановено по гр.д.№ 4210/2013 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.