Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 587
София, 23.10 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 5495 /2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274,ал.3,т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на С. Г. Г. срещу определение № 2153 от 15.07.2014 г. на Пловдивския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено разпореждане от 15.05.2014 г. хо гр.д. № 7007 /2012 г. на Пловдивския районен съд, 3 г.с-в., с което е върната исковата молба на С. Г. Г. (срещу С. Г. Д.) поради недопустимост на исковата молба.
Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно и иска неговата отмяна, като сочи основания за допускане на касационно обжалване, които ще бъдат разгледани по-долу.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното :
Предявеният иск, уточнен с писмена молба от 06.03.2014 г., е за признаване на недължимост на заемна сума от 21 000 лева. Възражението на ответника за недопустимост е основателно. За вземането е издадена на ответника по настоящото дело срещу ищцата заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. № 148 /2010 г. по договор за заем, обективиран в нотариален акт за договорна ипотека, редовен от външна страна. Длъжникът (ищцата) не е подала възражение в срока по чл.414 ГПК. Видно от приложеното гр.д. 148 /2010 г. заповедта е редовно връчена при отказ на длъжника да я получи. Ищцата твърди, че след влизане в сила на заповедта е настъпил нов факт, който обуславя правния и интерес от предявяване на иск в хипотезата на чл.439 ГПК, състоящ се в прогласяване на нищожността на сключения договор за договорна ипотека върху недвижим имот, с която е обезпечено вземането, произтичащо от договор за паричен заем по гр.д. № 1082 /2010 г. на СтЗОС. В. съд е приел, че наведеният факт не може да се квалифицира като новонастъпил по смисъла на чл.439,ал.2 ГПК, защото не би могло да се приеме, че нищожността (на ипотечното правоотношение), е факт, настъпил след издаване на заповедта за изпълнение, респ. след изтичане на срока за подаване на възражения и същият е можело да бъде релевиран в срока по чл.414,ал.2 ГПК. Не следва да се възприема тезата на ищцата, че в срока за възражение не е виждала нищожния нотариален акт за учредяване на ипотеката, т.к. документът е бил посочен и описан в издадената заповед за изпълнение, която и е била връчена от съдебния изпълнител на основание чл.418,ал.5 ГПК. Следователно, полагайки необходимата грижа за защита на правата и интересите си, ищцата е могла да релевира всички свои възражения своевременно, в т.ч. и тези наведени с исковата молба. От това следва извод за недопустимост на предявения иск.
По основанията по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на частната жалба касационно обжалване :
Настоящият състав намира, че оспорването на вземането е по реда на чл.424 ГПК т.к. то е установено със заповед за изпълнение (предявеният иск е с правна квалификация чл.424 ГПК), а не по реда на чл.439 ГПК), , но въззивният съд, както и първоинстанционният са се произнесли по наведените като основания на иска (релевантни) факти, поради което няма съмнение за недопустимост на обжалваното определение.
Частният жалбоподател е извела следните правни въпроси, за четвъртия от които твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 119 /06.01.2011 по гр.д. № 1082 /2010 г. на Старозагорски окръжен съд, решение № 419 от 2011 г. по в.гр.д. № 410 /2011 г. на Пловдивски АС и определение № 492 /02.04.2012 г. по гр.д. № 1546 /2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. ( постановени по иска с правно основание чл.26 ЗЗД). :
1. Допустимо ли е на заповед за изпълнение на парично задължение, издадена на основание чл.417 ГПК да се придава статут на влязъл в сила съдебен акт, когато (по-късно) се установи по съдебен ред (в друго съдебно производство), че същата заповед е издадена въз основа на изначално нищожно правоотношение, чиято нищожност е прогласена с влязло в законна сила съдебно решение.
Въпросът не е обуславящ, влязлата в сила заповед за изпълнение е предпоставка за допустимост на иска на С. Г. (а не процесуална пречка за неговата допустимост), това е факт, който е твърдян от ищеца С. Г. (частен жалбоподател в настоящото производство), за да може да обоснове допустимостта (и основателността) на иска си и който въззивният е приел за установен, като е основал преценката си правилото на чл.416 ГПК, което е пределно ясно (в случая е установил първата хипотеза – заповедта да е съобщена и възражение да не е подадено в срок). Или казано по-просто: ако заповедта по чл.417 ГПК не е влязла в сила иск за оспорване на вземането е недопустим (и затова самата С. Г. твърди, че заповедта за изпълнение е влязла в сила).
2. Ако на предходния въпрос се отговори утвърдително, то това не води ли до остра колизия на материалноправни и процесуалноправни норми и не се ли дава необоснован приоритет на процесуалноправната норма (чл.416 ГПК) пред материалноправната такава (чл.26,ал.2 ЗЗД), което като резултат води до неоснователно дерогиране на последната.
Т.к. първият въпрос не е обуславящ, не е обуславящ и този въпрос. Той е относим не към предявения иск, а към този по чл.26 ЗЗД (дали е допустим при влязла в сила заповед за изпълнение). На този въпрос обаче не следва да се отговаря в това производство.
3. Ако теорията и практиката приемат, че нищожността може да се атакува, както с иск, така и с жалба, а така също и с възражение (при това без ограничение на времето), да се приеме, че неподаването на възражение по чл.414 ГПК (при това немотивирано) в лимитирания 14-дневен срок, не означава ли неоснователно да се дерогира правото на иск (по чл.26,ал.2 ЗЗД).
И този въпрос не е относим към предявения иск. Той е бил относим към производството, приключило с влязло в сила решение.
4. Жалбоподателят твърди, че въпросът за допустимостта на иска за прогласяване на изначална нищожност на едно правоотношение, послужило като основание за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК (влязъл в сила), е решаван противоречиво от съдилищата.
Вече беше посочено, че въпросът за допустимостта на разгледания иск не е обуславящ за допустимостта на иска в настоящото производство, производството по който е прекратено.
Именно затова и въпрос за допустимостта на иска за оспорване на вземането не е разрешен в противоречие с посочените две решения и определение, постановени в производството по другия иск.
За пълнота следва да се отбележи, че обуславящи настоящото производство въпроси са : дали нищожността (на ипотечното правоотношение), е факт, настъпил след издаване на заповедта за изпълнение, респ. след изтичане на срока за подаване на възражения (или в момента на съставяне на нотариалния акт) и дали тази нищожност е могла да бъде релевирана в срока по чл.414,ал.2 ГПК, ако длъжникът в това производство (С. Г.) беше положила грижата за добро водене на делото (да беше прочела съдържанието на заповедта за изпълнение при връчването и) и беше подала възражение срещу заповедта за изпълнение, за да направи възражение за нищожност на договора в предявения от заявителя иск за установяване на вземането.
Обуславящ е и въпросът дали влязлото в сила решение по иска по чл.26,ал.2 ЗЗД е ново писмено доказателство (по смисъла на разпоредбата на чл.424 ГПК), което не е могло да бъде известно на молителя до изтичане на срока за подаване на възражението и дали то се отнася до обстоятелство (нищожността на договора), на който молителя се е позовала.
Тези въпроси не са изведени.
Поради изложеното дотук следва да се приеме, че не са осъществени основния за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изход от това производство частният жалбоподател няма право на разноски, насрещната страна не претендира разноски, нито е доказала да е направила такива, поради което и на нея разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното настоящият състав
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ частната жалба на С. Г. Г. срещу определение № 2153 от 15.07.2014 г. на Пловдивския окръжен съд, г.о..
Определението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.