ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1212
София, 27.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 418 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Б. като процесуален представител на Г. С. Г. от [населено място], област Шуменска, срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд /ВАС/ от 08.ХІ.2010г. по в.гр.д. № 445/2010г.
Ответниците по касационната жалба К. Т. П. от [населено място] и контролиращата страна А. п. В. не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ВАС е потвърдил решението на Шуменския ОС от 17.VІ.2010г. по гр.д. № 625/2010г., с което Г. Ст.Г. е поставена под ограничено запрещение.
За да постанови решението, въззивният съд въз основа на показания на свидетели и заключение на съдебно-психиатрична експертиза е приел, че са налице предпоставките по чл.5 от ЗЛС за поставянето на Г. под ограничено запрещение. Тя страда от лека умствена изостаналост, дебилност средна степен, изразена личностова дисхармония, което предполага разумни съждения по елементарни въпроси и удовлетворително справяне в обичайна обстановка, но обуславя и ограничената й възможност да възприема правилно фактите и обстоятелствата от действителността, да ръководи и контролира поведението си и да се грижи за работите си, тя страда от слабоумие по смисъла на чл.5 от ЗЛС.
В изложението на Г. Ст.Г. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивния съд се произнесъл в противоречие със закона и с практиката на ВКС по приложението на чл.5 ал.2 от ЗЛС. Това било така, тъй като първоинстанционното решение било оставено в сила с оглед на необосновани, недоказани и незаконосъобразни правни изводи относно състоянието на касаторката, без да е отчетена съществуващата практика на ВКС, обективирана в едно решение на негов състав и в едно решение на ВнАС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касаторката не отговаря на посочените изисквания. В него не е поставен конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, обусловил извода му за наличие на предвидените в чл.5 ал.2 от ЗЛС предпоставки. Кратките релевирани в него съображения са оплаквания за необоснованост, а те представляват основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК и се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането на такова. Както вече бе посочено, касационният съд не е оправомощен служебно да извлича съществените за изхода на спора процесуалноправни или материаолноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Това обуславя невъзможността за преценка за наличие на твърдяното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК /тъй като не се сочи задължителна практика на ВКС/ предвид приетото в представените решения № 389/13.V.2004г. по гр.д. № 656/2004г. на В..АС – „че обсъдено в неговата последователност изводът за разстройство в личността на ответника се явява преувеличен” и на ВКС ІІ ГО от 07.VІ.2006г. по гр.д. № 1342/2005г. – „че в нарушение на съдопроизводствените правила не е изложил съображения защо намира, че това заболяване е засегнало така дълбоко личността и че ограничава нейната способност да се грижи за своите работи”.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 134 от 08.ХІ.2010г. по гр.д. № 445/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: