Определение №130 от 10.2.2016 по ч.пр. дело №3852/3852 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
[населено място] ,10.02.2016 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение,в закрито заседание на двадесет и пети януари,през две хиляди и шестнадесета година,в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1518 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение от 27.01.2015 год. по гр.д.№ 3657 / 2014 год. на Софийски градски съд,в частта му с която,след частична отмяна на решение от 28.11.2013 год. по гр.д.№ 24791/2011 год. на СРС, 65 състав,е отхвърлен иска на касатора против В. М. П., предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК,за установяване вземане на ищеца против ответника в размер над сумата от 3 089,28 евро до предявения размер от 9 066,17 евро, на основание договор за кредит № 0036866 / 29.11..2009 год.,усвояван чрез международна кредитна карта iCard M. G. и споразумение за прехвърляне на кредит от 29.12.2009 год.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано.Изхождайки от характеристиката си на небанкова финансова институция и снабдяването със заповед за изпълнение на основание чл.410 ГПК,а не по реда на чл.417 ГПК,съответно на съществена разлика във възможностите на длъжника да възрази срещу вземането в двете хипотези,вкл. коментирайки мотивите на ТР № 4/18.06.2014 год. по тълк.дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС – т.18 и изричното позоваване, за даденото в тях разрешение, на разпоредбата на чл.60 ал.2 ЗКИ / очевидно считайки я неприложима в уредбата на собствената си дейност /, касаторът намира за неоснователни изводите на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на цялото вземане по кредита е следвало да бъде обявена преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и само на това основание претенцията / изключая дължимите към подаване на заявлението вноски с настъпил падеж,за които искът е уважен и решението е влязло в сила / се явява неоснователна.Паралелно поддържайки довода за предходно уведомяване на ответника за последиците на предсрочната изискуемост,касаторът оспорва обосноваността на изводите относно недоказаност на редовно връчване, поради неяснота на съдържанието на пощенската пратка,за която е представена съответна разписка.Позовава се и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.235 ал.3 ГПК ,в противоречие с т.9 от ТР № 4/2014 год. по тълк.дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС, поради несъобразен от въззивния съд,настъпил в хода на производството, падеж на дължими суми по втора кредитна линия,в размер на 1 484,75 евро.Оспорена е правилността на изводите на съда и досежно дължимостта на таксите по кредита.
Ответната страна – В. П. – не е взела становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване ,съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното , за установяване вземане на ищеца към ответника по договор за потребителски кредит,с предмет дължими по договора вноски, чиято изискуемост се явява настъпила към датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение,по реда на чл.410 ГПК .В тази му част въззивното решение,като необжалвано ,е влязло в сила. Искът в останалата му част,до пълния размер на претендираното вземане, е отхвърлен, по съображения за ненастъпила към момента на подаване на заявлението, предсрочна изискуемост.Макар,че се е позовал на аналогично приложение на т.18 от ТР № 4/2014 год. по тълк.дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС,за изрично предявяване предсрочната изискуемост на кредита на длъжника и при уговорка за настъпваща автоматично такава,с аргумент че потребителите на кредит,регулиран от З. не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от потребителите на банков кредит, въззивният съд е формирал решаващия си и по същество основен, спрямо предходния, извод,че липсват доказателства за сключена от страните по договора клауза,със съдържание за автоматично настъпване на предсрочната изискуемост, при настъпване определени предпоставки и без изричното й обявяване на длъжника,в противоречие с изискването на чл.11 т.16 от З. / в редакцията й,действаща към процесния период /. Съдът е счел, че предложението на ищеца до ответника,обективирано в доказателство на л.24 от първоинстанционното дело,не е доказано да е прието от последния.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК и намира ли приложение в същото производство чл.235 ал.3 ГПК ,по отношение на фактите,настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК ,поради противоречие с т.9 на ТР № 4 / 2014 год. по тълк.дело № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС и 2/ Следва ли по договори за потребителски кредит,сключени от финансова институция с клауза за автоматично настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, кредиторът задължително да обяви предсрочната изискуемост на длъжника,преди подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение,аналогично на договорите за банков кредит и разрешението , дадено в т.18 на ТР № 4/2014 год. на ОСГТК на ВКС,по съображения от чл.60 ал.2 ЗКИ ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с позоваване и на решение № 99 по т.д.№ 610 / 2011год. на ВКС,в което касаторът счита, че е направено разграничение в отношенията между страните по договор за потребителски и по договор за банков кредит.
Първият от поставените въпроси не покрива изискването за правен, тъй като е зададен не по отношение на факт, релевантен за спорното право,а по отношение предмета на производството,като подлежащ на промяна,с оглед настъпването на нов – след предявяването на заявлението за издаване на заповед – факт / настъпил падеж на последваща вноска /, какъвто не е вложеният – в чл.235 ал.3 ГПК и даденото в т.9 на ТР № 4 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС тълкуване – смисъл.Заявлението по чл.410 ГПК е подадено с позоваване на настъпила предсрочна изискуемост за цялото вземане, т.е. с твърдение за настъпил към подаване на заявлението падеж за всички вноски и съпътстващи ги плащания.Последователна е задължителната за въззивния съд съдебна практика, че производството по чл.422 ал.1 ГПК следва да има идентичен на този по заявлението в заповедното производство предмет.Следователно,преценими като предмет на иска са всички вноски,но само поради настъпил към момента на заявлението падеж,като последица на предсрочната изискуемост. Отричането й,обаче,изключва като допустим предмет на производството тези от тях,чиято изискуемост,съгласно погасителния план, не е настъпила към подаване на заявлението.Последното не съдържа подобно позоваване,следователно и не е с такъв предмет.Чл.235 ал.3 ГПК е разпоредба относима към релевантни за спорното право,със съдържанието му очертано от предмета на иска,факти.В общия исков процес,когато новонастъпил факт предпоставя различен предмет на иска,в осигуряване адекватна защита на страната,съобразяването му се реализира чрез изменение на иска / разбира се в допустимите според ГПК преклузивни срокове за това /.Следователно,така формулираният въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, нито е обоснован допълнителен критерий, доколкото т.18 от ТР № 1 / 2014 год. има различен от вложения от касатора смисъл, пояснен по-горе.
Вторият от поставените въпроси също не удовлетворява изискването за правен.Решаващият извод на съда изключва визираната във въпроса предпоставка – уговорено между страните автоматично настъпване на последиците на предсрочна изискуемост,с факта на неизвършени в съответен срок плащания – тъй като е прието, че предложението за изменение на чл.16 от договора за потребителски кредит,сочено от ищеца като извършено с месечно извлечение от 30.04.2010 год. / становище за с.з. от 01.11.2012 год. на СРС /,не е доказано да е прието от ответника. Необходимостта от изрично приемане на такава клауза,за да би бил санкциониран с последиците на автоматично настъпване предсрочната изискуемост,въззивният съд е обосновал с разпоредби на Закона за потребителския кредит.Поради това и въпрос за неприложимост на т.18 от ТР № 1/2014 год. на ОСГТК на ВКС,по съображения относно различието между договора за банков и договора за потребителски кредит, не се явява самостоятелно решаващ за правния резултат и като такъв обосноваващ допускане на касационното обжалване.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.01.2015 год. по гр.д.№ 3657 / 2014 год. на Софийски градски съд .
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар