2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1241
гр. София, 11.11. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4137 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Л. И. Б. срещу решение № 591/31.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 353/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частично обезсилване, частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 21.10.2013 г. по гр. дело № 9547/2011 г. на Софийския градски съд, като краен резултат е прекратено производството по делото по отношение на ищеца Н. И. Б., отхвърлен е изцяло главният иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата 66 520.30 лв. на С. К. Б. срещу жалбоподателя и е уважен частично евентуалният й иск по чл. 74 от ЗЗД, като жалбоподателят е осъден да й заплати сумата 52 416.24 лв., ведно със законната лихва от 14.07.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща заплатено от ищцата чуждо (на жалбоподателя) задължение за заплащане на продажна цена по договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 164/18.06.2007 г. н.д. № 785/2007 г. на нотариус Ст. Т.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. Жалбоподателят излага оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса: 1) каква е материалната доказателствена сила на издадена от продавача разписка за получена сума и доказва ли тя произхода и собствеността на предадената, съответно – получена сума; 2) допустимо ли е пълномощник да предаде получена от упълномощителя сума и може ли да се приеме, че това действие е извършено от името на упълномощителя, или не; 3) трябва ли съдът да обсъди събраните по делото писмени доказателства; и 4) трябва ли съдът да мотивира решението си и да посочи на какво основание приема за доказани едни твърдения, а други – не. По отношение и на четирите въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че те са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която страната, която прави твърдения за спорни между страните факти, трябва да докаже същите чрез предвидените в ГПК доказателствени средства, а съдът трябва да мотивира решението си, защо приема за доказани едни твърдения, а други – не. В тази връзка обаче, жалбоподателят не сочи никое конкретно решение на ВКС, в противоречие с което да е постановено обжалваното въззивно решение. В останалата част от изложението на касатора са възпроизведени и доразвити, изложените и в касационната жалба оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на обжалваното решение, които не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба – ищците С. К. Б. и Н. И. Б., в отговора си излагат съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да уважи иска по чл. 74 от ЗЗД срещу жалбоподателя за сумата 52 416.24 лв., въззивният съд е приел следното в мотивите към обжалваното решение: Приел е, че не е спорно между страните, а и се установява от представените по делото доказателства, че ищцата и касаторът-ответник са сключили с трето лице договор за продажба на недвижим имот, по силата на който всеки един от тях е придобил по ? идеална част от магазин за хранителни стоки и сладкарница в [населено място], както и че уговорената по този окончателен договор, цена е симулативна, като действителната уговорка между продавача и двамата купувачи (ищцата и жалбоподателя) е била да се заплати продажната цена, която страните са посочили в предварителния договор за продажба от 11.05.2007 г. – 67 000 EUR. Приел е за установено и че цялата тази сума по окончателния договор е била платена преди неговото сключване, за което продавачът е издал три разписки, установяващи изпълнението на задълженията на купувачите на части, както следва: 30 530 EUR – платени от ищцата на 18.06.2007 г., 59 685 лв. – платени също от ищцата на 18.06.2007 г. и 6 700 EUR – платени от жалбоподателя-ответник на 11.05.2007 г., на които е придадено значението на капаро. В тази връзка апелативният съд е изложил изрични мотиви, че издадената от кредитора разписка съставлява доказателствено средство за полученото изпълнение и обвързва страните по правоотношението с материална доказателствена сила, че длъжникът е престирал на кредитора, но като частен документ същата не обвързва със съдържанието си страната, която не е участвала в неговото съставяне. Въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, които да опровергават факта, че сумата 6 700 EUR е била платена от жалбоподателя-ответник. В тази връзка съдът не е кредитирал показанията на свидетеля М., според който неговата дъщеря и зет му (ищците) му предоставили тази сума за заплащане на капарото, а той от своя страна я предал на ответника. Апелативният съд е приел, че този свидетел е заинтересовано лице по смисъла на чл. 172 от ГПК и че показанията му се опровергават от показанията на свидетелката Бонева и представените извлечения от банковата й сметка, от които е установено, че капарото е било заплатено със средства, които тя е предоставила на своя син (касатора-ответник), като в тази връзка са изложени и мотиви, че изтеглените суми от банковата й сметка в началото на юни 2007 г. са приблизително равни на платеното капаро, както и че разписката от 11.05.2007 г. предхожда това теглене на суми, но датата на този документ обвързва по задължителен начин само кредитора и купувача, платил сумата. Въззивният съд е приел и че от представените по делото документи се установява, че останалата част от продажната цена е била платена от ищцата, както и че този факт се оспорва от жалбоподателя-ответник, който – според общите правила за разпределение на доказателствената тежест, не е установил (доказал) по делото своите възражения. В тази връзка съдът не е кредитирал показанията на свидетелката Бонева в останалата им част, като е отчел и нейната заинтересованост по делото, както и че същите се опровергават от представените документи. На първо място в това отношение е обсъден, сключеният на 04.06.2007 г. договор за кредит, длъжници по който са двамата ищци-съпрузи, а същата свидетелка (майка и на ищеца) – реален гарант. На второ място – представената от службата по вписванията, справка по персоналната партида на тази свидетелка, от която е установено, че за периода от 01.01.1992 г. до сключване на процесния окончателен договор за продажба, същата свидетелка не е прехвърляла възмездно имоти на трети лица, което от своя страна е прието от съда, че опровергава показанията й, че тя имала налични 30 000 лв. от продажба на имот, които предоставила на купувачите, както и че взела назаем сумата 30 000 лв., което задължение обезпечила с ипотека върху свой недвижим имот. При така изложените подробни мотиви, въззивният съд е извел и решаващите си изводи по делото, че ищцата е изплатила изцяло дължимата от нея продажна цена, както и част от тази, която е следвало да се заплати от касатора-ответник – в размер 52 416.24 лв., като по този начин ищцата е погасила чуждо задължение и е встъпила в правата на удовлетворения кредитор, като е имала интерес закупеният имот да бъде придобит изцяло.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното решение, вторият изведен и формулиран от жалбоподателя правен въпрос (допустимо ли е пълномощник да предаде получена от упълномощителя сума и може ли да се приеме, че това действие е извършено от името на упълномощителя, или не) не е бил поставян за разглеждане, респ. – не е обсъждан и разгледан от въззивния съд, поради което този въпрос не е от значение за изхода на правния спор по делото и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г. на ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените подробни мотиви към обжалваното въззивно решение, останалите три правни въпроса, изведени и формулирани в изложението на касатора, са разрешени от апелативния съд, не в противоречие, а в съответствие с константната задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 180 от ГПК, във вр. с чл. 77, ал. 1 от ЗЗД и на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Съобразявайки се с тази практика, въззивният съд е приел, че издадената от кредитора разписка съставлява доказателствено средство за полученото изпълнение и обвързва страните по правоотношението с материална доказателствена сила, че длъжникът е престирал на кредитора, но като частен документ същата не обвързва със съдържанието си страната, която не е участвала в неговото съставяне. По така изложените от него съображения, апелативния съд е установил произхода на средствата, платени на продавача от страна на всеки от двамата купувачи (ищцата и ответника) по трите процесни разписки, не само въз основа на съдържанието на последните, а при съвкупната им преценка с всички останали относими писмени и гласни доказателства по делото, като при обсъждането им са изложени подробни мотиви, кои релевантни по делото обстоятелства се приемат за установени, и кои – не, по какви съображения се кредитират едни свидетелски показания, а други – не, както и кои твърдения и възражения на страните са приети за доказани и кои – не. По тези съображения, и тъй като (както вече беше споменато) самият жалбоподател не сочи в изложението си никое конкретно решение на ВКС, на което да противоречи приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, в случая не е налице и наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 591/31.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 353/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.