2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 820
гр. София, 17.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 784 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. срещу решение № 553/31.10.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 846/2013 г. на Плевенския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано само в частта, с която, като е потвърдено решение № 74/18.05.2013 г. по гр. дело № 876/2012 г. на Левченския районен съд, е уважен предявеният от Й. Т. П. срещу жалбоподателя, положителен установителен иск с правно основание чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР, като е признато за установено в отношенията между страните, че на ищеца се дължи компенсация с допълнителен отпуск за положени 153.5 часа извънреден труд за периода 01.10.2009 г. – 30.09.2012 г.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Й. Т. П., в отговора на жалбата излага становище за процесуална недопустимост на същата, като се позовава на чл. 280, ал. 2 от ГПК и излага съображения, че установителният иск по чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР е оценяем и в случая цената му е под 5 000 лв.
Това възражение на ищеца за процесуална недопустимост на касационната жалба е неоснователно. Изводът, че установителният иск по чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР е неоценяем в пари (за разлика от разгледания в същото производство осъдителен иск по чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 1 от ЗМВР за сумата 3 252 лв.) следва от същата разпоредба на закона, съгласно която, работата извън редовното работно време, за отработени над 50 часа в съответния отчетен период, се компенсира, не с възнаграждение за извънреден труд, а с допълнителен отпуск, който очевидно е неоценим в пари (аргумент и от изричната забрана по чл. 178 от КТ за компенсиране на отпуск с парично обезщетение, освен в изрично предвидените от закона случаи).
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание за допускане на касационното обжалване, е изведен следният материалноправен въпрос: следва ли 4-те часа време „на разположение” в рамките на 24-часовото дежурство да се отчитат като част от работното време. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 2 и т. 3 от ГПК. Поддържа, че този правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи обжалваното въззивно решение и решение от 15.05.2013 г. по гр. дело № 17064/2012 г. на Софийския градски съд (СГС), но без представя последното (в препис) и без да сочи данни и доказателства то да е влязло в сила. Сочи и че изведеният от него правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока.
И. от касатора материалноправен въпрос несъмнено е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е от съществено значение за изхода на правния спор по установителния иск с правно основание чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР, в която част е обжалвано въззивното решение. За да уважи този иск, въззивният съд, след анализ на приложимата нормативна уредба и на обстоятелствата по делото, е приел по този спорен между страните материалноправен въпрос по делото, че за едно 24-часово дежурство следва да бъдат зачетени, като действително отработени, всичките 24 часа, включващи, освен 20 часа постова служба, също и останалите 4 часа, в които служителите са на разположение на съответния висшестоящ служител, тъй като през тези 4 часа служителите не могат да напускат района на затвора и да свалят униформата си, а често изпълняват и задачи в кръга на службата си – обиски, арести и пр.
Макар по горните съображения изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос да представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, то не са налице наведените от касатора допълнителни основания по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Както вече беше посочено, касаторът не е представил по делото (в препис), соченото от него решение от 15.05.2013 г. по гр. дело № 17064/2012 г. на СГС, респ. – и доказателства то да е влязло в сила, с което не е доказал твърдението си за наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по изведения материалноправен въпрос (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с т. 3 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Жалбоподателят единствено е цитирал текста на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не е изложил никакви доводи и аргументи, изведеният от него материалноправен въпрос действително да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което не е навел надлежно и това допълнително основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Освен това, възприетото от въззивния съд разрешение на изведения от касатора материалноправен въпрос е в съответствие със задължителната практика на ВКС, в която се приема, че при непрекъсваем работен (производствен) процес (смени, дежурства и др. под.), нормативно определеното време за хранене, „на разположение” и др. под. се включва в работното време, ако служителят е длъжен да присъства физически на работното си място или на друго място, определено от работодателя или с нормативен акт. В същия смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, съгласно която разграничителният критерий за включване или не на почивки в работното време, е дали по време на тези почивки в рамките на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя. Относно организацията на работното време е приета Директива № 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, която се отнася за всички области на дейност в частната и публичната сфера, с изключение на транспорта. Съгласно чл. 2 от Директивата, работното време е всеки период, през който работникът или служителят, или работи, или е на разположение на работодателя, за да изпълнява своите задължения, докато почивката е всеки период, който не е работно време.
В заключение, – касационното обжалване на въззивното решение – в атакуваната част, с която е уважен предявеният по делото положителен установителен иск по чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 553/31.10.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 846/2013 г. на Плевенския окръжен съд – в обжалваната част, с която е уважен предявеният по делото положителен установителен иск с правно основание чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.