5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
София, 10.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1800 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на ответниците [фирма] чрез управителя Б. К. и на [фирма], чрез Б. К. против Решение № 2166 от 26.11.2014г. по в.т.д.№ 1692/2014г. на САС, ТО, 5 състав, с което след отмяна на решението по т.д. 4610/2013г. на СГС, ТО, 14 състав за отхвърляне на исковете, е постановено ново. Уважени са, предявените по реда на чл.422 ГПК от [фирма] установителни искове и е прието, че ответниците дължат при условията на солидарност /чл.15,ал.3 ТЗ/ сумата от 26 108.69 евро-неизплатено парично задължение по запис на заповед № 83109/13.04.2008г. с падеж на предявяване, ведно със законната лихва от 20.03.2012г.
Подадените касационни жалби са с идентично съдържание и съдържат искане за отмяна на решението на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е, че при менителничните ефекти на предявяване е приложима разпоредбата на чл.114,ал.2 ЗЗД-давността по чл.531,ал.1 ТЗ тече от датата на издаването им. Алтернативно се поддържа, че при уговорен по-голям срок за предявяване от едногодишния по чл.487,ал.1, изр.второ ТЗ, давността се брои от изтичането на законовия едногодишен срок, а не от края на посочения в записа на заповед по-дълъг срок за предявяване. Твърди се, че вземането на ищеца-лизингодател по каузалното правоотношение, обезпечено с процесния запис, е погасено чрез плащане.
В изложенията по чл.284,ал.3,т.1 ГПК /също с идентично съдържание/ касаторите искат допускане на обжалването по въпросите:
1/ Приложими ли са при менителничните ефекти разпоредбите на ЗЗД-съответно чл.114,ал.2 ЗЗД; От кога тече давностният срок по чл.531,ал.1 ГПК; След изтичане на едногодишния срок по чл.487 ТЗ от издаване на записа, в който той следва да се предяви за плащане, започва ли да тече давностния срок по чл.531,ал.1 ТЗ, въпреки че в записа е определен по-дълъг от едногодишния срок за предявяването му. Становището е, че дори давностния срок да не тече от датата на издаване на записа на заповед, то е налице задължителна съдебна практика, според която давностният срок по чл.531,ал.1 ТЗ тече от изтичането на едногодишния срок по чл.487,ал.1 ТЗ -Решение №162 по т.д.№ 1126/2011г. на 2 т.о. и Определение № 541 по т.д. 905/2012г. на 2 т.о. по чл.288 ГПК, с което касационното обжалване не е допуснато.
2/ Представлява ли процесуално нарушение необсъждането на някои доказателства и/или едностранчивото обсъждане на доказателствата. Поставянето на въпроса е аргументирано със становището, че съдът е обсъдил едностранчиво доказателствата по делото, като е обсъждал само конкретни такива, а други е игнорирал, без да посочи кредитира ли ги или не, и защо. Допълнителната предпоставка е обоснована с позоваване на решение по гр.д.№ 1084/12 на ІІІ г.о. на ВКС
3/ Как следва да се преценяват от съда противоречивите изявления на страната относно едно и също обстоятелство. Без да се уточнява кои са тези противоречиви изявления /и от коя страна изхождат/, се въвежда също допълнителното основание по т.1 на чл.280 ГПК чрез позоваване на Решение по гр.д.1311/2009г. на ІІІ г.о., решение по гр.д. 1171/10 на ІІ г.о. и по гр.д.№ 952/10 на ІVг.о. на ВКС .
От насрещната страна [фирма] е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбите.
Въззивната инстанция е счела за неправилен извода на СГС, че след като изискуемостта на записа на заповед с падеж на предявяване настъпва след покана, началото на давностния срок се определя от разпоредбата на чл.114,ал.2 ЗЗД, т.е. тече от датата на издаване на записа. Мотивирала е, че разпоредбата на чл.531,ал.1 ТЗ урежда специални давностни срокове за менителничните искове, насочени срещу платеца – е три години от датата на падежа и тази продължителност на давностния срок е приложима и по отношение на издателя на записа, а общата давност по чл.110 ЗЗД не намира приложение по отношение на него. Обсъдено е, че процесният запис е издаден на 13.04.2008г. и падежът му е определен по реда на чл.486,ал.1,т.1 ТЗ-на предявяване, а предписаният срок за предявяването му за плащане е „до 19 месеца от издаването му“-т.е предявяването е уговорено да се извърши до 13.11.2009г. Отчетен е безспорният между страните факт, че записът е предявен с нотариална покана, получена от Б. К. на 03.02.2012г.-т.е. извън рамките на определения от издателя срок. С позоваване на ТР № 5/2005г. е мотивирано, че предявяването на записа за плащане е покана за изпълнение на задължението и непредявяването за плащане в посочения в ефекта срок не се отразява върху възможността за ангажиране на отговорността на издателя /чл.514,ал.1 ТЗ/ и не води до погасяване на вземането към него. По счетения за съществен за изхода на спора въпрос-определянето на началния момент, от който тече давностния срок по смисъла на чл.531,ал.1 ТЗ, даденият отговор е, че тригодишният погасителен давностен срок в случая тече от изтичането на срока, предписан от издателя на заповед за предявяване-т.е. от 14.11.2009г.; с изтичането на определения за предявяване срок тече тригодишният давностен срок по чл.531,ал.1 ТЗ, който при подаденото на 20.03.2012г. заявление за издаване за заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417,т.9 ГПК, не е изтекъл. Като е обсъдено, че записът на заповед съдържа всички реквизити и обективира действителна менителнична сделка по чл.535 ТЗ, за издателя-едноличния търговец и за приобретателя на търговското му предприятие – [фирма] е възникнало задължение за плащане с предявяването на записа, от който момент вземането на поемателя е станало изискуемо. При извода, че възражението на ответниците по иска по чл.422 ГПК за изтекла погасителна давност е неоснователно, вземането, за което и била издадена заповедта въз основа на документа по чл.417,т.9 ГПК, е прието за съществуващо. Обсъдено е възражението на ответниците за погасяване на задължението по каузалното правоотношение. Счетено е за неоснователно с позоваване на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неопровергана с други доказателствени средства, която е установила, че непогасените задължения по договора за лизинг към датата на подаване на заявлението на основание документа по чл.417,т.9 ГПК е в размер на 53 721.12лв. или 27 467.07 евро, поради което исковете за установяване дължимостта на сумата 26 108.69лв. са приети за доказани и по размер.
Неоснователно е искането за допускане на обжалването по първата група – материалноправните въпроси от изложението. Даденото от състава на апелативния съд разрешение по тях е изцяло съобразено със задължителната за него практика по т.1 на чл.280 ГПК. В решение по т.д.№ 2680/2013г. на І т.о. е обоснован принципният отговор, че осъществяването на фактическия състав на давността – бездействие на титуляра на правото в законоустановен срок и надлежното упражняване на възражение за погасителна давност от носителя на задължението, винаги са свързани със защитата на конкретно субективно материално право, по отношение на което се погасява правото на иск или на принудително изпълнение; общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД е приложим в случаите, когато законът не е определил друг специален давностен срок, а разпоредбата на чл.531, ал.1 ТЗ предвижда, че исковете по менителницата срещу платеца, и с оглед препращащата норма на чл.537 ТЗ – и срещу издателя по записа на заповед, се погасяват с тригодишна давност от падежа, което изключва приложението на общата давност по чл.110 ЗЗД при тези искове, независимо от вида на иска – осъдителен за заплащане на вземането или установителен по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Изводът на САС, че разпоредбата на чл.531,ал.1 ТЗ урежда изрично началото на давностния срок, който тече считано „от падежа“ изцяло съответства на практиката на ВКС.
Решението на САС по последния от първата група материалноправни въпроси също е съобразено с практиката на ВКС, поради което отсъства допълнителната предпоставка за допускане на обжалването. Касаторът превратно тълкува изводите в решението по т.д.№ 1126/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, тъй като даденото в него разрешение е в хипотеза на запис на заповед с падеж „на предявяване“, но в който не е бил посочен срок по чл.487,ал.1, изр.трето ТЗ – т.е. при приложимо диспозитивно правило на изр.второ на същия текст. Същевременно в решението по т.д.№ 2514/2014г. на І т.о. изрично е изведено, че:- по силата на разпоредбата на чл.531, ал.1 ТЗ, исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с изтичането на тригодишна давност от падежа; тълкуването на нормата на чл.531, ал.1 ТЗ във връзка с посочения от издателя срок по дълъг срок от диспозитивния по изр.второ на чл.487, ал.1 ТЗ обуславя извода, че началото на срока на погасителната давност тече от изтичане на срока за предявяване; – непредявяването на записа на заповед в срока за предявяване не рефлектира върху възможността за принудително събиране на вземането от поемателя, ако не е изтекъл срокът по чл.531, ал.1 ТЗ; – тригодишният срок на погасителната давност по чл.531, ал.1 ТЗ тече от изтичане на срока за предявяване по чл.487, ал.1 ТЗ. Принципният отговор, че тригодишният давностен срок на погасителната давност по чл.531,ал.1 ТЗ тече от изтичането на срока за предявяване по чл.487, ал.1 ТЗ е изведен и в Решение 1/2010г. по т.д. № 520/2009г. на ІІ т.о.
Първият процесуалноправен въпрос е реторичен. Както се посочи и двата въпроса са неясни и неаргументирани, представляват общо твърдение за допуснати процесуални нарушения-порок на решението относим към неговата правилност, но не и към общото основание за допускане на обжалването за проверка правилността му. Несъгласието на касатора със заключението на счетоводната експертиза, която е установила съществуване на обезпеченото със записа задължение по договора за лизинг към датата на подаване на заявлението в размер, надхвърлящ цената на установителния иск за съществуването му, не може да послужи като общо основание за допускане на обжалването.
Ответникът [фирма] претендира заплащане на разноските за производство по представен списък по чл.80 ГПК и данъчна фактура. Отсъстват обаче доказателства за плащане по фактурата-банков документ за платимото по банков път адвокатско възнаграждение.
Поради изложеното, ВКС, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 2166 от 26.11.2014г. по в.т.д.№ 1692/2014г. на САС, ТО, 5 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: