О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
София, 28.02.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2078/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Г., Германия срещу решение № 1222 от 30.05.2017 г. по т. д. № 1605/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-20 състав решение № от 10.10.2016г. по т. д. № 2489/2015 г. и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че първата инстанция се е произнесла по непредявен иск. Според касатора, този извод противоречи на нормата на чл. 372, ал. 2 ГПК, позволяваща изменение на предявения иск чрез прибавяне на ново основание, каквото именно в случая е предприето от него с допълнителната искова молба – в условията на евентуалност спрямо първоначално предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е добавено ново основание – по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 ЗЗД за реално изпълнение на сключения между страните договор за акредитиран ДДС представител от 28.11.2007 г., т. е. за търсене на същите вземания, без да са променени твърдяните в исковата молба обстоятелства и размера на претенцията. Релевира оплакване и за противоречие на обжалвания акт със задължителната съдебна практика по въпроса за определяне на правната квалификация на иска, изразяващо се в това, че въззивният съд не е зачел правото на първостепенния съд сам да определи правната квалификация на спорното право с оглед изложените от ищеца фактически твърдения. Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение и поради превратно тълкуване от страна на въззивната инстанция на нормата на чл. 375 ГПК, приемайки, че липсата на постановено определение за допускане на изменение на иска и за приемане на за съвместно разглеждане на новозаявената евентуална претенция води до недопустимост на първоинстанционното решение.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. По реда на чл. 372, ал. 2 ГПК допустимо ли е въвеждането на ново правно основание в евентуалност с първоначалното, за търсене на същите вземания, без изменение на твърдените от ищеца обстоятелства и без да се променя петитума на първоначално предявения осъдителен иск; 2. Добавянето при условията на евентуалност на ново правно основание на претенцията представлява ли същинско изменение на иска по смисъла на чл. 372, ал. 2 ГПК (респ. чл. 214 ГПК), когато се поддържат едни и същи факти и не се променя петитума на първоначално предявения осъдителен иск или се касае до даване на различна правна квалификация на предявения иск; 3. Касае ли се до съединение на исковете, когато в допълнителната искова молба по чл. 372 ГПК, при поддържане на едни и същи факти и при един и същ петитум, ищецът сочи различна правна квалификация на претенцията; 4. Доколкото ищецът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на спорното материално право, допустимо ли е с решението по спора първоинстанционният съд сам да определи правилната според него правна квалификация на иска, с който е сезиран, съобразно правилата на процесното материално правоотношение и да приеме, че става дума за един иск, а не се касае до обективно съединяване на искове с различна правна квалификация, както е прието с окончателния доклад по делото; 5. Налице ли е редовно произнасяне от съда за допускане изменение на иска, заявено с допълнителната искова молба, в случай че съдът се е произнесъл за приемането на заявеното изменение по чл. 372, ал. 2 ГПК по реда на обявяването на страните в окончателния доклад по делото на предявените в производството искове, след като ищецът е изпълнил своевременно дадените му указания за отстраняване нередовностите на искането за изменение на иска и съдът е предоставил на ответника възможност да вземе становище по заявеното изменение“.
По отношение на първите четири въпроса касаторът релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (предходна редакция) с позоваване на: решение № 59 от 27.04.2015 г. по гр. д. № 4647/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 228 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1219/2012г. на ВКС, ІV г. о., решение № 473 от 01.06.2010 г. по гр. д. № 1537/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и определение № 366 от 12.09.2012 г. по ч. гр. д. № 221/2012 г. на ІІ г. о. (за първия въпрос); решение № 199 от 23.10.2015 г. по гр. д. № 369/2015 г. на ІІІ г. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 287 от 01.10.2013 г. по гр. д. № 984/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 907 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 3725/2008 г. на ВКС, І г. о. и решение № 50 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о. (за втория, третия и четвъртия въпрос). С твърдението, че липсва изрично законово разрешение и че не е формирана задължителна съдебна практика, по отношение на петия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците по касация – [фирма], [населено място] (с предишни фирмени наименования [фирма] и [фирма]) и [фирма], [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 08.08.2017 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да обезсили постановеното от Софийски градски съд решение, с което ответниците [фирма], [населено място] (с предишни фирмени наименования [фирма] и [фирма]) и [фирма], [населено място] са осъдени да заплатят солидарно на ищеца К. Г., Германия на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 ЗЗД, претендираната сума 536 288.08 лв., предоставена по сключен договор за акредитирано представителство от 28.11.2007 г., както и сумата 475 лв. – лихва върху първата сума за периода 16.04.2012 г. – 16.04.2015 г., въззивният съд е счел, че същото е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иск. Решаващият състав е приел, че: С първоначалната искова молба ищецът е претендирал присъждане на сумата по главницата на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД с твърдението, че сключеният между него и [фирма] договор за акредитиран представител по ЗДДС от 28.11.2007 г. е прекратен по право поради дерегистрация на ищеца по ЗДДС, което ангажира солидарната отговорност на ответниците (предвид осъщественото прехвърляне на търговското предприятие на първия ответник в полза на втория ответник) за връщане на тази сума поради отпадане на основанието за получаването й; С допълнителна искова молба ищецът е заявил, че ако съдът не приеме договорът за прекратен по право, исковата молба следва да се счита за изявление за разваляне на процесния договор и претендираната сума отново е дължима на отпаднало основание, а в случай, че съдът не приеме договорът за развален – предявява при условията на евентуалност иск за реално изпълнение на задълженията по него за връщане на получената сума; С определение от разпоредително заседание на 29.02.2016 г. първоинстанционинят съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като е указал на ищеца да уточни направеното изменение на исковете; С писмена молба от 21.03.2016 г. ищецът отново е заявил, че претендира солидарното осъждане на двамата ответници за заплащане на претендираната сума на отпаднало основание, както и на евентуално основание – реално изпълнение на договорното задължение на ответника да даде сметка по възложената му поръчка; В първото по делото заседание съдът е обявил на страните, че счита, че е сезиран с главен иск за присъждане на претендираната сума на основание неизпълнение на задължението на ответника за осъществяване на отчетната сделка по сключения с първия ответник договор за поръчка и с евентуален иск за връщане на предоставената сума като получена от първия ответник на отпаднало основание.
При тези твърдения на ищеца в първоначалната и в допълнителната искова молба, въззивният съд е преценил, че с допълнителната искова молба не е направено изменение на предявения иск правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а наред с него е предявен съвсем нов иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 ЗЗД, т. е. предприето е последващо обективно съединяване на искове, което е недопустимо съгласно нормата на чл. 372, ал. 2 ГПК. И тъй като с първоинстанционното решение е разгледан именно този допълнително предявен иск, същото се явява недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Отделно от това, въззивният съд е констатирал, че по делото липсва и определение по допускане на възприетото от съда изменение на иска, както и за приемане за съвместно разглеждане на новозаявената в съотношение на евентуалност претенция – процесуален пропуск, който, според него, не може да бъде саниран с обявяването на страните в доклада по делото на исковете, с които е приел, че е сезиран.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно – да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Липсата на общото изискване за допускане на касационния контрол по отношение на първите три въпроса произтича от факта, че въпросите съдържат твърдението на самия касатор, че не е налице изменение на изложените от него в исковата молба обстоятелства – което твърдение не съответства на данните по делото. В исковата молба ищецът е поддържал, че договорът между страните е прекратен по право поради дерегистрация на ищеца по ЗДДС, докато в допълнителната искова молба, с която самият той е заявил, че предявява евентуален иск – е поддържал, че претендира процесната сума като реално изпълнение на сключения с ответника договор, което предполага продължаващо съществуване на облигационната връзка, т. е. това е изменение на първоначално заявените обстоятелства за прекратяване на договора по право. Именно поради това и с оглед факта, че първоначално предявеният иск за присъждане на сумата като платена без основание (на отпаднало основание) продължава да се поддържа, въззивният съд е приел, че в случая не се касае за изменение на предявения иск, а за предявяване на нов евентуален иск. Доколко тази негова преценка е правилна, това е въпрос, който не би могъл да бъде обсъждан в настоящото производство и не е основание за допускане на касационното обжалване.
По отношение на четвъртия въпрос, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК се дължи на обстоятелството, че същият не съответства на мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е приел, че първата инстанция е счела, че е сезирана само с един иск. Напротив, приел е, че с доклада по делото първостепенният съд е счел, че е сезиран с главен иск – за присъждане на процесната сума на договорно основание и с евентуален иск – за присъждане на същата сума на отпаднало основание, но че е разгледал иска, счетен от него като главен.
Що се отнася до последния въпрос, същият е ирелевантен за допускане на касационния контрол, тъй като не е единствено обуславящ за изхода на конкретното дело. Решаващото съображение на въззивната инстанция за обезсилване на обжалваното пред нея решение е неговата недопустимост поради произнасянето по непредявен иск, а не преценката, че е допуснато и съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на определение за допускане на исканото изменение на предявения иск. Още повече, че наличието на такова нарушение не би могло да обоснове недопустимост на съдебния акт, а само неправилност на същия.
Поради извода за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде обсъждано наличието на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за поставените от него въпроси.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1222 от 30.05.2017 г. по т. д. № 1605/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: