1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1376
гр.София, 02.12.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4781 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. Г., представляван от адв. Д. П. от АК – Варна, срещу въззивно решение №66/11.05.2015г., постановено по възз.гр.д.№9/2015г. на Апелативен съд – Варна, с което след частична отмяна на решение №244/25.02.2014г. по гр.д.№7/2013г. на Варненския окръжен съд, е отхвърлен искът на А. П. Г., починала в хода на процеса и заместена от правоприемника си Ж. Г., срещу Н. П. Г. за заплащане на сумата 17 250 евро, представляваща част от неоснователно получена от ответницата продажна цена за недвижим имот, предмет на договор за продажба, оформен с нотариален акт №13/22.12.2008г.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуални правила, поради което се иска неговата отмяна.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се релевира с основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по множество въпроси, за които се твърди, че една част от правните разрешения на въззивния съд противоречат на задължителната съдебна практика, а за други, че отговорите на касационната инстанция ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна, в срока по чл.287 ГПК, е представила писмен отговор, в който изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по заявените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, намира следното:
По делото е безспорно установено, че наследодателят на първоначалната ищца А. Г. /и неин син/ – Г. Ж. Г. е бил в брак с ответницата Н. Г. от 06.04.2002г. до 23.05.2008г., когато с влязло в сила решение е прекратено брачното правоотношение. По време на брака, с договор за покупко-продажба, оформен с нот.акт №27/21.11.2005г., в който като купувач е вписана само ответницата, е придобит недвижим имот – апартамент в [населено място], за сумата 33 000 евро /действителна цена, а не за вписаната в акта сума от 17 095лв., представляваща данъчната оценка на имота/. След развода, с нот.акт № 13/ 22.12.2008г. ответницата Г., действайки лично за себе си и като пълномощник на бившия си съпруг /с нотариално заверено пълномощно от 17.11.2008г./, е продала имота на трети лица за сумата 69 000 евро, получавайки цялата продажна цена. Г. Г. е починал на 24.07.2011г. и до смъртта си няма данни да е предявявал претенции към бившата си съпруга за половината от реализираната продажна цена на апартамента. Ищцата по настоящото дело, като единствен наследник на Г.Г. /поради извършен отказ от наследство на сина му – Ж. Г./, е поискала ответницата Н. Г. да й заплати сумата 34 500 евро, представляваща половината от получената цена за апартамента, за който са изложени твърдения, че е представлявал семейна имуществена общност. С тази сума, според заявеното от А.Г. в исковата молба, продавачката по договора неоснователно се е обогатила за сметка на представлявания си бивш съпруг. Н.Г. от своя страна е въвела възражение, че продаденият имот не е бил СИО, тъй като към 2005г. е придобит изцяло с лични /дарени от майка й/ средства, в каквато насока е представила неоспорени писмени доказателства – банкови извлечения за превод на сумата 37 000 евро по нейна сметка през м.10.2005г. и плащане на сумата 33 000 евро от тази сметка в деня на покупката на апартамента – 21.11.2005г. Посочила е, че пълномощното за последващата продажба на жилището през 2008г. е оформено само с цел безпрепятственото изповядване на сделката пред нотариуса, тъй като към този момент не са били уредени имуществените отношения на съпрузите след развода.
Въззивният съд е приел, че претенцията към ответницата е неоснователна, тъй като съвкупният анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства сочи, че придобиването на въпросния апартамент към 21.11.2005г. е станало с изцяло лични средства на Н.Г., т.е. в хода на производството презумпцията по чл.19 ал.1 СК /отм./ е оборена. На следващо място е посочено, че с установяването на факта в чие лице е придобито правото на собственост, нито даденото впоследствие от Г.Г. пълномощно от 17.11.2008г. на Н.Г. за разпореждане с имота, нито участието му чрез пълномощник в продажбената сделка, оформена с нотариален акт № 13/ 22.12.2008г., не могат да породят имуществени права, които не са възниквали. Прието е и, че пълномощното е издадено с оглед формалната легитимация на Г.Г. като съсобственик на имота, предвид неуредените след прекратяването на брака /и към датата на отчуждаване на апартамента/ имуществени отношения между бившите съпрузи и безпрепятственото изповядване на продажбената сделка пред нотариус. В тази връзка е направен и изводът, че „по същество твърденията на ответницата са за симулативност” на упълномощаването. В заключение, съдът е приел, че след продажбата на имота – лична собственост на ответницата, съгласно чл.21 ал.1 вр. с чл.19 ал.3 СК /отм./, с получаването на цялата продажна цена от разпоредителната сделка, за Н.Г. не е възникнало задължение към наследодателя на ищцовата страна за отчитане на половината от тази цена, поради което такова вземане не е преминало в патримониума на правоприемниците, респ. ответницата не се е обогатила неоснователно за тяхна сметка с претендираната сума.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, обсъждайки ги в контекста на релевираните от касатора основания за допускане на касационния контрол по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и с оглед формулираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси, Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Първият въпрос в изложението се отнася до произнасяне от въззивната инстанция по твърдения на ответната страна, заявени за първи път във въззивната й жалба и поради това, обхванати от процесуална преклузия. Твърди се противоречие на въззивното решение с разрешението по т.4 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като конкретната аргументация на въпроса се извежда от недопустимо произнасяне на въззивния съд по възражение за симулативния характер на упълномощителната сделка, какъвто довод според касатора, за първи път е развит от ответната страна във въззивната й жалба. Изведеният, с оглед конкретното правно разрешение на въззивния съд, проблем не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Защитните си възражения си срещу основателността на иска ответницата е заявила още с отговора на исковата молба, където е посочила, че не дължи плащане на никаква част от получената цена за продаденото жилище, защото то е било нейна лична собственост, макар и закупено през време на брака, но при липса на принос от страна на другия съпруг; както и че пълномощното за продажбата е създадено единствено с оглед неуредените имуществени отношения след прекратяването на брака, респ. формалната легитимация на бившия й съпруг като съсобственик и необходимостта да участва в сделката пред нотариуса. Обстоятелството, че на тези защитни възражения въззивната инстанция е дала правна квалификация и конкретно на второто от тях, посочвайки, че „по същество” то представлява твърдение за симулативния характер на упълномощителната сделка, не представлява произнасяне на въззивния съд по преклудирани в процеса възражения. Всички защитни твърдения са въведени своевременно от ответната страна за разглеждане в производството още с отговора й на исковата молба. В тези рамки се е произнесъл и въззивният съд. Отделен е въпросът каква правна квалификация е дал на изложените от страната твърдения, факти и обстоятелства и доколко същата е правилна, или не. Щом произнасянето е в рамките на очертания предмет на спор, то е допустимо, а колкото до правилността му – същата не може да се преценява в производството по чл.288 ГПК. Поради това, не е налице соченото от касатора противоречие по поставения първи въпрос в изложението с приетото разрешение по т.4 от ТР№1/2013г. на ОСГТК – че поначало възраженията на ответника срещу предявения иск се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд.
Вторият въпрос в изложението /уточнен от състава на ВКС/ се свежда до следното: Може ли по аналогия да се приложи разрешението, възприето от съдебната практика, че когато двамата съпрузи са вписани като приобретатели в договора, дори вложените средства за придобиването на имота да са лични на единия от тях, то в този случай не е допустимо да се установява трансформация на лично имущество. Поддържа се, че това разрешение е приложимо и в обратния случай – когато се касае до общо разпореждане на двамата съпрузи с имот, придобит по-рано на името само на единия съпруг, за който приобретателят твърди, че е негов личен, поради извънсемейния характер на средствата за придобиването му и липсата на принос от другия съпруг. Приложените решения на състави на ВКС касаят практика, която с приемането на разрешението по т.4 от ТР№5/2014г. по т.д.№5/2013г. на ОСГТК следва да се счита за изоставена. С цитираното тълкувателно решение се прие, че и в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко – продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на осн. чл. 23 ал. 1 и ал.2 СК /чл. 21, ал. 1 и ал.2 СК, отм./.
Извън това, противоречие със задължителната съдебна практика не е налице и предвид следното:
С ППВС № 5/1972 г. е прието, че придобитото по време на брака по възмезден начин и в резултат на съвместен принос имущество, независимо на чие име е придобито, принадлежи на двамата съпрузи. Съвместният принос се предполага до доказване на противното. Презумпцията е оборима, ако съпругът, който твърди липса на съвместен принос, установи изключително право на собственост върху цялата вещ, или върху част от нея чрез придобиване с лично имущество. Меродавен момент за влагането на личното имущество е този на юридическото придобиване на вещното право, съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Страната, която твърди, че има трансформация на лични парични средства, трябва да докаже факта на влагане на суми към момента на придобиване на правото на собственост. В същата посока са и мотивите към т.4 от цитираното по-горе ТР№5/2014г. на ОСГТК. Посочено е, че съпружеската имуществена общност възниква върху вещите и вещните права, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, независимо от това на чие име са придобити – чл.21 ал.1 СК. И пак, независимо от това на чие име е придобита вещта /имотът/, може да се установява трансформация на лично за всеки от съпрузите имущество. Съвместният принос на съпрузите се предполага оборимо при възмездните придобивни основания, какъвто е договорът за покупко – продажба на недвижим имот. Критерият за преобразуване на лично имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен – изследва се характерът на вложените в придобиването средства. Съпругът, притежавал преобразуваното лично имущество, може по всяко време на брака и след неговото прекратяване да установи личния характер на конкретното имущество, с което да го отграничи и изключи от съпружеската имуществена общност. Придобитото през време на брака, независимо на чие име, е с характера на вложените в придобиването средства. Ако те са изцяло или отчасти лични на единия съпруг, другият няма принос в придобиването – изцяло или за съответната част, макар да участва в придобивната сделка. Съществен е приносът в придобиването, а не това на чие име е придобит имотът.
В случая, атакуваният съдебен акт не се отклонява от възприетите принципни разрешения – след анализ на доказателствата по делото въззивният съд е счел, че правото на собственост върху процесния апартамент е възникнало в патримониума на съпругата, която е оборила презумпцията за съвместния принос. Посочено е, че ответницата е доказала изцяло твърдяната от нея трансформация на средства към момента на придобиване на имота, вследствие на което е направен и последващият извод за неосъществяване на състава на неоснователното обогатяване с непредаването /респ. неотчитането/ на половината от реализираната продажна цена на наследодателя на ищцовата страна. Следва да се посочи и това, че предмет на настоящото дело са облигационни отношения между ответницата и наследниците на бившия й съпруг, възникнали след извършената през 2008г. продажба на апартамента, които спорни вземания не са от естество да променят факта, че с нотариалния акт №13/22.12.2008г. в полза на купувачите по сделката е извършено разпореждане с цялата описана в акта недвижима вещ.
Останалите въпроси, формулирани от касатора в изложението му, за които се поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, също не обуславят допускането на касационния контрол. Кога една вещ се счита за придобита в режим на СИО; допустимо ли е в разглеждания случай ответницата да установява трансформация на лични средства, ако отчуждаването на вещта е станало от нея и бившия й съпруг след прекратяването на брака; може ли участието на единия съпруг в нотариалното производство да го легитимира като собственик на продаваната вещ и да се цени като признание на другия съпруг за семейния характер /поради наличие на принос/ на придобитото имущество; симулативно ли е упълномощаването в разглежданата хипотеза – всички тези въпроси по същество касаят анализа на доказателствата, правилността и обосноваността на изводите на въззивната инстанция, които съгласно приетото по т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК не могат да са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Отделно от това, на въпросите за режима на придобиване на вещи в СИО, както и за възможностите единият съпруг да установява личния характер на определено имущество, придобито през време на брака, с оглед вида на средствата, вложени в него и липсата на принос на другия съпруг – принципният отговор се съдържа в задължителната съдебна практика, цитирана по-горе в мотивите на настоящото определение.
По изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на производството, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноски в размер на сумата 750 лева е основателно и доказано.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №66/11.05.2015г., постановено по възз.гр.д.№9/2015г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА Ж. Г. Г. от [населено място], [улица],вх. „А”, ет.3, ап.12, на основание чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на Н. П. Г. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Г”, ет.4, ап.61, направените по делото разноски за тази инстанция в размер на сумата 750 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.