О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1325
София, 01.12.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1117/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат Р като пълномощник на Т. А. К., срещу въззивното решение от 27.02.2009 г. по в. гр. д. № 1108/06 г. на Софийския градски съд. Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд е разрешил 1/. съществен материалноправен въпрос, по който няма съдебна практика и произнасянето е от значение за точното прилагане на закона и 2/. съществен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответникът по касация С. община, район “О” не е взел становище.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение в сила е оставено решението от 01.08.2001 г. по гр. д. № 1829/97 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен иск на Т. К. срещу С. община по чл. 108 ЗС за ревандикация на 1/2 ид. ч. от дворно място, находящо се в гр. С., ул. “. № 3, заедно с 1/2 ид. ч. от построената в него масивна двуетажна къща – стара постройка.
Правопораждащите за претендираното право на собственост факти са за възстановяване по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ на отнета без законово основание 1/2 ид. ч. от имота, и наследяване по завещание от Д. Ц. О. , починал на 23.01.1993 г.
Въззивният съд приел, че саморъчното завещание от 25.12.1992 г. попада в изричната специална ограничителна наследственоправна норма на чл. 90а от Закона за наследството /ЗН/. Завещателят е починал преди настъпване на реституционния ефект на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ /Нова – обн., ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г, в сила от 21.11.1997 г./, поради което не е бил собственик към датата на смъртта си на спорната част. Тя не е била включена в неговото наследствено имущество към тази дата и следователно – и в универсалното завещателно разпореждане в полза на ищцата. Затова, макар и единствена наследница по завещание, ищцата не попада в хипотезата на “другите правоприемници” по смисъла на чл. 3, ал. 1, изр. 1 – in fine от ЗВСОНИ, и искът за ревандикация е неоснователен.
От поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси на първо място следва да се разгледа този по основанието на предявения иск. Касаторът поддържа, че в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, изразена в т. 9 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК за недопустимост на изменението на основанието на иска във въззивната инстанция, Софийският градски съд приел, че с молбата от 15.05.2006 г. процесуалният представител на ищцата е направил изменение на основанието в смисъл, че собствеността се претендира на основание наследяване по завещание и реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Такова изменение не е искано, а и не би могло да се допусне, тъй като делото е било висящо във въззивната инстанция.точняването в молбата представлява правен довод, а не ново основание на иска. Още в исковата молба, подадена преди въвеждането на новото реституционно основание по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, ищцата твърди, че е собственик на целия имот, включително и на спорната 1/2 ид. ч., а с молбата от 14.11.2000 г. пред първата инстанция е уточнила, че тази част е придобита от нейния праводател по покупка с н. а. № 180/1946 г. и никога не е била отчуждавана. При тези твърдения, имащи характер на основание на иска, въззивният съд при новото разглеждане на делото неправилно се е произнесъл по непредявено основание.
Самото изложение на процесуалноправния въпрос, а и прегледът на данните по делото сочат, че при определяне на правното основание на иска въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, посочена от касатора.
С молба от 11.09.2000 г. ищцата е заявила, че 1/2 ид. ч. от имота е отчуждена по ЗОЕГПНС от наследодателката на завещателя Д. О. – М. О. , починала в 1961 г., и съответно е възстановена по чл. 1 ЗВСОНИ. С последваща молба от 14.11.2000 г. е поискала да бъде призната за собственица на целия имот и е уточнила, че другата 1/2 ид. ч. притежава също по наследство от завещателя, който е бил собственик по покупка от 1946 г. и че С. община н. и без основание е завзела имота в тази част, която никога не е била отчуждавана.
Основанието на всеки иск съставлява правопораждащите за претендираното субективно материално право факти. Определянето му е дейност на съда по приложението на закона. В разглеждания случай изложените в посочените две молби факти са били достатъчни, за да се приеме, че правното основание на иска за собственост на спорната сега част е реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Процесуалните действия на ищцата във връзка с основанието на иска са допустими, тъй като са предприети в първоинстанционното производство. Молбата от 15.05.2006 г., в която е заявено, че се касае за иск за собственост, произхождаща от наследяване по завещание и реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, действителна е уточняваща, както се поддържа и от касатора. И без изложеното в нея обаче, приложимата в случая материалноправна норма е тази, която въззивният съд е посочил и която следва от изложението на обстоятелствата, на които се основава исковата претенция, така както то е въведено още в производството пред районния съд.
Следващият въпрос е за приложението на чл. 90а ЗН в хипотезата на чл. 2, ал. 2, предл. 1 ЗВСОНИ – възстановяване на собственост върху имот, отнет без законово основание. Поддържа се, че разпоредбата на чл. 90а ЗН е относима само към случаите на валидно одържавяване, като под “одържавяване” следва да се има предвид принудително отнемане на частна собственост на законово основание -национализация, конфискация, отчуждаване по благоустройствени закони и т. н., което винаги се основава на нормативен акт. При отнемането се има предвид фактическо завземане на един частен имот от държавата, без то да се основава на някакъв закон или нормативен акт с експроприиращ ефект. Доколкото нормата на чл. 90а ЗН създава едно ограничение за обхвата на универсалното завещателно разпореждане, тя следва да се прилага буквално, а не да се тълкува разширително, т. е. терминът “одържавени имущества” не следва да включва и фактически отнетите без законово основание имущества. Касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва практика и произнасянето от Върховния касационен съд е от значение за точното прилагане на закона.
С изменението на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ /ДВ, бр. 107 от 18.11.1987 г.; изм., ДВ, бр. 45 от 21.04.98 г./ се възстановява собствеността върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. С т. 5 на ТР № 1 от 04.11.1998 г. на ОСГК на ВКС, в която са обсъждани специалните правила за наследяване, предвидени за възстановената собственост – чл. 9а, чл. 90а и чл. 91а ЗН, е прието, че щом с изменението на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ собствеността се възстановява, тя следва да има еднакъв режим на наследяване с одържавените на законно основание имоти. Приложението на чл. 90а ЗН в хипотезата на възстановяване на собственост, отчуждена по законовия ред и за завземането на която от държавата е съществувало юридическо основание, е обсъждано в съдебната практика – така напр. р. № 422 от 20.10.1998 г. по гр. д. № 252/98 г. на ВКС, 5-членен състав. Прието е, че когато завещанието е съставено след одържавяването на имуществото и при възстановяването на собствеността завещателят е починал, законодателят не зачита разпореждането поради съмнение в намерението на завещателя да се разпореди за след смъртта си с имущество, което е смятал за безвъзвратно загубено. Обратно – в хипотезата на наследство, открито след възстановяването на собствеността, реституцията настъпва в патримониума на собственика, от който имуществото е отнето, и съставеното завещателно разпореждане, макар и след одържавяването на имуществото, е извън приложното поле на чл. 90а ЗН.
В разглеждания случай на иск за собственост, произхождаща от наследяване по завещание и реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, възстановяването на собствеността е с влизане в сила на 21.11.1997 г. на изменението на ЗВСОНИ, при наличието на фактическа и правна възможност за това. Смъртта на завещателя е настъпила преди това – на 23.01.1993 г., при което положение извършеното на 25.12.1992 г. завещателно разпореждане не обхваща спорната по делото 1/2 ид. ч. от имота, която не е част от имуществото на завещателя към момента на смъртта му.
Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 27.02.2009 г. по в. гр. д. № 1108/06 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: