О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1329
София , 02.12.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Теодора Гроздева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1331/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от И. В. М., приподписана от адвокат А. В. , срещу въззивното решение от 26.01.2009 г. по гр. д. № 700/08 г. на К. окръжен съд, с което, след отмяна на решението от 30.10.2008 г. по гр. д. № 866/08 г. на К. районен съд в частта за начина на ползуването на съсобствен недвижим имот № 0* съставляващ нива с площ от 2.475 дка в землището на с. Г., м. “Б”, ползуването е разпределено по вариант втори от заключение на вещото лице, като Н. И. М. ще ползува дял от 412.50 кв. м., оцветен с жълт цвят на скица-приложение № 2, а касаторът – неоцветения дял от 2 062.50 кв. м. Касаторът иска да се възприеме първия вариант по съображения, че отразява фактическото положение по ползуването, предшествано от постигнато в 2001 г. съгласие между съсобствениците, и материализирано чрез поставяне на ограда. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, се е произнесъл по въпроса дали има промяна в предназначението /статута/ на земеделската земя, без да изследва този въпрос със заключение на вещо лице – определение № 358 от 26.05.2005 г. и решение № 646 от 1999 г. по гр. д. № 262/98 г., двете на ВКС, IV-то г. о.
Ответникът по касация Н. И. М. счита, че не са налице основания за разглеждане на касационната жалба, а по същество тя е неоснователна.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Съдът е сезиран с искане да реши въпроса за ползуването на съсобствен имот, съставляващ нива, 5/6 ид. ч. от който принадлежат на ищеца, сега касатор, и 1/6 ид. ч. – на ответника. Възприетият от първоинстанционния съд първи вариант е отклонен от въззивната инстанция по съображения, че извършените от касатора М. трайни насаждения и тяхното местоположение не следва да се вземат предвид, защото липсват данни да е поискано съгласието на съсобственика за засаждането им и да е променено предназначението на земеделската земя от нива в овощна градина. Вторият вариант е възприет от въззивния съд по съображения, че на първо място предлаганата по-малка дължина на границата между двата дяла при евентуалното им преграждане е в интерес и на двете страни, тъй като спестява разходи за ограда и намалява възможността за конфликти поради това, че допирните им точки са по-малко и на второ място осигурява по-добра възможност за обработването и на двата дяла със селскостопанска техника, тъй като при вариант първи делът на съсобственика М. е с ширина 5 метра, в която в никакъв случай не би могла да маневрира машина, а при вариант втори такава възможност има и за двата дяла.
Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържа в депозираните по повод указанията на въззивния съд касационни жалби вх. № 758 от 25.02.2009 г. и вх. № 1* от 17.04.2009 г. За да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът е представил определение № 358 от 26.05.2005 г. по ч. гр. д. № 375/05 г. и решение № 646 от 15.04.1999 г. по гр. д. № 262/98 г., двете на IV-то г. о.
Според първия съдебен акт съдът се намесва по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС тогава, когато не може да се вземе решение по управлението на общата вещ, респективно нейното ползуване, или когато взетото решение води до увреждане на вещта, включително и накърняване субективните права на съсобствениците. Позовавайки се на това определение, касаторът сочи, че е налице такова решение от негова страна, като притежаващ повече от половината от имота, тъй като е установил фактическо владение от 2001 г., което се припокрива с предложения от вещото лице вариант първи.
В решението от 1999 г. е прието, че с разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗС е дадена възможност на съсобствениците на общия имот сами да определят начина на непосредственото му ползуване. Намесата на съда по този въпрос е вторична и е обусловена от условията, посочени в закона – при невъзможност да се образува мнозинство при вземане на решение или ако решението е вредно за общата вещ. Касаторът сочи, че в настоящия случай по делото не е установен фактът, че има такова решение от 2001 г. за ползуване на общата вещ, взето от съсобствениците, които притежават повече от половината от вещта.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК въвежда като общо основание за допускане на касационно обжалване да е налице произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Представените съдебни актове разглеждат въпроса за допустимостта на спорната съдебна администрация на граждански правоотношения, каквото по съществото си представлява решението на съда за разпределение ползуването на съсобствена вещ. В разглеждания случай този въпрос не е обсъждан в мотивите към въззивното решение, тъй като не е бил спорен. Исковата молба, с която е поискано разпределение на ползуването, е подадена от касатора, притежаващ повече от половината от правата в съсобствената вещ. Решението на първоинстанционния съд е обжалвано от ответника по иска досежно начина на ползуването и само по този въпрос въззивният съд е изложил фактически и правни съображения и е формирал правораздавателна воля, която е изразил в обжалваното решение. След като липсва произнасяне от въззивния съд по повдигнатия от касатора въпрос, то и установеното от закона общо основание за допустимост на касационното обжалване не е налице.
Касаторът е представил и други съдебни актове на Върховния касационен съд, които разглеждат случаи на допустимост на съдебната намеса в хипотезата на чл. 32, ал. 2 ЗС. В един от тях е застъпено и становището, че решението на съда касае разпределяне на ползуването на вещта във фактическото състояние, в което се намира, като не се държи сметка за незаконни подобрения – решение от 08.12.2004 г. по гр. д. № 4831/02 г. на II-ро “а” отд. на СГС. Доколкото представянето им не е свързано с формулиране на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, извън този за допустимостта на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, то позоваването на същите следва да се свърже с изложеното в касационната жалба вх. № 613 от 16.02.2009 г., че въззивният съд не се е ръководил от критериите за целесъобразност на разпределението на ползуването, както това е сторил районният съд, а именно: то на отговаря най-пълно на правата на страните, да не засяга извършени от тях подобрения и да се съобрази фактическото положение към момента на разрешаване на спора. Тези твърдения, както и твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за предназначението /статута/ на земеделската земя, без да го изследва с вещо лице, по своята същност са оплаквания за неправилност на въззивното решение. Затова по тях Върховният касационен съд би могъл да се произнесе само ако е налице някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Основания за допускане на касационно обжалване не са налице, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 26.01.2009 г. по гр. д. № 700/08 г. на К. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: