О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1287
София, 17.11. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита С.
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1192/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокати С. Б. и М. Т. – пълномощници на В. А. А., срещу въззивното решение № 309 от 14.03.2009 г. по в. гр. д. № 1062/08 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 886 от 21.03.2008 г. по гр. д. № 27/07 г. на Варненския районен съд, и е прието за установено, че М. Л. Алфонс Б. , гражданин на Република Ф. , е собственик на магазин Д 1-7 с площ от 61.25 кв. м., находящ се в гр. В., ж. к. “Б” 1-059, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 87 от 12.05.2003 г. между “П” ООД гр. В. и Д. В. А. /Димитрова/, действала като подставено лице. Поддържа се, че въззивният съд е разрешил определящите за спора процесуалноправни въпроси за наличието на правен интерес от водене на установителен иск, за предметните предели на спора и за легитимираните страни в производството по разкриване симулативност на договора, както и материалноправния въпрос за разграничението между правната фигура на подставеното лице и тази на скрития пълномощник, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а произнасянето по последните два въпроса ще бъде и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците М. Б. и Д. В. Д. не са подали писмени отговори.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
По предявения положителен установителен иск за собственост въззивният съд приел производството за допустимо по съображения, че спорният магазин е обект на принудително изпълнение, след изнасянето му на публична продан във втората фаза на делбата между ответниците Д бивши съпрузи, и че не е във владение на никоя от страните по делото. Оттук заключил, че за ищеца е налице правен интерес от водене на иска.
Въззивният съд приел, че наведените в исковата молба твърдения сочат на доводи за персонална симулация на обективираната в н. а. № 87 от 12.05.2003 г. сделка. С “протокол за взаимно съгласие” от 28.03.2003 г. ищецът и ответницата Д се споразумяли вместо действителният купувач – ищецът, в договора да фигурира подставено лице – посочената ответница. Това съглашение, постигнатото преди сключване на договора, било известно и на насрещната страна по сделката – продавача “П” ООД, което се установява от извършеното на 24.03.2003 г. от действителния купувач плащане на цената по банкова сметка на продавача. Доводите относно формата, в която е облечено съгласието, съдът счел за ирелевантни, тъй като в случая не се разкрива скрито пълномощно – договор за поръчка, а персонална симулация. Затова, предвид установените действителни уговорки и съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД е прието, че по силата на прикритата сделка, която не заобикаля законовата забрана на чл. 29 ЗС за придобиване от чужденци на право на собственост върху сгради, ищецът е станал собственик на спорната вещ.
Повдигнатият от касатора процесуалноправен въпрос за допустимостта на положителния установителен иск за собственост не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в представеното с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 1* от 10.05.1996 г. по гр. д. № 519/95 г. на IV- то г. о. Ищецът не би могъл да претендира ревандикация от някой от ответниците, тъй като вещта не е в тяхно владение. Тя е обект на публична продан и на извършени от съдебния изпълнител действия по назначаване на пазач.
Не е налице и произнасяне извън определените от ищеца предметни предели на спора – решение № 620 от 25.06.1993 г. по гр. д. № 211/93 г. на I-во г. о. на Върховния съд. Действително, в исковата молба ищецът не е записал изрично между него и неучастващия като страна по делото продавач “П” ООД да има сключен договор, не са изложени и твърдения относно уговорената цена като съществен елемент на покупко-продажбата. От изложението на обстоятелствата обаче, е видно, че претендираното материално субективно право, чието установяване е предмет на исковата претенция, е очертано с релевантните за спора факти. Оттук следва, че съдът е процедирал в съответствие с цитираната практика да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца.
По въпросите за приложимата в разглеждания случай материалноправна норма и за участието на продавача в производството за защита на претендираното от действителния купувач право на собственост касаторът поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
В съответствие с установените по делото факти и обстоятелства въззивният съд е приел, че правоотношенията между страните следва да се уредят съобразно правилата за сключване на договора ч. подставено лице, а не тези за скритото пълномощие. Това становище не се променя от твърдението в исковата молба, че ответницата Д е действала като скрит пълномощник на ищеца, тъй като по делото са установени характерните за фигурата на подставеното лице съглашения, изразяващи се в наличието на три сделки: между продавача и действителния купувач, която е желана, но прикрита; между продавача и привидния купувач, обективирана в нотариалния акт, която е привидна и като такава – нищожна, и между действителния и привидния купувачи, която също е привидна – упълномощаването от първия на втория да придобие имота; както и специалната цел – да се укрие страната по сделката на страната на купувача. Д. от въззивния съд разрешение съответства на приетото в теорията за различието между двете правни фигури, както и на становището, застъпено в решение № 4* относно разграничителния елемент, който се състои в знанието на продавача. В хипотезата, пред която страните са изправени, знанието на продавача е установено с оглед превода по негова сметка на цената на закупения имот и данните, че плащането е извършено от действителния купувач – ищеца по делото; докато в разгледания от ОСГК случай продавачът не е знаел за наличието на уговорки наследодателката на ответницата да е действала като подставено лице на единия от купувачите – наследодателя на ищеца.
Предмет на делото и на постановеното по него решение е положителен установителен иск за собственост на недвижим имот. Тъй като иск за недействителност на договора, сключен с н. а. № 87/03 г., не е предявен, разкриването на симулацията е извършено само за нуждите на делото, с оглед необходимостта ищецът, който извежда претендираното право на собственост от вещнопрехвърлителния ефект на договора за покупко-продажба в неговата правна сфера, да установи действителните си правоотношения със страните по делото – ответницата Д, вписана в нотариалния акт като купувач, и лицето, с което по това време тя е в брак – ответника А. З. и продавачът “П” ООД гр. В. не е пасивно легитимирана страна по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./.
По поставените въпроси е формирана трайна съдебна практика, включително и по разграничението на двете правни фигури, а и разглежданият случай не разкрива специфика, която да има значение за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, с оглед на което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 309 от 14.03.2009 г. по в. гр. д. № 1062/08 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: