8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
София, 18.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на петнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………….………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 132 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 89703/31.VІІ.2013 г. на [фирма], подадена против въззивното решение № 5354 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Г, от 10.VІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 2048/2012 г., с което са били отхвърлени обективно кумулативно съединените осъдителни искове на този търговец, предявени срещу Л. З. Д., ЕГН [ЕГН] – за заплащане на сума в размер на 10 506.50 лв., представляваща разходи за СМР, извършени в апартамент № 11, находящ се в [населено място], на [улица], вх.”А”, ет. ІV-V, както и на сума в размер на 4 011.75 лв. (но всъщност в размер на 2 674.50 лв. – според последващото първоинстанционното решение от 3.ХІ.2011 г. за поправка на очевидна фактическа грешка), представляваща разходи за СМР, извършени в общите части на същата сграда. Това въззивно решение се атакува от търговеца и в частта му, с която е било потвърдено първоинстанционното решение на СРС от 30.VІ.2011 г. по гр. дело № 5127/2005 г. досежно отхвърлянето на двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска, предявени срещу С. И. М., ЕГН [ЕГН], от които първият за присъждането на сума в размер на 5 253.25 лв., представляваща разходи за извършване на СМР в ап. № 11 на процесната сграда в периода от 30.V.2003 г. и до 4.VІІІ.2004 г., а вторият – за присъждането на сума в размер на 1 337.25 лева за извършени в същия период СМР в общите части на това здание, съобразно квотата му в тази съсобственост.
Оплакванията на д-вото касатор са за частична недопустимост, но също и за неправилност на атакуваното въззивно решение: поради постановяването му както в нарушение на материалния закон /чл. 262, ал. 1 ТЗ/, така и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 235, ал. 2 ГПК/. С оглед това се претендира частичното му обезсилване, респ. касиране и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на този въззивен съд – поради непълнота на доказателствата или, алтернативно, за постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който обективно и субективно съединените осъдителни искове срещу Д. и Сл. М. да бъдат уважени в предявените по делото техни размери, вкл. ведно с присъждане на всички направени от търговеца по делото разноски, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано като Раздел І от текста на жалбата му, д-вото обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение СГС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии (Р. № 324/22.ІV.2010 г. на ІV-то г.о. по гр. д. № 1413/09 г; Р. № 163/22.ІІ.2010 г. на ІІІ-то г.о. по гр. д. № 2083/08 г., както и Р. № 221/22.ІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № г.) по пет материалноправни въпроса, както следва:
1./ Дали е налице вливане между две търговски дружества с ограничена отговорност, ако Е. закупи част от капитала на съществуващо или новосъздадено О., без да бъде прекратено?; 2./ Ако е имало учредено право на строеж в полза на Е. или О., което закупува част от капитала в друго или ново д-во /О./, прехвърлят ли се, само по силата на закупения капитал, правата по суперфицията в полза на д-вото, част от дела на което е придобит или те остават в полза на лицето, на което е била учредена тази суперфиция; 3./ Дали се касае за „водене на чужда работа без пълномощие” или е иск по чл. 258 и сл. ЗЗД, ако едно лице иска да му бъдат присъдени средства, които е инвестирало в построяването на сграда в режим на етажна собственост, по силата на сключен договор с мнозинството от собствениците на обекти в нея, когато претенцията е насочена срещу тези от тях, които не са обвързани от този договор и са отказали на инвеститора плащане на вложеното за завършване на сградата /до приемането й с акт Обр. 16/?; 4./ Дължи ли се плащане от страна на собственика на обект в такава сграда за извършени СМР и вложени средства по изграждането на неговия имот, ако това е станало със знанието и без противопоставянето му независимо от липсата на сключен договор помежду им? 5./ Ако едно лице, позоваващо се на финансова невъзможност, не изпълни поето договорно задължение за финансиране, изграждане и предоставяне в завършен вид на имот в сграда, която е в режим на етажна собственост – като насрещна престация към учреденото му право на строеж, а впоследствие сградата бъде довършена от друго лице, сключило договори само с част от собствениците в етажната собственост, но без учредяване или прехвърляне на суперфициарното право, то на какво основание и може ли да претендира заплащане на инвестираните средства срещу онези етажни собственици, с които няма сключен договор?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация Л. Зл. Д. писмено е възразила чрез своите двама процесуални представители по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за частична недопустимост и съответно – за неправилност, на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждането на разноски в размер на платения хонорар за един адвокат, възлизащ на 1 000 лв. – съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от датата 7.Х.2013 г. Инвокирани са доводи, че касационната жалба по осъдителния иск на търговеца срещу Д. за присъждане равностойността на припадащата й се квота от извършени СМР в общите части на сградата следвало да бъде оставена без разглеждане, тъй като неговият размер бил под законоустановения минимум от 5 000 лв. (съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК), както и че релевираният в изложението първи въпрос не е предмет на произнасянето на СГС с атакуваното въззивно решение: същият бил „некоректен или формулиран поради грешно разбиране на мотивите на съда”, докато въпросите с поредни №№ 3, 4 и 5 са такива, адресирани изцяло към касационната инстанция, т.е. без да се извеждат от обжалваното решение и затова приложените решения на състави от ГК на ВКС „са неотносими към спора по делото”.
Ответниците по касация А. В. К., С. И. М. и В. Р. К. не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното от търговеца въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, касационната жалба на софийското [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По двете оплаквания за частична недопустимост на атакуваното въззивно решение на СГС:
Диспозитивът на атакуваното въззивно решение на СГС е за оставянето в сила на първоинстанционното решение на СРС „в останалата обжалвана част по отношение на С. И. М.”, който израз смислово /арг. чл. 293, ал. 1 ГПК/ е равнозначен на потвърждаване на съдебния акт на първостепенния съд в така посочената негова част, но според касатора в случая ставало дума за недопустимост „на формално основание”.
Тезата е правно несъстоятелна. Нещо повече: доколкото във финалната част от мотивите към постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 324 от 22.ІV.2010 г. по гр. дело № 1413/09 г. на ІV-то г. о. на ВКС (на което търговецът настоящ касатор се позовава в твърдението си за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК), се съдържа констатация, че съответният въззивен съд „не е бил прецизен при постановяване на диспозитива на решението си”, употребявайки израза „оставя в сила” вместо предвидената в закона терминология „потвърждава” първоинстанционния съдебен акт, в случая се налага извод, че ако тази представа на касатора бе вярна, то въззивното решение би следвало – заради този негов „порок” да бъде обезсилено, докато в действителност то е било отменено. Ще следва в тази връзка да се припомни императивното изискване на чл. 3 ГПК към участващите в съдебните производства лица и техните представители: да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно /съобразно добрите нрави/, изнасяйки пред съда само истината.
Не се констатира вероятност атакуваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт в частта му, с която е бил отхвърлен втория осъдителен иск на търговеца настоящ касатор срещу ответницата Л. Зл. Д. за присъждане равностойността на извършени СМР в общите части на сградата, находяща се в [населено място], [улица], съобразно нейното дялово участие. Възпроизвеждането в атакуваното въззивно решение на очевидна фактическа грешка относно действителния размер на този иск, която първостепенният съд е отстранил в своя акт по съществото на спора по предвидения за това процесуален ред, по никакъв начин не означава, че решението на СГС е недопустимо, Напротив и то на свой ред е поправимо, щом за инициирането на пр-во по чл. 247 ГПК – било служебно или по почин на страните, не е установен срок.
В заключение, меродавно е обстоятелството, че като постановено по осъдителни искове с цена 4 011.75 лв. – по отношение ответницата по касация Л. Зл. Д. и съответно с цена 1 337.25 лв. – по отношение на ответника по касация С. Ив. М., които претенции са под законоустановения минимум от 5 000 лв., атакуваното въззивно решение на СГС по начало не подлежи на касационен контрол в тези две негови части.
2. Относно релевираната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване:
Съгласно § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК първоинстанционните дела, образувани по искови молби, постъпили до влизането в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата и въззивната инстанция. Това по-конкретно означава, че атакуваното от търговеца настоящ касатор въззивно решение е било постановено от СГС в хода на пр-во, за което е непознато изискването на чл. 146, ал. 1 т. 2 от сега действащия процесуален закон (в сила от 1.ІІІ.2008 г.) за изготвяне на доклад по делото, в който да се съдържа и „правната квалификация на правата, претендирани от ищеца”. Във връзка с това ще следва, на първо място, да се отбележи, че соченото от касатора Р. № 163 от 22.ІІ.2010 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. дело № 2083/08 г. не е такова, постановено по реда на чл. 290 от сега действащия ГПК, а по реда на § 2, ал. 2 от неговите Преходни и заключителни разпоредби – във вр. чл. 218а, ал. 1, б. „а” ГПК (отм.), т.е. не представлява задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и разясненията, дадени с т. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.
За да отхвърли обективно и субективно кумулативно съединените осъдителни искове на д-вото настоящ касатор, предявени срещу ответниците Л. Зл. Д. и С. Ив. М., въззивната инстанция е приела, че строителните работи, които са били техен предмет, са извършени „от същия строител [фирма], а впоследствие съдружник в [фирма]”, имащ сключен договор с ищцовото [фирма] от 15.VІІІ.2003 г., както и че последната сделка не представлява нов договор за строителство и за различен вид СМР, а е само продължение на вече породените договорни отношения. Поради това непогасеното още право на строеж, чиито титуляр продължавал да е съдружникът в [фирма], се реализирало надлежно – като обектът /сградата/ се довършва при същите архитектурни планове, а при тези данни Д. и М. основателно били отказали сключването на индивидуални договори с търговеца настоящ касатор за довършителни СМР. Релевираните от касатора правни въпроси с поредни номера 2, 3 и 4 от изложението към жалбата действително са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: че в конкретния случай няма водене на чужда работа без пълномощие, понеже е продължило изпълнението на сключен договор за изработка в строителството в хипотезата на приемане на първоначалния изпълнител /Е./ за съдружник в О. с идентичен предмет на дейност; че „заинтересуваният”, каквото несъмнено е качеството и на Д., и на М., не се противопоставя на довършването на строежа до снабдяването му с акт Обр. 16 и с това търговеца настоящ касатор е лишен от възможността да претендира, че всеки един от двамата неоснователно се обогатява (в този смисъл т. 12 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ППВС № 1/12.V.1979 г.). Не се констатира обаче тези въпроси да са били решени в противоречие с единственото, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 221/22.ІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1161/2010 г., отнасящо се до съвършено различната хипотеза на предявяване на иск срещу юридическо лице, което преди подаване на исковата молба е загубило своята правосубектност в резултат от вливането си в друго юридическо лице. Констатираната непрецизна употреба от въззивния съд на термина „вливане”, вместо „приемане” на нов съдружник, който е юридическо лице (по смисъла на чл. 63, ал. 3 ТЗ) в О., не променя по същество обуславящите изхода на делото негови правни изводи, доколкото никъде в мотивите към обжалваното решение СГС не говори за прекратяването на първоначално задължилият се като изпълнител търговец. Докато въпросите с номера 1 и 5 от изложението към касационната жалба са с изцяло хипотетичен характер: не са част от произнасянето на СГС с атакуваното въззивно решение и като адресирани към настоящата инстанция те обективно не позволяват преценка дали „разрешаването им” е в противоречие със задължителна практика на ВКС.
В заключение, не е налице и бланкетно посочената от търговеца касатор предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 от горецитираното тълкувателно решение на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена – предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът обаче не е навеждал доводи по който и да е от двата аспекта на това единно основание за допустимост на касационния контрол.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и съобразяване на направеното от ответницата по касация Л. Зл. Д. искане по чл. 78, ал. 3 ГПК, дружеството касатор ще следва да бъде осъдено за й заплати сума в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща равностойността на платения от нея хонорар за един адвокат, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 7.Х.2013 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5354 на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Г, от 10.VІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 2048/2012 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответницата по касация Л. З. Д., ЕГН [ЕГН] – чрез нейния процесуален представител адв. П. П. от САК с адрес: [населено място], [улица], вх.”Б”, ет. І, кантора № 112, СУМА в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща изплатен на хонорар за настоящето касационно производство.
В р ъ щ а делото на същия състав на СГС за поправка на очевидна фактическа грешка на редове 5 и 15 от диспозитива на горепосоченото въззивно решение, отнасяща се до цената на втория осъдителен иск, воден срещу Л. Зл. Д..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 132 по описа за 2014 г.