О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
гр. София, 20.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 7258/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 322 от 14.07.14г., постановено по гр.д.№ 373/14г. на Софийския окръжен съд в с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 31 от 21.02.14г. по гр.д.№ 257/13г. на Костинбродския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от [фирма] срещу Е. К. В., К. Н. П. /заместена в хода на процеса от своя наследник по закон Х. П. П./, Н. С. П. и А. С. П. искове по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не притежават правото на собственост върху имот с проектен № 4094 /стар имот пл.№ 395 по плана от 1929г./, в кв.67 по плана на [населено място] с площ от 5140 кв.м., попадащ понастоящем в УПИ: ХХ-172, ІІІ-за озеленяване, ХХІ-1742, ХІХ-1742 и ХVІІІ-1742, както и искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на нот.акт № 121/07г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че наследодателят на ответниците С. Й. Г. към 1946г. е бил собственик на процесния имот, който е представлявал парцели І-395 и ІІ-395 в кв.68 по плана на [населено място] и не е имал земеделски характер. С Указ№ І-544 от 26.07.1946г. на Министерство на социалната политика е започнала процедурата по отчуждаването на двата парцела за нуждите на работническо селище на завод „Н.Ч.” при действието на Закона за отчуждаване на недвижимите имущества за държавна и обществена полза. Отчуждителната процедура по този закон не е приключила, тъй като не е бил издаден административен акт или съдебно решение, имащи отчуждителен ефект, нито имотът е бил завзет от държавата при действието на закона, т.е. до 22.12.1948г., като това е станало след 1952г. без на бившия му собственик да заплатено обезщетение. С оглед на това е прието, че имотът е отчужден без спазване на установения законов ред и че същият е реституиран на наследниците на бившия му собственик по силата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, а не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, каквато е била извършена с решение на ОСЗ от 25.09.2007г. Изложени са и съображения, че към момента на влизане на закона в сила – 27.11.1997г. имотът е бил включен в дълготрайните материални активи на фирма „Нива” с държавно имущество, а през 2006г. е деактуван и предаден на ищеца със заповед на областния управител и че извършеното в него строителство на шест гаражни клетки без строителни книжа /по делото не е установена годината на построяването им/ не е пречка за възстановяването на собствеността съгласно чл.2, ал.6 ЗОСОИ, а така също, че ищецът не го е придобил по давност, тъй като до 27.11.97г. давност не е текла съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и по делото не е установено след това същият да е упражнявал фактическа власт върху него необезпокоявано и непрекъснато /имотът не е ограден, не се стопанисва от никого и е пустеещ/.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба възражения и допустимо ли е той да обосновава решението си и да взема отношение по невъведени от въззивника възражения и ненаправени от ответника в процеса твърдения; 2. за да бъде отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост следва ли ответникът, който възразява, че е собственик на процесния имот, да докаже всички факти, от които произтича правото му на собственост, т.е. негова ли е доказателствената тежест да установи безспорно правото си на собственост; 3. може ли съдът да променя териториалното планиране и да възстановява имот, който реално не съществува по градоустройствения план; 4. преклузивен ли е срокът по § 6, ал.1 ПЗР ЗППДОП/отм./ и чия е тежестта на доказване на спазването му при отрицателен установителен иск за собственост; 5. от кой момент настъпва отчуждителния ефект по ЗОНИДОП от 1885г./отм./, включително при липса на съдебно решение или административен акт по чл.47 от закона (издаден въз основа на „полюбовно съгласие”), респ. в кои случаи собственикът на отчужден имот по този закон не може да иска възстановяване, а само заплащане на обезщетение; 6. могат ли констатациите на оспорен констативен нотариален акт,чиято отмяна се иска в процеса, да служат за доказателства при решаване относно принадлежността на правото на собственост на ответника по предявения отрицателен установителен иск; 7. включването на земеделски имот в кадастрален план има ли за последица автоматична загуба на земеделския му характер и 8. осъществяването на владение на незаконно построена сграда предполага ли и владение на прилежащия й терен. Поддържа се, че първите шест въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, четвъртият е решаван и противоречиво от съдилищата, а последните два са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Първият поставен въпрос е решен в съответствие с възприетото с ТР № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС становище относно правомощията на въззивната инстанция относно приложението на императивни материалноправни норми, както и с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 259 по гр.д.№ 299/12г. на ВКС, ІІ г.о., имащо отношение към него, с тълкувателната част на което е прието, че реституцията по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ не е самостоятелен способ за придобиване на собствеността, като активната легитимация по иска за защита на възстановеното право на собственост ще е налице, макар и ищецът да не се е позовал изрично на тази разпоредба, а да е заявил наследствено правоприемство, както и липса на валидно отчуждаване на имота от неговия наследодател, стига да са били установени по делото всички предпоставки за възстановяването на собствеността. С решение № 227 по гр.д.№ 917/09г. на ВКС, ІV г.о. е разгледан различен случай, а ТР № 8/13г. на ОСГТК на ВКС не се отнася до този въпрос, поради което позоваването на същите от касатора е неоснователно.
Твърдяното противоречие с ТР № 8/13г. на ОСГТК на ВКС във връзка с втория въпрос също не е налице, тъй като това тълкувателно решение представлява задължителна практика по въпросите за предпоставките, при които е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права и налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право, а не и до поставения въпрос. Липсва противоречие и с приетото в мотивите на тълкувателното решение, че при отрицателен установителен иск за собственост ответникът следва да докаже съществуването на отричаното от ищеца право, тъй като в обжалваното решение не е възприето друго становище и доколкото този въпрос се поставя във връзка с твърдения на касатора за недоказани от ответната страна факти, които обаче не са били предмет на спор в предходните две инстанции, и по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата по делото. Ето защо същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Същото важи и за представеното във връзка с третия въпрос Р № 1343 по гр.д.№ 1233/01г. на ВКС, ІV г.о., тъй като с него е разгледан спор за собственост върху имот, който към момента на влизане в сила на реституционния закон не е съществувал реално (към този момент бившето дворно място е представлявало площад и не е могло да бъде обособено отново без промяна на предназначението на терена).
Петият въпрос е решен в съответствие с Р № 601 по гр.д.№ 504/09г. на ВКС, І г.о., с което също е прието, че отчуждаването при действието на ЗОНИДОП /отм./ се е извършвало със съдебно решение, административен акт при т.н.”полюбовно съгласие”, когато собственикът е нямал възражения срещу отчуждаването или със завземането на имота от администрацията при действието на закона.
По четвъртия и шестия въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като същият не е излагал съображения във връзка със срока по § 6, ал.1 ПЗР ЗППДОП /отм./, който не е бил предмет на спор, нито при постановяване на решенето се е позовал на констатациите в издадения в полза на ответниците нотариален акт. Това важи и за следващия въпрос, тъй като съдът не е приел, че с включването на земеделски имот в кадастрален план същият автоматично губи земеделския си характер, а въз основа на събраните доказателства е прието че още през 1946г. имотите са били урегулирани и не са имали такъв характер. Във връзка с тези въпроси следва да се отбележи, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК има за предмет правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, но не и такива, по които в решението липсва произнасяне, доколкото по тях не може да се формира противоречиво произнасяне, с което да възникне отклонение от задължителна или каузална практика, да се формира неправилна или неактуална практика или да се тълкува непълна, неясна или противоречива правна уредба.
Във връзка с последния въпрос не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки и същите в случая не са налице, тъй като не е налице неяснота или непълнота на правната уредба и съществува богата съдебна практика.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата сторените от тях в настоящото производство разноски в размер на 1500 лв.
Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 322 от 14.07.14г., постановено по гр.д.№ 373/14г. на Софийския окръжен съд.
О с ъ ж д а [фирма], [населено място] да заплати на Е. К. В., Х. П. П., Н. С. П. и А. С. П. сумата 1500 лв./хиляда и петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: