О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 122
гр.София, 02.02.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
любка андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 102 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 28.07.2015г. по гр.д.№1295/2015г. на ОС Стара Загора, с което е уважен иск с правно основание чл.422 ГПК.
Жалбоподателят- Р. К. Р., чрез процесуалния си представител, поддържа, че с решението си съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът – Г. С. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С решение № 74/13.05.2015г. по гр. дело № 4426/2014г. на ВКС е отменено изцяло въззивно решение № 105/19.03.2014г. по гр. дело № 1023/2014г. на Старозагорски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане, от друг състав. ВКС е дал указание при новото разглеждане на делото въззивният съд да се произнесе по искането за откриване на производство по чл. 193 ГПКотносно автентичността на разписка установяваща получаване на процесната сума от Г. П..
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение и е изпълнил дадените му в отменителното решение указания, е признал за установено, че Р. Р. дължи на Г. П., сума в размер на 22 763 /двадесет и две хиляди седемстотин шестдесет и три/лева, представляваща задължение за плащане на тази сума в изпълнение на договор за правна помощ и съдействие от 16.11.2012г., за което е издадена заповед за изпълнение № 805/20.03.2013г. по ч.гр.дело № 1383/2013г. на Старозагорски районен съд, ведно със законна лихва върху главницата от 19.03.2013г. до изплащане на вземането.
Установено е по делото, че ищцата – ответник по касационната жалба , е била длъжник по изпълнително дело за сумата 4 600 лева, като от постъпилата сума е било изплатено задължението на длъжника към взискателя и разноските по изпълнителното дело. С молба от 20.11.2012г. ответникът по делото, в качеството му на процесуален представител на взискателя – ищцата Г. П., е посочил сметка, по която ЧСИ да преведе останалата сума след погасяване на задълженията й и адв. Р. е изтеглил на 26.11.2012г. сумата от 22 763 лева, съставляваща остатъкът от продажна цена на имот, предмет на изпълнението.
Установено е също така, че със заявление от 19.03.2013г. ищцата е поискала издаването на заповед за изпълнение за посочената по-горе сума, и такава заповед е издадена, срещу която е постъпило възражение по чл. 414 ГПК и е предявен иска, по който е образувано настоящето дело.
Прието е по делото, че страните не спорят, че са били в облигационни отношения по силата на договор за правна помощ и доверителката е възложила, а довереникът се е задължил лично да извърши за сметка на доверителя определени правни действия – получаването на остатъкът от продажната цена по изпълнително дело.
С оглед твърдението на жалбоподателя, че е предал сумата на ищцата и за това е получил разписка от нея и в изпълнение указанията на ВКС, съдът е открил производство по оспорване на същата. От заключение на приета по делото експертиза е установено, че съдържанието на разписката за получените от ищцата дължими суми е написано, след като е бил положен подписа и изписано името Г. П.. Съдът е взел предвид и събраните по делото гласни доказателства и е достигнал до извод, че с тази разписка не се удастовярава предаване на сумата от жалбоподателя на ищцата-ответник по жалба. Съдът е приел, като е изключил от доказателствата процесната разписка поради нейната неавтентичност, че жалбоподателят-ответник по иска не е изпълнил задължението си по отчетната сделка по договор за правна помощ, а именно да предаде на ищцата-ответник по жалбата получената от него , но за нейна сметка сума- остатък по изпълнително дело. При тези данни съдът е счел, че предявеният иск за установяване на вземане в размер на 22 763 лева представляващо задължение за изплащането на тази сума в изпълнение на договор за правна помощ и съдействие от 16.11.2012г. е основателен и го е уважил.
В изложние по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез проецусуалния си представител поддържа, че с решението съдът е дал отговор на превни въпроси от значение за спора: следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, следва ли да изложи собствени мотиви, как следва да обсъди заключението на вещото лице и следва ли да назначи повторно и допълнително заключение за изясняване на релевантни факти, задължен ли е съдът да осигури равни възможности на страните съобразно разпоредбите на чл.8, 9 и 10 ГПК, ограничен ли е въззивния съд от посоченото във въззивната жалба, докъде се простират задължениета му по чл.7 и 10 ГПК, как следва да преценява противоречиви свидетелски показания, необходимо ли е при преценка по вътрешно убеждение да се ръководи от правилата за добросъвестност, обективно обсъждане на доказателствата предпоставка ли е за обоснован съдебен акт, следва ли експертизата да определя кой от поставените въпроси е основен. Поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на П.№1/1953г. за задължението на съда да изготвя мотиви и ТР№1/2001г. ОСГК на ВКС и ТР№1/2013г. ОСГ ТК на ВКС за правомощията на въззивния съд. Представя множество решения на състави на ВКС за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като преценката се подчини на диспизотивното начало и се отчитат онези обстоятелства, които са заявени от страните и касаят правния спор, тъй като служебното начало по чл.7 ГПК не предполага признаване или отричане на права, които не са спорни. Представени са и решения, в които се посочва, че заинтересоваността на свидетеля се преценява във връзка с всички данни по делото, както се преценява и заключението на вещото лице по делото.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. Постоянната съдебна практика, свързана с принципа за осигуряване на равенство на страните в процеса, изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 23.01. 2012 г. по гр.д.№ 861/ 2010 г., І-во т.о. е прието, че ако съдът е обсъдил в решението и счел за основателно правопогасяващо или правоизключващо възражение или довод на една от страните, без да се предостави възможност на противната страна да вземе становище и евентуално да ангажира доказателства, е налице съществено нарушение на процесуалните правила. Аналогично е разрешението, което се дава и когато възражението се направи за първи път в писмените бележки, представени след даване ход на делото по същество пред въззивния съд- решение от 17.05. 2010 г. по гр.д.№ 749/ 2009г., І г.о., като и в този случай според състава на ВКС на другата страна е следвало да се даде възможност да вземе становище и евентуално да ангажира доказателства. В същия смисъл е и решение от 08.06.2011 г. по гр.д.№ 1281/ 2010 г., ІІІ г.о., в което се посочва, че въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становищата си. Решенията са постановени по реда на чл.290 ГПК и представляват задължителна за съдилищата практика по разрешения с тях правен въпрос относно приложението на чл.4, ал.2 ГПК / отм./, респ. чл. 9 и чл.8, ал.3 от действащия ГПК. В съответствие с тази практика въззивният съд е достигнал до извод за основателност на предявения иск, като е съобразил дадените му в отменително решение на ВКС указания и е осигурил равна възможност на страните да защитят своите доводи и възражения.
Съдът е съобразил и практиката, изразена в решение от 23.01.2014 г., по т.д.№ 483/ 2012г, І т.о. на ВКС, в което е посочено , че в разписката по чл.77, ал.1 ЗЗД, за да се ползва с доказателствена сила за погасяването на дълга, следва да са посочени фактите, релевантни за точното, с погасителен ефект изпълнение на задължението, а именно: основание и размер на задължението, кредитор, длъжник, респ. платец, време и място на плащане, а в случая е удстановена нейната невярност. Посочва се също така, че забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяване на основанието, на което е направено плащането. Приема се, че при липса на разписка, установяването на изпълнението на поето задължени следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, като исковото производство поставя ограничение за допускане на свидетелски показания за установяване на договори над определена стойност – чл.133, б. ”в” от ГПК (отм.) (чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК). Съобразявайки се с тази практика съдът е счел, че ответникът по иска-жалбоподател в настоящето производство, не е доказал изпълнение на задължението си по договора за правна помощ.
Постоянна е и практиката, изразена в решение от 01.02.2012г., по гр.д. № 1106/2010г., ІІ т.о. на ВКС и решение от 25.01.2012 година по гр.д.№1332/2010 година , І г.о. на ВКС , според която с приетия през 2007г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса, каквото изпълнение в случая е налице. В практиката се приема също така, че при условията на ограничения въззив, съдът се произнася за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част, а също и за спазването на императивни разпоредби на материалния закон. В случая след отменително решение на ВКС въззивният съд се е произнесъл по направените от страните оплаквания в рамките на дадените му от съда указания, така както го задължава и процесуалния закон-чл.294 ГПК. Когато отменя въззивното решение и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, Върховният касационен съд дава указания относно тълкуването и прилагането на закона. Тези указания са задължителни за въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане. Разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК задължава въззивния съд да процедира по посочения от касационната инстанция начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция. В този смисъл е задължителната съдебна практика, формирана с многобройни решения по чл. 290 ГПК /напр. решение от 04.07.2012 г. по гр. д. № 632/2011 г., решение от 04.05.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., решение от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. и решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г., двете на ВКС, ІV-то г. о., и др./.
В съотвествие с практиката на ВКС, изразена и в решение от 25.03.2013 г., гр. дело №475/12 , І т.о. на вкс, премаща, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, а следва да го обсъжда с всички останали доказателства, въззивният съд в конкретния случай не е счел за необходимо да допусне изслушване на допълнителна експертиза. Това следва и от самото правило в процесуалната разпоредба на чл.202 от сегадействащия ГПК от 2007 г., която е идентична с тази в чл.157 ал.3 от ГПК/отм./. С решение от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 30/2013 г., ВКС, І г.о. е разяснено, че като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с останалите доказателства, така както е предвидено с чл.202 ГПК.
Така установената практика по поставените от жалбоподателя въпроси не е неправилна и не се налага тя да бъде променена като бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
На ответника по жалба следва да бъдат присъдени разноски пред ВКС в размер на 1200 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 28.07.2015г. по гр.д.№1295/2015г. на ОС Стара Загора.
ОСЪЖДА Р. К. Р. да заплати на Г. С. П., със съгласието на попечителя й Д. К., сумата 1200 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: