О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 426
гр.София, 25.03.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 799/ 2015г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 08.10.2014г. по гр.д.№593/2014г., с което АС София e обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав
Жалбоподателят А. „”, чрез процесуалния си представител поддържат, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво и са от значение значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответниците Е. П. А., Я. И. А., Д. И. А., Е. И. А. и Г. И. А. , чрез процесуалния си представител поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение е обезсилил като процесуално недопустимо поради произнасяне на СГС по непредявени искове решение № 2527/04.04.2013 г., постановено по гр.д. 17 292/2011 г. по описа на ГС София и е върнал делото за повторно разглеждане от друг съдебен състав от фаза съдебни прения и постановяване на съдебно решение.
Въззивният съд е изложил съображения за това, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като първоинстанционния съд се е произнесъл по непредявени искове. Посочено е, че с определение от 15.05.2012 г. (с.176), по проектодоклад, постановен на основание чл. 140 ГПК, съдът е квалифицирал основните искове, предявени от ищците, като такива по чл. 49 ЗЗД и на това основание той е разпределил доказателствената тежест на страните в процеса. Прието е, че с решението по делото, с което се прави анализ на спора по същество, съдът определя исковете като произтичащи от разпоредби на Кодекса за застраховане и изрично се обосновават правопораждащите отговорността основания (същите се извличат от КЗ, а не от ЗЗД) и се прави извод за неоснователност на исковете. Изложени са съображения за това, че съдът по никакъв начин съдът не анализирал елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД и правните последици от така предявения иск и опитът му да обоснове наличие на очевидна фактическа грешка в квалификацията на спорното право не валидира произнасянето по иска, предявен от ищците с исковата молба. Прието е, че съдът може да промени изводите си за първоначално дадената квалификация, но в решението на СГС няма противоречие между мотиви и диспозитив, няма вътрешно несъответствие, можещо да обоснове тезата, че съдът е визирал предпоставките на чл. 49 ЗЗД, но погрешно е изписал чл. 226 КЗ. В първоинстанционното решение изрично, в условията на изреждане, са изброени предпоставките на отговорността, визирана от чл. 226 КЗ, поради което е недопустимо след постановяване на съдебното решение и въз основа на доводи, съдържащи се в подадена чрез първоинстанционния съд въззивна жалба, постановилият решението съд да коригира правното основание чрез поправка на очевидна фактическа грешка. Въззивният съд е приел, че е налице недопустимо съдебно решение по съществото на спора, поради което същото следва да се обезсили и делото да се върне на СГС за произнасяне от друг съдебен състав, който да се произнесе с оглед предявените от ищците искове с правно основание чл. 49 ЗЗД. Дадени са указания, че при решаването на спора следва да се формулира диспозитив по обратния иск, приет за съвместно разглеждане.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на въззивния съд да разгледа спора по същество, когато е въпрос на определяне на точна правна квалификация , а не да обезсилва първоинстанционния съдебен акт и за предпоставките, при които съдът следва да поправи допусната в решението очевидна фактическа грешка. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
С оглед на данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси. По въпроса за задължението на въззивния съд да разгледа спора по същество, когато е въпрос на определяне на точна правна квалификация , а не да обезсилва първоинстанционния съдебен акт, съдът се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС. Според същата предметът на спора се определя от наведените от ищеца като основание на иска факти и от търсената от ищеца защита, съдът по същество, какъвто е и въззивният, с оглед установения в чл.6 ГПК принцип на диспозитивното начало в процеса, е длъжен да разреши материалноправния спор по същество, като се произнесе по наведеното от ищеца с исковата молба основание и по търсената от ищеца защита. Само в случаите, когато първоинстанционният съд (както и всяка друга съдебна инстанция, която разглежда спора по същество) е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон. В практиката, изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 26.10.2012г. по гр.д.№907/2011г., І т.о. на ВКС, се приема, че е недопустимо решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. В случая първоинстанционният съд не е приложил неправилно материалния закон, а се е произнесъл по иск, с какъвто не е сезиран и въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС е обезсилил първоинстанционното решение.
Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъде променяна, в който случай би било налице основание за допускане на касационно обжалване.
Що се касае до въпроса за предпоставките, при които съдът следва да поправи допусната в решението очевидна фактическа грешка, то същият не съставлява основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и даденото тълкуване в т.1 ТР№1/2009г. ОСГ ТК на ВКС. Този въпрос не е обуслови решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на постановените от съда решения- основно и за поправка на очевидна фактическа грешка, поради което не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване.
На ответниците по жалба не следва да се присъждат разноски в настоящето производство, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.10.2014г. по гр.д.№593/2014г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: